Хедър Морис
Татуировчикът на Аушвиц (2)

Първа глава

Април 1942 година

Двайсет и четири годишният Лали се клатушкаше във вагона, държеше главата си изправена, а себе си — настрана от разговорите. Не виждаше смисъл да се запознава с мъжа до себе си, чиято глава от време на време клюмваше и се отпускаше на рамото му. Той беше само един от стотиците млади мъже, натъпкани в конски вагони. Не му бяха казали къде ще го отведат, и се беше облякъл както обикновено: изгладен костюм, чиста бяла риза и вратовръзка. Винаги бъди спретнат.

Опитваше се да определи размерите на своя „затвор“. Вагонът беше широк около два и половина метра. Не можеше да види края му, за да прецени дължината. Опита се да преброи мъжете, които пътуваха в него. Но при толкова много глави, подскачащи нагоре-надолу, накрая бе принуден да се откаже. Не знаеше колко общо са вагоните. Гърбът и краката го боляха. Лицето го сърбеше. Наболата брада му напомняше, че не се е къпал и бръснал, откакто се беше качил във влака преди два дни. Все по-малко приличаше на себе си.

Когато мъжете се опитваха да подхванат разговор, отговаряше с окуражителни думи, стараеше се да превърне страха им в надежда. Затънали сме до уши в калта, но не бива да се удавим в нея. До слуха му достигаха обидни забележки за вида и държанието му. Присмиваха му се, че е прекалено изискан. Виж докъде те докара това. Мъчеше се да не обръща внимание на заяждането им и посрещаше сърдитите погледи с усмивка. Кого се опитвам да заблудя? И аз съм изплашен като всички.

Младо момче се загледа в него и си запробива път през плътно притиснатите едно в друго тела. Някои го блъскаха грубо. Няма да отстъпя и сантиметър без бой!

— Как може да си толкова спокоен? — попита го младежът. — Те са въоръжени. Натикаха ни насила в тия… тия конски вагони!

Лали се усмихна.

— И аз не съм го очаквал.

— Къде ни карат?

— Няма значение. Тук сме, за да защитим семействата си.

— Ами ако…

— Не говори така! Аз не знам, ти не знаеш, никой не знае! По-добре да изпълняваме каквото ни наредят.

— Защо не ги нападнем на слизане, повече сме от тях! — Бледото лице на объркания млад мъж се сгърчи от ярост. Размаха несръчно юмруци във въздуха.

— Ние имаме пестници, те имат пушки. Как мислиш, кой ще надделее?

Момчето се умълча. Рамото му се беше забило в гърдите на Лали, от него лъхаше на пот и евтина помада за коса. Ръцете му се отпуснаха и увиснаха безжизнено.

— Казвам се Арон — представи се той.

— Лали.

Няколко души се заслушаха в разговора им, вдигнаха глави, после отново се унесоха, потънаха в собствените си мисли. Общото между всички беше страхът. И младостта. И религията. Лали се опитваше да не размишлява какво ги очаква. Бяха му казали, че ще работи за германците, и той го беше приел. Мислеше за близките си у дома. Поне те бяха в безопасност. Беше се жертвал за тях, но не съжаляваше. Би го направил отново, стига те да не пострадат.

Не минаваше час, без мъжете около него да му задават обичайния въпрос. Лали уморено отговаряше: „Почакайте и ще разберете“. Не проумяваше защо отправят въпросите си към него. Не знаеше нищо повече от тях. Да, носеше костюм и вратовръзка, но това го отличаваше от останалите само привидно. Всички сме в една и съща мръсна лодка.

В претъпкания вагон нямаше къде да седнеш, камо ли да легнеш. Две кофи изпълняваха ролята на тоалетна. Щом се напълниха, избухна караница, мъжете се опитваха да се отдалечат от вонята. Кофите се прекатуриха и разляха на пода. Лали стискаше куфара си, надяваше се, че с парите и дрехите, които носеше, ще може да се откупи и да си осигури по-лека работа. Знаеше няколко езика, това можеше да е от полза.

