Хедър Морис
Татуировчикът на Аушвиц (24)

Двадесет и трета глава

Седмици наред Лали и Гита прекарваха времето си най-вече в мълчание, тя напразно се опитваше да го утеши. Той й беше разказал за случилото се с циганите и макар тя да разбираше мъката му, не я споделяше в същата степен. Не беше виновна, че не познаваше „другото семейство“ на Лали. Слушала бе с удоволствие историите за децата, как си измислят забавления, ритат топки, направени от сняг или боклуци, надпреварват се кой ще скочи най-високо, или играят на гоненица из бараката. Гита се опита да го накара да говори за собственото си семейство, но Лали упорито отказваше, настояваше първо тя да сподели нещо за себе си. Гита не знаеше как да го извади от мрачното му настроение. В продължение на близо три години пред очите им се извършваха безчовечни жестокости, но сега за първи път виждаше Лали толкова потиснат.

Един ден тя не се стърпя и извика:

— Ами хилядите наши? Онова, което си видял в Аушвиц, при Менгеле? Знаеш ли колко души са минали през двата лагера? Знаеш ли?

Лали не отговори и тя продължи ядосано:

— През ръцете ми минават картоните с имената и възрастта им — бебета, възрастни жени и мъже, виждам имената и номерата им! Не мога дори да броя до толкова!

Нямаше нужда Гита да напомня на Лали за хилядите хора, които бяха минали през лагера. Нали самият той ги беше татуирал. Погледна я; тя бе забила поглед в земята. Той осъзна, че докато за него това са само номера, за нея са имена. Заради работата си тя знаеше за тези хора повече от него. Знаеше имената и възрастта им и каквото и да правеше, никога нямаше да ги забрави.

— Права си, съжалявам — каза той меко. — Всяка смърт е трагедия. Обещавам да не съм толкова мрачен.

— Не искам да се преструваш, когато си с мен, но това продължава прекалено дълго, трябва да ценим всеки ден, прекаран заедно.

— И умна, и красива! Няма никога да ги забравя, знаеш ли?

— Иначе не бих те обичала. Разбирам, че са ти били като семейство. Но колкото и странно да звучи, можеш да почетеш паметта им като останеш жив, като оцелееш и разкажеш на света какво се е случвало тук.

Лали се наведе и я целуна, сърцето му бе преизпълнено с мъка и любов.

Изведнъж се чу силна експлозия и земята под тях потрепери. Те скочиха на крака, заобиколиха канцеларията и излязоха на плаца. Втора експлозия ги накара да погледнат към близкия крематориум, от който се издигна пушек. Настъпи суматоха. Работниците от зондеркомандата бягаха към оградата, която заобикаляше лагера. От покрива на крематориума стреляха бясно. Лали погледна нагоре, там се бяха качили няколко души от зондеркомандата, очевидно отнякъде бяха намерили оръжие. Отговориха им автоматите на есесовците и за по-малко от минута сложиха край на престрелката.

— Какво става? — възкликна недоумяващо Гита.

— Не знам! По-добре да влезем вътре!

Около тях свиреха куршуми, есесовците стреляха по всекиго, който им се изпречеше пред погледа. Лали дръпна Гита към стената. Отново отекна експлозия.

— Взривяват крематориумите! Трябва да се махаме оттук!

От канцеларията тичешком излизаха затворници, войниците започнаха да стрелят и по тях.

— Прибери се в бараката! Само там ще си в безопасност!

От високоговорителите се разнесе глас:

— Всички затворници да се приберат в бараките! Няма да стреляме по вас, ако го направите веднага!

— Хайде, бързо!

— Страх ме е, нека да дойда с теб! — проплака Гита.

— В твоята барака ще си в по-голяма безопасност. Знаеш, че ще направят проверка. Не бива да рискуваш, миличка!

Гита се колебаеше.

— Хайде, тръгвай! Тази вечер остани в бараката, а утре иди на работа както обикновено. Ако те няма по време на проверката, ще те обявят за издирване и… Нали искаш да се събудиш утре?

Тя си пое дълбоко дъх и хукна към женския лагер.

Лали извика след нея:

— Утре ще те потърся. Обичам те!

* * *

Вечерта Лали наруши правилото си и се присъедини към мъжете в бараката, повечето от които бяха унгарци, за да ги разпита какво знаят за случилото се следобеда. Доколкото разбра, някои от жените, работещи в близката фабрика за муниции, бяха пренасяли тайно в Биркенау миниатюрни количества барут, натъпкан под ноктите. С него затворниците от зондеркомандата бяха направили гранати от консервени кутии. Освен това те бяха успели да се снабдят с пистолети, ножове и брадви.

Мъжете в бараката споделиха също така, че се говорело за общо въстание и те също искали да вземат участие. Руснаците напредвали и ако сега избухнел бунт, щели по-лесно да превземат лагера и да освободят затворниците. Лали съжали, че не се беше сприятелил с унгарците по-рано. Заради неосведомеността му Гита едва не беше загинала. Разпита подробно мъжете какво знаят за руснаците и кога ще пристигнат те. Отговорите бяха уклончиви, но му вдъхнаха оптимизъм.

Изминали бяха месеци от прелитането на американския самолет над лагера. Конвоите продължаваха да пристигат. Лали не забелязваше нацистката машина да е намалила темпа по отношение на изтребването на враговете си. Но новопристигналите много по-добре от него знаеха как се развиват събитията в Европа. Може би освобождението е на път. Той реши непременно да каже на Гита какво е научил, и да я помоли да си отваря очите в канцеларията за всяка информация.

Най-сетне лъч надежда.