Хедър Морис
Татуировчикът на Аушвиц (14)

Тринадесета глава

Вечерта Лали лежеше в леглото и си мислеше, че никога не се е чувствал толкова щастлив. Гита се беше свила на нара до спящата Дана, очите й бяха широко отворени, взираше се в тъмнината, припомняше си миговете, прекарани с Лали: целувките, копнежа, който бе изпитвало тялото й, желанието й да не спират. Представяше си какво може да стане на следващата им среща, лицето й пламна.

В голямото легло с балдахин Силка лежеше в обятията на Шварцхубер. Ръцете му изучаваха тялото й, тя гледаше в нищото, не чувстваше нищо. Беше претръпнала.

В трапезарията си в Аушвиц Хьос седеше на елегантна маса, подредена за един човек. В чинии от фин порцелан бе сервирана изискана вечеря. Той си наля „Шато Латур“, реколта 1932 година, в кристална чаша. Завъртя я, помириса виното, опита го. Нямаше да позволи на напрежението в работата да попречи на малките удоволствия в живота.

Пияният Барецки се прибираше с несигурни стъпки към казармата в Аушвиц. Затвори с ритник вратата, олюля се и падна на леглото. Смъкна с мъка кобура от рамото си и го захвърли настрани. След миг осъзна, че не е изгасил лампата и тя блести в очите му. Опита се да се надигне, но не успя, докопа кобура си и извади оръжието. С втория изстрел успя да „ликвидира“ бягащата насам-натам електрическа крушка. Пистолетът му падна на пода, а той потъна в пиянски сън.

* * *

На следващата сутрин Лали намигна на Гита, докато вземаше материалите и инструкциите от Бела в канцеларията. Усмивката му обаче изчезна, щом забеляза, че Силка седи до Гита с наведена глава и не го поглежда. Това продължава твърде дълго. Той реши да настоява пред Гита да му каже какво не е наред с приятелката й.

Отвън го посрещна киселият Барецки, който бе с тежък махмурлук.

— Побързай! Уредих един камион да ни откара до Аушвиц.

Лали го последва до камиона. Барецки се качи в кабината и хлопна вратата. Лали схвана намека и се покатери отзад. Едва изтърпя подмятането в каросерията.

Когато пристигнаха в лагера, Барецки заяви, че има нужда да полегне, и той трябва да отиде сам в барака 10. Лали я намери лесно, застаналият отпред есесовец му нареди да отиде отзад. Лали забеляза, че бараката е по-различна от онези в Биркенау.

Първото, което видя, когато зави зад ъгъла, бе телената мрежа, опасваща част от задния двор. Постепенно забеляза слабо движение в заграденото пространство. Тръгна бавно напред, хипнотизиран от гледката отвъд телената ограда: момичета, десетки, голи, много от тях легнали на земята, някои седнали, други прави, почти не помръдваха. Лали се спря. Един пазач влезе в ограждението и тръгна между момичетата, повдигаше левите им ръце, търсеше номер, вероятно направен от Лали. Щом намери момичето, което му трябваше, есесовецът го повлече навън.

Лали се вгледа в лицата на младите жени. Те бяха безизразни. Безмълвни. Забеляза, че няколко са се облегнали на телената ограда. За разлика от другите огради в Аушвиц и Биркенау по тази не течеше ток. Възможността да се самоубият им бе отнета.

— Кой си ти?

Лали се обърна. От задната врата бе излязъл един офицер. Лали вдигна бавно чантата си.

— Аз съм татуировчикът.

— Защо стоиш тук тогава? Влизай вътре!

Няколко лекари и сестри в бели престилки му кимнаха, докато вървеше през голямата стая към едно бюро. Затворниците тук не приличаха на хора. Имаха вид на марионетки, захвърлени от кукловодите си. Лали се приближи към сестрата, която седеше зад бюрото, и й показа чантата си.

— Аз съм татуировчикът.