Имаше късмет, че е до стената на вагона. От малки пролуки в дъските успяваше да зърне какво има навън. Откраднатите глътки свеж въздух му помагаха да овладее силните пристъпи на гадене. Беше пролет, но дните бяха дъждовни, с тежки облаци. От време на време влакът минаваше през поля, грейнали от пролетни цветя, и Лали се усмихваше. Цветя. Още от малък знаеше от майка си, че жените ги обичат. Кога ли отново ще подари цветя на момиче? Поглъщаше ги с очи, ярките им багри го заслепяваха, на лекия вятър танцуваха цели макови полета, същинско алено море. Лали се закле, че следващите цветя, които ще подари, ще набере сам. Досега не беше знаел, че растат в такова изобилие в природата. Майка му имаше малко в градината си, но никога не ги късаше. Той се зае да състави списък на нещата, които щеше да направи, когато се върне у дома…

Избухна поредната разправия. Боричкане. Крясъци. Лали не можеше да види какво става, но усети как телата се раздвижиха и заблъскаха едно в друго. После отново настъпи тишина. От сумрака се разнесоха думите:

— Мъртъв е!

— Късметлия! — промърмори някой.

Горкият нещастник.

Животът ми е твърде ценен, за да завърши в тази воняща дупка.

* * *

По пътя имаше много спирания, някои продължаваха минути, други — часове, винаги насред полето. Понякога Лали зърваше имена на гари, докато влакът преминаваше бързо през тях: Звардон, Джеджице, а малко след това и Данковице, явно бяха навлезли в Полша. Постоянният въпрос: къде ще спрат? През повечето време беше потънал в мисли за живота си в Братислава: работата, апартамента, приятелите, приятелките.

Влакът отново спря. Облаците бяха закрили напълно луната и звездите и беше тъмно като в рог. Какво ли вещаеше мракът? Реалността е такава, каквато е. Каквато я виждам, чувствам, чувам и помирисвам в момента. Той виждаше единствено мъже като него, млади, поели към неизвестното. Чуваше куркането на празните стомаси, свистенето на пресъхналите гърла. Усещаше вонята на урина и изпражнения, на немити тела. Мъжете се възползваха от спирането, за да си отдъхнат, сега поне не се клатушкаха и удряха едни в други. Върху Лали се отпуснаха още глави.

От задните вагони се разнесе силен шум, постепенно приближи. Мъжете там не издържаха повече и се опитваха да излязат. Всички се заслушаха в блъскането по дъсчените стени, нещо изтрополя, сигурно беше кофата с изпражнения. Много скоро всички вагони се затресоха.

— Помогни ни или се дръпни да не пречиш! — кресна един едър мъж.

— Не си хабете силите — отвърна Лали, притискайки се към стената. — Вагоните са направени да превозват добитък.

Неколцина застинаха, после се обърнаха гневно към него.

Знаеха, че е прав. Влакът се люшна напред. Изглежда, началството беше решило, че движението ще спре бунта. Вагоните се успокоиха. Лали притвори очи.

* * *

Когато съобщиха, че евреите ще бъдат изпратени да работят за германците, Лали се върна в дома на родителите си в Кромпахи, Словакия. Знаеше, че на сънародниците му вече не се разрешава да работят. Четири седмици помагаше вкъщи, ремонтираше разни неща с баща си и брат си, скова нови легла за малките си племенници, които вече не се побираха в детските креватчета. Сестра му беше единствената, която носеше пари в семейството. Промъкваше се тайно в шивашкото ателие, където работеше, излизаше по тъмно и се прибираше по тъмно. Собственичката на ателието се беше съгласила да поеме риска заради най-добрата си шивачка.

Една вечер сестра му се прибра у дома с плакат, който властите бяха дали на собственичката на ателието, за да го сложи на витрината. На него пишеше, че всяко еврейско семейство трябва да изпрати по един свой член, навършил осемнайсет години, да работи за германското правителство. Слуховете за онова, което се случваше в другите градове, най-после бяха стигнали и до Кромпахи. Изглежда, словашкото правителство беше отстъпило пред Хитлер. С големи букви се предупреждаваше, че ако някое семейство не изпълни нареждането, всичките му членове ще бъдат откарани в концентрационен лагер.

