Хедър Морис
Татуировчикът на Аушвиц (13)

Дванадесета глава

Лали излезе да изхвърли цветето. Барецки беше отвън, но той не му обърна внимание, върна се в стаята си. Есесовецът го последва и се облегна на касата на вратата. Загледа се в него. Изведнъж Лали се сети, че седи върху съкровище от скъпоценни камъни, пари, наденица и шоколад. Грабна чантата си, избута Барецки настрани и изскочи навън. Есесовецът се обърна и тръгна след него.

— Чакай, татуировчико! Трябва да говоря с теб.

Лали спря.

— Имам една молба.

Лали мълчеше, погледът му се рееше в нищото на педя над рамото на есесовеца.

— На нас… на момчетата в отряда ни липсват развлечения и тъй като времето се оправя, решихме да организираме футболен мач. Как ти се струва тази идея?

— Сигурен съм, че ще бъде забавно.

— Да, така е.

Барецки замълча, чакаше.

Накрая Лали отстъпи.

— Какво мога да направя за теб?

— Ами щом си съгласен да се включиш, трябват ни единайсет затворници, които да играят срещу нас в приятелски мач.

Лали едва не му се изсмя в лицето, но успя да се сдържи. Замисли се как да отговори на тази странна молба.

— Значи, без резервни играчи?

— Без резервни играчи.

— Добре, ще имам грижата.

Откъде се взе това? Можех да кажа милион други неща. Като например: „Майната ти!“.

— Хубаво, чудесно! Събери отбора и след два дни, в неделя, ще се срещнем на плаца. О, и топката ще я донесем ние. — Барецки се изсмя високо и си тръгна. — А, забравих да ти кажа, получаваш свободен ден. Днес няма конвои.

* * *

Лали прекара част от деня в разпределяне на богатствата си в малки пакетчета. Храна за циганите и момчетата от седма барака, и разбира се, за Гита и приятелките й. Скъпоценните камъни и парите отдели настрани. В един парцал загърна диамантите, в друг — рубините, в трети — доларите. Имаше и една пачка банкноти, каквито не бе виждал никога досега, от Южна Африка. Лали нямаше представа за стойността им, нито как бяха попаднали в Биркенау. Взе няколко скъпоценни камъка и отиде да потърси Виктор и Юри. После известно време си игра с циганчетата, като репетираше какво ще каже на другарите си от барака 7, когато се върнат от работа.

Вечерта бе заобиколен от десетина мъже, които го гледаха невярващо.

— Това да не е някаква шега? — обади се един.

— Не е — увери го Лали.

— Искаш да играем футбол с швабите?

— Да, в неделя.

— Е, без мен. Не можеш да ме принудиш — отсече категорично онзи.

Отзад се обади глас:

— Аз ще участвам. Играл съм малко. — Дребен мъж си запробива път между събраните затворници и застана пред Лали. — Аз съм Йоел.

— Благодаря ти, Йоел. Добре дошъл в отбора. Трябват ми още девет души. Какво имате да губите? Това е единствената ви възможност да наритате есесовците и да ви се размине.

— Познавам един от барака 15, който е играл в унгарския национален отбор. Да го попитам ли? — обади се друг затворник.

— Ами ти? — обърна се към него Лали.

— Ще се включа. И аз съм Йоел. Ще поразпитам наоколо, да видя кого още мога да навия. Има ли някаква възможност да потренираме преди мача?

— Хем играе футбол, хем има чувство за хумор, ще станем приятели! Ще дойда утре вечер да видя какво сте направили. Благодаря ти, Голям Йоел! — Лали погледна към другия Йоел. — Нали не се обиждаш?

— Не, изобщо — увери го Малкия Йоел.

Лали извади хляб и наденица от чантата си и ги остави върху близкия нар. Докато си тръгваше, видя как двама души се заеха да разпределят храната. Разчупваха я на малки хапки и ги раздаваха на хората наоколо. Без блъскане, без разправии, дисциплинирано раздаване на жизненонеобходимата храна. Чу един затворник да казва: „Ето, Йоел, вземи моята дажба, ще имаш нужда от сили“. Лали се усмихна. Денят бе започнал зле, но завършваше с великодушен жест, направен от гладуващ човек.

* * *

Денят на мача дойде. Лали отиде на плаца и видя, че есесовците очертават с бяла боя границите на игрището. Някой го извика и той се обърна, отборът на лагерниците вече се беше събрал. Лали се присъедини към мъжете.

— Хей, Лали, имаме четиринайсет играчи заедно с теб и мен, предвидил съм две резерви, в случай че някой от нас бъде контузен — осведоми го гордо Големия Йоел.

— Съжалявам, не разрешават резерви. Само отбора. Подбери най-добрите.

Мъжете се спогледаха. Вдигнаха се три ръце и доброволно отказалите се си тръгнаха. Лали наблюдаваше останалите, които се разтягаха и подскачаха като при професионална загрявка.

— Някои от тях, изглежда, знаят какво правят — промърмори той.

— Би трябвало — отвърна Малкия Йоел. — Шестима са играли в професионални отбори.

— Шегуваш се!

— Никак даже. Ще ги бием!

— Не можем, Малки Йоел! Не бива да спечелим! Изглежда, не съм бил достатъчно ясен.

— Ти каза да събера отбор и аз го събрах.

— Да, но не бива да спечелим! Иначе ще ги унижим. Не бива да ги изкушаваме да ни изпозастрелят. Огледай се.

Малкият Йоел плъзна поглед по стотиците затворници, събрали се около тях. В лагера се усещаше възбуда, всеки гледаше да си осигури по-удобно място около ограденото с бяла боя игрище.

Той въздъхна.

— Ще кажа на останалите.