Тя го погледна с отвращение и стана от бюрото. Той я последва по дълъг коридор в голяма стая. Вътре петдесетина момичета се бяха наредили на опашка. Мълчаха. В стаята миришеше на вкиснало. Най-отпред Менгеле преглеждаше едно от момичетата — разтвори грубо устата й, стисна я за бедрата, после — за гърдите. По лицето й се стичаха сълзи, но тя мълчеше. Щом свърши с прегледа, есесовецът я избута наляво. Негодна. На нейното място пристъпи друго момиче.

Сестрата отведе Лали при Менгеле и той спря прегледа.

— Закъсня — каза той с ехидна усмивка, явно се наслаждаваше на неудобството на Лали. Посочи му групичката момичета, застанали от лявата му страна. — Тия ще ги задържа. Татуирай им номерата!

Лали отиде при тях.

— Много скоро ще взема и теб, татуировчико!

Лали се обърна. Зърна познатото разтягане на устните в противно подобие на усмивка, от което по тялото му отново полазиха ледени тръпки. Ръцете му се разтрепериха. Ускори крачка и се упъти към малка маса, където друга сестра седеше с готови карти за самоличност. Тя му направи място да се настани. Лали се мъчеше да спре треперенето на ръцете си, докато подреждаше инструментите и шишенцата с мастило. Погледна към Менгеле, който се бе заел с друго изплашено момиче и прокарваше ръце през косата и по гърдите му.

— Не се бой, няма да те нараня — каза той.

Момичето трепереше от страх.

— Спокойно, спокойно. В безопасност си, тук е болница. Тук се грижим за всички.

Менгеле се обърна към стоящата наблизо сестра.

— Донеси одеяло за тази красавица.

Отново се обърна към момичето и каза:

— Ще се погрижа за теб.

Момичето бе изпратено при Лали. Той наведе глава и започна да татуира номерата, които му показваше сестрата.

Когато свърши работа, напусна бараката и отново погледна към ограденото пространство. Беше празно. Лали се свлече на колене, гадеше му се. Но нямаше какво да повърне, стомахът му беше празен, единствената течност в тялото му бяха сълзите.

* * *

Вечерта, когато Гита се върна в бараката си, научи, че има няколко новопристигнали. По-старите обитателки се държаха враждебно с новодошлите. Не искаха да им обясняват какви ужаси ги очакват, нито да делят с тях дажбите си.

— Гита? Ти ли си, Гита? — обади се немощен глас.

Гита се приближи към групата жени, повечето бяха по-възрастни. В Биркенау рядко се срещаха възрастни хора, лагерът беше за млади затворници, които можеха да работят. Една жена пристъпи напред и протегна ръце към Гита.

— Гита, аз съм Хилда Голдщайн, съседи сме!

Гита се взря в жената и внезапно разпозна съседката от родния Вранов, която сега изглеждаше доста по-бледа и по-слаба.

В главата й нахлуха спомени, отворена врата, ухание на пилешка супа, напукан калъп сапун на кухненската мивка, щастливи гласове в топлите летни нощи, обятията на мама.

— Госпожо Голдщайн… — Гита се приближи още, хвана я за ръката. — Значи са отвели и вас.

Съседката кимна.

— Отведоха всички ни преди седмица. Мен ме отделиха и ме качиха на влака.

— Сестрите и родителите ми също ли са тук? — В гласа на Гита се прокрадна надежда.

— Не, отведоха ги преди няколко месеца. Родителите ти, сестрите ти. Братята ти отдавна ги няма. Майка ти каза, че са се включили в съпротивата.

— Знаете ли къде са ги отвели?

Госпожа Голдщайн отпусна глава.

— Съжалявам. Казаха ни, че те… Че те…

Гита се свлече на пода и Дана и Ивана се спуснаха към нея, седнаха на земята и я прегърнаха. Над тях госпожа Голдщайн продължаваше да повтаря:

— Съжалявам, съжалявам.