Макс, по-големият брат на Лали, веднага заяви, че ще замине, но Лали не му позволи. Макс имаше жена и две малки деца. Нуждаеха се от него вкъщи.

Лали се яви в общината в Кромпахи и предложи да вземат него. Служителите му бяха приятели, с повечето беше ходил заедно на училище. Обясниха му, че трябва да отиде в Прага и да се яви пред съответните власти.

* * *

След два дни товарният влак отново спря. Този път отвън настъпи голяма суматоха. Лаеха кучета, мъже крещяха заповеди на немски, резетата се повдигаха, вратите се отваряха с дрънчене.

— Слизайте и оставете багажа си! — наредиха войниците. — По-бързо, по-бързо! Оставете нещата си на земята!

Тъй като се намираше навътре във вагона, Лали слезе един от последните. Докато вървеше към вратата, видя тялото на убития в спречкването мъж. Притвори очи и прошепна кратка молитва за душата му. Едва тогава напусна вагона, но отнесе със себе си вонята му, тя беше полепнала по дрехите, по кожата му, по всяка негова фибра.

При скачането краката му се подгънаха, подпря се с длани на чакъла и остана така няколко мига. Задъхан. Изтощен. Измъчван от жажда. Надигна се бавно и се вгледа в стотиците стреснати мъже. Кучетата ръмжаха и се нахвърляха върху ония, които изоставаха. Мнозина се препъваха, мускулите на краката им отказваха след дългото обездвижване. Войниците издърпваха грубо куфари, вързопи с книги и оскъдни притежания от ръцете на ония, които не искаха да ги предадат или просто не разбираха заповедите. Следваше удар с приклад или юмрук.

Лали се вгледа в униформените мъже. Черни и заплашителни. Двойната „мълния“ върху яките им бързо му разкри с кого си има работа. Есесовци. При други обстоятелства навярно би оценил шева, финия плат, подходящата кройка…

Остави багажа си на земята. Как ще разберат, че е моят? Осъзна, че е малко вероятно да види пак куфара си и нещата в него, и потрепери. Докосна с ръка джобчето на сакото, в което бяха скрити парите. Вдигна очи към небето и вдиша свежия хладен въздух, беше благодарен, че поне е навън.

Проехтя изстрел и Лали подскочи. Пред него стоеше есесовец, оръжието му беше насочено към небето.

— Мърдай!

Лали погледна назад към опразнения влак. Във въздуха летяха дрехи, разтворени книги плющяха на вятъра. Пристигнаха няколко камиона и от тях слязоха малки момчета. Събраха оставения багаж и го нахвърляха в камионите.

Лали усети тежест в гърдите. Съжалявам, мамо, взеха книгите ти.

Мъжете поеха към тухлените сгради с неотваряеми прозорци, които се извисяваха пред тях. От двете страни на входа имаше разлистени дървета. Докато Лали минаваше през железния портал, погледна нагоре и видя надпис на немски:

ARBEIT MACHT FREI

Работата ви прави свободни

Той не знаеше къде се намира и каква работа го очаква, но твърдението, че тя ще го направи свободен, му се стори лоша шега.

Есесовци, пушки, кучета, отнемането на багажа му — това изобщо не си го беше представял.

— Къде сме?

Обърна се и видя до себе си Арон.

— Изглежда, това е последната спирка от пътуването ни.

Лицето на младежа помръкна.

— Само прави каквото ти казват, и всичко ще бъде наред.

Лали знаеше, че думите му не звучат убедително. Усмихна се леко на Арон, той също му се усмихна. Лали си напомни, че и той трябва да последва съвета си: Прави каквото ти казват. И наблюдавай.

След като влязоха в плаца, мъжете се подредиха в дълги колони. Пред тях имаше лагерист с изпито лице, седнал зад малка маса. Облечен беше в униформа на сини и бели вертикални райета, на гърдите му беше пришит зелен триъгълник. Зад него стоеше въоръжен есесовец.

На небето се трупаха облаци. Отекна гръм.

Мъжете чакаха.

Пред групата се появи старши офицер, придружен от няколко войници. Квадратна челюст, тънки устни, очите му се губеха под рунтави черни вежди. Униформата му беше по-незабележима от тази на придружаващите го войници. Нямаше „мълнии“. От поведението му обаче личеше, че той командва тук.