Лали огледа тълпата, търсеше едно-единствено лице. Гита бе с приятелките си, помаха му. Той също й махна, отчаяно му се искаше да изтича при нея, да я грабне в обятията си и двамата да се скрият зад канцеларията. Чу силно чукане и когато се обърна, видя, че няколко есесовци забиват колове в земята за врати.

Барецки се приближи.

— Ела.

Тълпата от затворници в единия край на игрището се раздели, за да направи път на есесовците. Никой от тях не беше с униформа. Някои бяха облечени с подходящи за игра дрехи. Шорти, потници. Зад тях вървяха силно охраняваният комендант Шварцхубер и шефът на Лали, Хустек. Те приближиха Лали и Барецки.

— Това е капитанът на затворническия отбор, татуировчикът — обясни Барецки на Шварцхубер.

— Татуировчико. — Комендантът се обърна към един от охранителите си. — Имаме ли нещо, което да дадем като награда?

Офицерът взе една купа от есесовеца до себе си и я показа на коменданта.

— Да, това. Напълно е подходяща. — Той показа купата на Лали. — Какво ще кажеш?

Преди Лали да успее да отговори, Шварцхубер взе купата и я вдига високо, за да я видят всички. Есесовците изръкопляскаха.

— Започвайте играта и нека по-добрият победи!

Лали се отправи тичешком към своя отбор, като измърмори под нос:

— И дано по-добрият отбор оцелее до утре.

Присъедини се към отбора си и всички се събраха в средата на игрището. Зрителите се провикваха насърчително. Реферът ритна топката към есесовския отбор и играта започна.

След десет минути резултатът беше два на нула за затворниците. Макар че головете радваха Лали, здравият разум му диктуваше да се съобразява със сърдитите физиономии на есесовците. Предупреди играчите си да намалят темпото през останалата част от полувремето. Вече бяха получили удовлетворение, сега беше време да оставят есесовците да покажат какво могат. Полувремето завърши с резултат два на два. По време на кратката почивка, докато есесовците се наливаха с вода, отборът на лагерниците се събра да обсъди тактиката. Накрая Лали успя да убеди останалите, че не бива да спечелят мача. Разбраха се да отбележат още два гола, за да повдигнат духа на присъстващите затворници, но да загубят с един накрая.

В началото на второто полувреме върху играчите и зрителите започна да се сипе пепел. Крематориумите работеха, тази основна за Биркенау дейност не бе прекъсната от спортното събитие. Лагеристите отбелязаха още един гол, който бе последван от гол на есесовците. Недохранените затворници скоро се умориха. Есесовците вкараха още два гола. Нямаше нужда лагеристите да се преструват, на тях просто не им бяха останали сили. Когато реферът свири края на мача, есесовците водеха с два гола. Шварцхубер излезе на игрището и връчи купата на техния капитан, който я вдигна високо под оглушителните викове на присъстващите офицери и войници. Докато есесовците се отправяха да празнуват, Хустек мина покрай Лали.

— Добре се получи, татуировчико.

Лали събра тима си и благодари на играчите за чудесното представяне. Тълпата бе започнала да оредява. Той се огледа за Гита, която не бе помръднала от мястото си. Изтича при нея и я хвана за ръката. Двамата си запробиваха път към канцеларията. Докато Гита се отпускаше на земята, Лали се оглеждаше за дебнещи очи. Успокоен, че не ги наблюдават, седна до нея. Тя прокара пръсти през тревата, загледа се в нея.

— Какво правиш?

— Търся четирилистна детелина. Няма да повярваш колко много има тук.

Лали се усмихна озадачено.

— Шегуваш се.

— Не, вече намерих няколко. Ивана постоянно намира четирилистни детелини. Защо ме гледаш така?

— Не вярваш, че ще излезеш оттук, а сега търсиш нещо, което да ти донесе късмет.

— Не са за мен. Аз не вярвам в подобни неща.

— За кого са тогава?

— Знаеш ли колко са суеверни есесовците? Четирилистните детелини са истинско съкровище.

— Не разбирам.

— С тях подкупваме пазачите, когато искаме нещо. Някои даже ни дават допълнително храна.

Лали я погали нежно по лицето. Мъчно му беше, че не може да защити момичето, което обича. Гита се наведе и продължи търсенето. Отскубна шепа трева и шеговито замери с нея Лали. Той се засмя. Смушка я закачливо и тя легна по гръб. Той посипа с тревички лицето й. Тя ги издуха. Няколко паднаха върху врата и гърдите й. Лали разкопча горното копче на ризата й.

— Може ли да те целуна?

— Недей! Не помня вече откога не съм си мила зъбите.

— И аз не съм ги мил скоро, така че сме квит.

Гита доближи лицето си до неговото. Предишната им бегла целувка бе разпалила неудържим копнеж. Двамата бяха ненаситни, жадуваха да получат повече един от друг.

Омаята бе прекъсната от кучешки лай наблизо. Животното сигурно имаше придружител. Лали се изправи и притегли Гита в прегръдките си. Последна целувка, преди да изтичат обратно на плаца и да се скрият в тълпата, където щяха да бъдат в безопасност.

В женския лагер зърнаха Дана, Ивана и Силка и тръгнаха към тях.

Лали забеляза колко е бледа Силка.

— Как е Силка? — обърна се той към Гита. — Не изглежда добре.

— Добре е, доколкото е възможно при тези обстоятелства.

— Да не е болна? Трябва ли ви лекарство?

— Не, не е болна. По-добре да не знаеш.

Когато двамата се приближиха, Лали се наведе към Гита и прошепна настойчиво:

— Кажи ми! Може пък да помогна.

— Не и този път, любов моя.

Момичетата наобиколиха Гита и се отдалечиха с нея. Силка ги следваше бавно, с наведена глава.

Любов моя!