И Дана, и Ивана плачеха, прегръщаха Гита, чиито очи останаха сухи. Приятелките й се мъчеха да я утешат. Няма ги. Спомените не идваха. Тя усети ужасна празнота. Обърна се към Дана и Ивана и прошепна с разтреперан, съкрушен глас:

— Може би е добре да поплача. Поне малко.

— Искаш ли да се помолим с теб? — попита я Дана.

— Не, само няколко сълзи. Това е всичко, което ще получат от мен тия убийци!

По лицето й се застичаха сълзи. Ивана и Дана бършеха очи с ръкавите на ризите си, редуваха се да попиват нейните. За своя изненада, Гита намери сили да стане и да прегърне госпожа Голдщайн. Затворничките около нея споделяха мълчаливо мъката й, бяха потънали в мрака на собственото си отчаяние, никоя от тях не знаеше какво е станало с близките й. Двете групи — старите лагеристки и новодошлите жени — се сляха в една.

* * *

След вечеря Гита седна с госпожа Голдщайн, която набързо й разказа за случилото се в родния им град, как бавно, семейство по семейство, общността им е била разрушена. До хората бяха достигнали слухове за концлагерите. Никой не знаеше, че са превърнати в конвейери на смъртта. Но всички знаеха, че изпратените там не се завръщат. И все пак малцина бяха напуснали домовете си, за да търсят убежище в чужбина. На Гита й беше ясно, че госпожа Голдщайн няма да издържи дълго, ако я накарат да работи. Тя изглеждаше по-стара от годините си, беше физическа и емоционална развалина.

На сутринта Гита отиде при отговорничката. Каза й, че ще помоли Лали да й даде каквото пожелае, ако не кара госпожа Голдщайн да работи тежка работа и денем я оставя в бараката. Предложи по-възрастната жена да изпразва кофите с изпражненията, задачата обикновено се възлагаше на този, който беше ядосал с нещо капото. Цената на отговорничката беше диамантен пръстен. Чула беше слуховете за ковчежето със съкровища на Лали.

* * *

През следващите няколко седмици Лали ходеше до Аушвиц всеки ден. Петте крематориума работеха с пълна сила, но все още имаше много затворници за татуиране. Той получаваше инструкциите и материалите си от канцеларията в Аушвиц. Нямаше време, нито нужда да ходи в канцеларията в Биркенау, затова не можеше да види Гита. Искаше да й изпрати съобщение, че е добре.

Барецки беше в добро, дори весело настроение, сподели, че имал тайна, и искаше Лали да познае каква е. Лали се включи в инфантилната му игра.

— Ще ни пуснете да си вървим?

Барецки се изсмя и го тупна по рамото.

— Да не са те повишили?

— За теб е по-добре да не го правят, татуировчико. Може новият ти пазач да не е мил като мен.

— Добре, предавам се.

— Е, хайде, ще ти кажа. Другата седмица няколко дни ще получавате допълнителни порции, ще ви раздадат и още одеяла. От Червения кръст идват да инспектират лагера.

Лали се замисли. Какво означава това? Дали светът най-после ще научи какво се върши тук? Стараеше се да не издава чувствата си пред Барецки.

— Хубава новина. Мислиш ли, че лагерът ще издържи проверката за хуманно отношение?

Лали почти виждаше как се въртят ръждясалите колелца в мозъка на Барецки, чуваше ги как скърцат. Мудният ум на есесовеца го забавляваше, макар че не смееше да се усмихне.

— Ще бъдете хранени добре през дните, когато са тук. Е, поне ония от вас, които ще им позволим да видят.

— Значи ще е контролирано посещение?

— За глупаци ли ни мислиш? — изсмя се Барецки.

Лали отмина въпроса с мълчание.

— Може ли да те помоля за една услуга?

— Може — отвърна снизходително есесовецът.

— Ако напиша на Гита бележка, ще я занесеш ли, за да знае, че съм добре и просто съм зает в Аушвиц?