— Добре дошли в Аушвиц.

Думите сякаш излизаха насила през стиснатите устни. Лали не вярваше на ушите си. След като насила го бяха отвели от дома му, след като го бяха транспортирали като добитък, а сега бе заобиколен от въоръжени есесовци, го поздравяваха с добре дошъл. С добре дошъл!

— Аз съм Рудолф Хьос, комендантът на лагера. Отговарям за Аушвиц. Над портала, през който току-що минахте, пише: „Работата ви прави свободни“. Това е първият ви урок, единственият ви урок. Работете здраво. Изпълнявайте каквото ви се каже, и скоро ще бъдете свободни. Неподчинението ще бъде наказвано. Сега ще ви обработят, а после ще ви отведат в новия ви дом: Аушвиц 2 — Биркенау.

Комендантът огледа лицата им. Понечи да каже още нещо, но беше прекъснат от силен гръм, който разцепи небето. Погледна нагоре, промърмори няколко думи, махна пренебрежително с ръка и си тръгна. Представлението бе приключило. Охраната му бързо го последва. Непохватно изпълнение, но плашещо.

Обработването започна. Лали гледаше как подкарват лагеристи към масите. Бяха твърде далеч и той не можеше да чуе кратката размяна на думи, виждаше само как седналите мъже в раирани дрехи си отбелязват нещо за всеки лагерист и му връчват някакво листче. Накрая дойде и неговият ред. Трябваше да каже името си, адреса, какво работи, и имената на родителите си. Мършавият мъж на масата записа отговорите му със спретнат, красив почерк и му подаде лист хартия с номер. През цялото време не вдигна нито веднъж глава.

Лали погледна номера: 32407.

Пое бавно с потока мъже към други маси, където седяха други лагеристи в раирани дрехи и пришити зелени триъгълници, а край тях стояха обичайните есесовци. Виеше му се свят, от няколко дни не беше пил вода. Стресна се, когато някой дръпна рязко листа от ръката му. Един есесовец смъкна сакото му, разкъса ръкава на ризата и притисна лявата му ръка към масата. Лали гледаше смаяно как лагеристът татуира една след друга цифрите от номера върху кожата му. Закрепената в парче дърво игла се движеше бързо и болезнено. Накрая мъжът взе парцал, натопен в зелено мастило, и го втри грубо в раната.

Татуирането отне секунди, но Лали не помръдваше. Той стисна ръката си и се вторачи в номера. Как е възможно да причиниш подобно нещо на човешко същество? Запита се дали остатъкът от живота му, бил той къс или дълъг, ще бъде определян от този миг и от този странен номер: 32407.

От транса го извади удар с приклад. Лали вдигна сакото си от земята и тръгна бавно, последва мъжете в голяма тухлена постройка с наредени край стените пейки. Помещението му напомни за гимнастическия салон в пражкото училище, където бе спал в продължение на пет дни, преди да го качат на товарния влак.

— Събличайте се!

— По-бързо, по-бързо!

Есесовците излайваха заповеди, които повечето мъже не разбираха. Лали превеждаше на тия до себе си, а те предаваха думите му на останалите.

— Оставете дрехите си на пейките! Ще ги приберете, след като се изкъпете!

Мъжете започнаха да свалят панталони и ризи, сака и обувки, сгъваха мръсните си дрехи и ги подреждаха спретнато върху пейките.

При мисълта за вода Лали се ободри, но знаеше, че вероятно повече няма да види нито дрехите си, нито парите в тях.

Съблече се бавно, вече едва удържаше гнева си. От джоба на панталона извади кутийка кибрит, спомен от отминали удоволствия, и погледна крадешком най-близкия есесовец. Той гледаше в друга посока. Лали драсна клечката. Навярно за последен път правеше нещо по своя воля. Доближи клечката до подплатата на сакото си, покри го с панталона и бързо се присъедини към опашката за душовете. След секунди чу вик зад гърба си: „Пожар!“. Обърна се, голите мъже се блъскаха и бутаха към вратата, бързаха да се отдалечат, а един есесовец се опитваше да потуши пламъците.

Лали още не беше стигнал до душовете, трепереше. Какво направих? Дни наред бе съветвал всички около себе си да свеждат глава, да изпълняват заповедите, да не се противопоставят, а сега се беше опитал да подпали сградата! Много добре знаеше какво щеше да стане с него, ако някой го издадеше. Глупак! Глупак!

В помещението с душовете се успокои, задиша дълбоко.

Стотици треперещи мъже стояха наредени един до друг, студената вода обливаше телата им. Те вдигаха глави и пиеха жадно от нея, макар че беше блудкава. Мнозина прикриваха смутено слабините си. Лали отми потта, мръсотията и вонята от тялото и косата си. Водата съскаше през тръбите и плющеше по пода. Когато я спряха, вратата към съблекалнята отново се отвори и всички без команда се върнаха там, дрехите им бяха изчезнали и бяха заменени от стари руски военни униформи.

— Преди да се облечете, ще бъдете подстригани! — провикна се един самодоволен есесовец. — Хайде, навън! По-бързо, по-бързо!

Мъжете отново се наредиха в колона по един. Пристъпваха към лагериста, който ги чакаше с машинка в ръка. Когато дойде ред на Лали, той седна на стола с изправен гръб и високо вдигната глава. Наблюдаваше как есесовците се разхождат напред-назад покрай редицата, удрят голите лагеристи с приклади, присмиват им се, нагрубяват ги. Той седеше с изправен гръб, не трепна, когато машинката се впи в скалпа му.

Грубо смушкване в гърба му подсказа, че стригането е приключило. Присъедини се към другите мъже, които търсеха дрехи и налъми с подходящ размер. Всичко налично беше мръсно, но той успя да намери налъми, които горе-долу му бяха по мярка. Надяваше се, че набързо избраната руска униформа също ще му стане. Щом се облече, излезе навън.

Свечеряваше се. Той крачеше под дъжда сред стотиците мъже, струваше му се, че никога няма да спрат. С мъка повдигаше краката си, едва газеше в гъстата кал. Но продължаваше упорито напред. Някои от мъжете залитаха, падаха на колене в калта. Есесовците ги биеха, за да станат. Ако затворниците нямаха сили да продължат, ги застрелваха.

Лали се опитваше да отлепи тежката, прогизнала униформа от кожата си. Грубият плат я жулеше и протъркваше, а миризмата на мокра вълна и мръсотия го пренесе обратно в конския вагон. Той вдигна глава към небето и отвори уста. Дъждът му се стори сладък, от дни не беше слагал залък в устата си, жаждата засилваше слабостта му и замъгляваше зрението му. Подложи шепи на дъжда, засърба лакомо.

В далечината видя прожектори, които осветяваха голямо пространство. В подобното си на делириум състояние Лали реши, че това са фарове — проблясват, танцуват под дъжда, сочат пътя към дома. Зоват го: Ела при мен! Тук ще намериш подслон, храна и топлина. Продължавай да вървиш. Но когато мина през портала, на който този път нямаше никакъв надпис, той осъзна, че прожекторите не предлагат нищо, не обещават свобода в замяна на труд. Сияйният мираж изчезна. Лали беше в затвор.

Отвъд плаца лагерът се губеше в тъмнината. Над оградите бе опъната бодлива тел. По вишките стояха въоръжени пазачи. Върху оградата падна гръм. Явно по нея течеше ток. Гърмът не бе достатъчно силен да заглуши проехтелия изстрел, още един мъж се свлече на земята.

— Пристигнахме.

Лали извърна глава и видя, че към него си пробива път Арон. Подгизнал и целият в кал. Но жив.

— Да, май това е новият ни дом. Да можеше да се видиш само!

— И ти! Същият си като мен! Какво ще стане сега? — попита като дете Арон.

* * *

Вървяха с потока от мъже, всеки показваше татуираната си ръка на есесовците, застанали пред постройките, и те записваха номерата в бележници. След грубо смушкване в гърба Лали и Арон се озоваха в блок 7, голяма барака с нарове, подредени на три етажа край едната стена. В бързината всички се препъваха, блъскаха се, за да си осигурят по-добро място за спане. Ако имаха късмет или бяха достатъчно груби, успяваха да си поделят нара с още един-двама.