— Ще направя нещо по-добро. Сам ще й кажа.

— Благодаря ти.

Храната се подобри само за няколко дни, и то далеч не за всички, Лали се съмняваше, че Червеният кръст изобщо е влязъл в лагера. Нищо чудно Барецки да си беше измислил цялата тази история. Лали се съмняваше, че есесовецът ще предаде съобщението му до Гита. Можеше само да чака и да се надява, че скоро ще има свободна неделя.

* * *

Най-сетне дойде ден, в който Лали свърши работа рано. Измина бързо разстоянието между лагерите и пристигна в канцеларията в Биркенау тъкмо когато работниците си тръгваха. Зачака нетърпеливо. Защо днес Гита се бавеше толкова? Най-после се появи. Сърцето на Лали се разтуптя. Без да губи време, я хвана за ръката и я отведе зад канцеларията. Когато притисна Гита към стената, усети, че тя трепери.

— Помислих, че си мъртъв! Помислих, че никога повече няма да те видя! Аз… — Тя замълча.

Той я погали по лицето.

— Не получи ли съобщението ми?

— Не, никакво съобщение не съм получила.

— Шшт, всичко е наред — успокои я той. — От седмици работя по цял ден в Аушвиц.

— Толкова се изплаших!

— Знам. Но сега съм тук. И имам да ти казвам нещо.

— Какво?

— Нека първо те целуна!

Двамата се целунаха, притиснаха се страстно един към друг, после тя го отблъсна.

— Какво имаш да ми казваш?

— Прекрасна моя Гита! Ти ме омая! Влюбен съм в теб!

Тези думи бе чакал да изрече цял живот.

— Защо? Защо го казваш? Погледни ме! Аз съм грозна, мръсна. Косата ми… преди имах хубава коса.

— Харесвам сегашната ти коса, ще ми харесват и бъдещите ти прически.

— Но ние нямаме бъдеще.

Лали я прегърна през кръста, накара я да го погледне в очите.

— Напротив, имаме! Вечерта, когато пристигнах тук, се заклех, че ще оцелея в този ад! И двамата ще оцелеем и ще бъдем свободни да се целуваме когато поискаме, да се любим когато поискаме!

Гита се изчерви и извърна лице. Той нежно го обърна пак към себе си.

— Да се любим където и когато поискаме. Чуваш ли ме?

Гита кимна.

— Вярваш ли ми?

— Искам, но…

— Никакво „но“! Просто ми повярвай. А сега по-добре се прибери в бараката, преди капото да е взела да се чуди къде си.

Когато Лали понечи да си тръгне, Гита го притегни към себе си и го целуна пламенно.

След целувката той се усмихна:

— Може би трябва да отсъствам по-често!

— Да не си посмял! — смъмри го тя и го удари в гърдите.

* * *

Тази нощ Дана засипа Гита с въпроси, радваше се, че приятелката й отново се усмихва.

— Каза ли му за семейството си? — попита.

— Не.

— Защо?

— Не мога. Болезнено е да говоря за това… а и той толкова се радваше да ме види.

— Гита, ако наистина те обича, сигурно ще иска да знае, че си изгубила близките си. Ще иска да те утеши.

— Може би си права, Дана. Но ако му кажа, и двамата ще се натъжим, а искам когато сме заедно да е различно. Искам да забравя къде съм и какво се е случило със семейството ми. Когато ме прегърне наистина забравям, макар и само за един кратък миг. Лошо ли е, че искам да избягам от действителността поне за малко?

— Не, изобщо не е лошо.

— Съжалявам, че имам свое убежище, имам Лали. Знаеш, че с цялото си сърце искам същото и за вас двете.

— Радваме се за теб — увери я Дана. — Достатъчно е, че една от нас получава малко щастие. Все едно е и наше, това ни стига.

— Само не крий нищо от нас. Нали няма да го правиш? — обади се Ивана.

— Никакви тайни — съгласи се Гита.

— Никакви тайни — повтори Дана.