Лали обаче не беше такъв късметлия. Двамата с Арон се покатериха на един от горните нарове, вече зает от двама други лагеристи. Тъй като не бяха яли от дни, не им беше останала много сила. Лали се сви колкото може по-удобно върху натъпкания със слама чувал, който служеше за дюшек. Притисна ръце към стомаха си, за да притъпи спазмите.

Неколцина се провикнаха към пазачите:

— Гладни сме!

— Ще получите храна на сутринта — отвърна един есесовец.

— Дотогава ще умрем от глад — обади се някой от дъното на бараката.

— И най-после ще намерим покой! — додаде глух глас.

— Превозиха ни като добитък, а сега ни посрещат със слама за вечеря! — пошегува се трети.

Разнесе се тих смях. Пазачът не реагира.

От дъното на спалното помещение се разнесе тихо: „Муууу!“.

Отново избухна смях. Тих, но истински. Пазачът не се намеси, не след дълго мъжете заспаха с къркорещи стомаси.

* * *

Още беше тъмно, когато Лали се събуди, пикаеше му се. Провря се между спящите мъже, слезе от нара и се измъкна навън, за да се облекчи зад бараката. Отнякъде се чуваха гласове, няколко души разговаряха на словашки и немски. Той с облекчение установи, че зад бараката има нещо като тоалетна, дълбока канавка, върху която бяха метнати дъски. Върху тях клечаха трима мъже и си приказваха. В полумрака се зададоха двама есесовци, пушеха, смееха се, пушките им висяха на гърбовете. Под бледата светлина на прожекторите сенките им изглеждаха зловещо, той не чуваше какво си говорят. Мехурът му беше пълен, но Лали още се колебаеше дали да се присъедини към мъжете върху дъските.

Изведнъж есесовците хвърлиха цигарите като по команда, вдигнаха пушките и откриха огън. Тримата, които клечаха върху канавката, паднаха в нея.

Лали затаи дъх. Притисна гръб към стената на бараката, докато есесовците минаваха покрай него. Зърна профила на единия — момче, най-обикновен хлапак!

След миг те изчезваха в тъмнината, а Лали се закле пред себе си: Ще оцелея и ще се измъкна от това място! Ще изляза като свободен човек! И ако има ад, ще се погрижа тези убийци да горят в него! Мислите му се насочиха към семейството му в Кромпахи, надяваше се идването му тук да е спасило поне тях от подобна съдба.

Облекчи се и се върна на нара си.

— Стреляше се — обади се Арон. — Защо?

— Не видях.

Арон прехвърли крак през тялото на Лали и понечи да слезе.

— Къде отиваш?

— Да пикая.

Лали се пресегна и го стисна за ръката.

— Почакай!

— Защо?

— Чу изстрелите! — прошепна Лали. — Изчакай до сутринта.

Арон не каза нищо. Покатери се обратно на нара и легна, пъхнал свитите си в юмруци ръце между краката.

* * *

Баща му взе клиента от гарата. Метна скъпия кожен куфар на отсрещната седалка, докато елегантният господин Шайнберг се качваше във файтона. Откъде ли идваше? От Прага? Братислава? Или може би от Виена? Носеше моден вълнен костюм, а обувките му бяха лъснати до блясък. Усмихна се леко на файтонджията, който подвикна на коня. Както повечето хора, които бащата на Лали возеше, господин Шайнберг се прибираше у дома от важна делова среща. Лали искаше да е като него, а не като баща си.

Този път съпругата на господин Шайнберг не беше с мъжа си. Лали обичаше да оглежда госпожа Шайнберг и другите жени, които пътуваха с файтона на баща му, малките им ръце в бели ръкавици, елегантните им перлени обеци и огърлици. Харесваше красивите жени с хубави дрехи и бижута, които понякога придружаваха важните си съпрузи. Единствената полза от чиракуването при баща му беше, че можеше да се докосне до тях. Когато отваряше вратата на файтона на някоя дама и й подаваше ръка да слезе, вдишваше парфюма й и си мечтаеше за нейния живот.