Хедър Морис
Татуировчикът на Аушвиц (15)

Четиринадесета глава

На следващата сутрин Лали се яви в канцеларията и отиде при Бела на гишето.

— Къде изчезна, Лали? — посрещна го тя с топла усмивка. — Помислихме, че ти се е случило нещо.

— Аушвиц.

— А, ясно. Сигурно материалите ти са на привършване. Почакай тук, ще ти донеса.

— Не прекалявай, Бела.

Младата жена погледна към Гита.

— Естествено. Искаме да те видим и утре, нали?

— Разбираш ме от половин дума. Благодаря ти.

Бела тръгна да донесе материалите, а Лали се облегна на гишето и се загледа в Гита. Знаеше, че го е видяла да влиза, но се преструваше на срамежлива и не вдигаше глава. Прокара пръст по устните си и Лали се изпълни с желание.

После забеляза, че столът до нейния е празен. Отново си напомни да разбере какво става със Силка.

Напусна канцеларията и се отправи към мястото за подбор, вече бе забелязал, че е пристигнал камион с нови затворници. Докато се настаняваше на масата си, се появи Барецки.

— Имаш посетител, татуировчико.

Преди Лали да успее да погледне нагоре, чу познат глас, по-скоро шепот.

— Здравей, Лали.

До Барецки стоеше Леон, блед, отслабнал, с отпуснати рамене.

— Е, ще ви оставя да си поговорите! — подхвърли Барецки ухилено и се отдалечи.

— Господи, Леон, ти си жив! — Лали се спусна да го прегърне. Напипа ребрата под ризата му. Отдръпна се на ръка разстояние, огледа го. — Менгеле?

Леон кимна едва-едва.

Лали прокара ласкаво длани по мършавите му мишници, погали го по лицето.

— Негодник! Някой ден ще си го получи! Веднага щом свърша тук, ще ти донеса храна. Шоколад, наденица, какво искаш? Набързо ще те охраня пак!

Леон му се усмихна едва-едва.

— Благодаря ти, Лали.

— Знам, че онзи мръсник уморява затворниците от глад. Мислех, че го прави само с момичета.

— Де да беше само това…

— Какво искаш да кажеш?

Този път Леон погледна Лали право в очите.

— Отряза ми топките, Лали — каза той със силен, ясен глас. — Човек губи апетит, когато му отрежат топките.

Лали се дръпна ужасено, извърна глава, не искаше Леон да види смайването му. Леон едва сдържаше риданията си, беше забил поглед в земята в търсене на някаква опора.

— Съжалявам, не биваше да го изтърсвам така. Благодаря ти за предложението. Признателен съм ти.

Лали си пое дълбоко дъх, мъчеше се да овладее гнева си. Едва се сдържа да не избухне, искаше да отмъсти за чудовищното престъпление, извършено с приятеля му.

Леон се покашля.

— Ще ме вземеш ли пак на работа?

В лицето на Лали нахлу кръв.

— Разбира се! Ще се радвам да работим заедно. Първо обаче трябва да се възстановиш — заяви той. — Защо не ме изчакаш в моята стая? Ако някой от циганите те спре, кажи му, че си ми приятел и аз съм те изпратил. Под леглото ми ще намериш храна. Ще се видим, щом свърша тук.

Приближи ги един офицер.

— Хайде, побързай! — прошепна Лали.

— Вече не съм в състояние да бързам — отвърна Леон.

— Извинявай.

— Всичко е наред. Тръгвам. До скоро.

Офицерът изпрати с поглед Леон, после се върна към заниманието си да определя кой ще живее и кой ще умре.

* * *

На следващия ден Лали отиде в канцеларията и там му казаха, че днес за него няма да има работа. Нямаше да пристигат конвои нито в Аушвиц, нито в Биркенау и не бе постъпила молба от хер доктора да му помага.

Лали прекара сутринта с Леон. Подкупил беше капото в барака 7 да приеме отново помощника му и се бе разбрал с него, че младият мъж ще се върне на старата си работа, щом се възстанови. Даде на Леон храната, която пазеше за приятелите си цигани и за Гита.

По някое време Лали излезе и почти веднага се натъкна на Барецки, който ядосано извика:

— Къде обикаляш, татуировчико? Търсих те!

— Казаха ми, че днес съм свободен.

— Е, вече не си! Хайде, имаме работа!

— Трябва да си взема чантата.

— За тази работа нямаш нужда от инструменти. Хайде!

Барецки забърза към един от крематориумите и Лали хукна след него. Успя да го настигне.

— Къде отиваме?

— Да не те хвана шубето? — ухили се Барецки.

— Теб нямаше ли да те е страх?

— Не.

Лали усети стягане в гърдите; дишането му се учести. Дали да не се опита да избяга? Барецки със сигурност щеше да го застреля. Но какво значение имаше? По-добре куршум, отколкото пещ.

Вече бяха съвсем близо до крематориума, когато Барецки реши да се смили над Лали. Забави крачка.

— Не се безпокой! Побързай, иначе и двамата ще свършим в пещите!

— Значи няма да се отървеш от мен?

— Не още. Имаме двама затворници с еднакви номера. Искаме да ги погледнеш. Сигурно ти си ги татуирал или оня евнух. Трябва да оправиш кашата.

Пред тях се извиси постройката от червени тухли; големи прозорци маскираха предназначението й, но размерът на комините издаваше истинската й ужасяваща същност. На входа ги посрещнаха двама есесовци, които взеха да се шегуват с Барецки и не обърнаха внимание на Лали. Посочиха към една затворена врата и Барецки и Лали тръгнаха натам. Лали огледа последната отсечка от пътя към смъртта в Биркенау. Видя затворниците от зондеркомандата, изглеждаха примирени, бяха приели да работят нещо, с което никой не би се нагърбил доброволно: вадеха телата от газовите камери и ги вкарваха в пещите. Имаше ли начин да им обясни, че той също работи за врага? И той бе избрал да остане жив докато може, като осквернява телата на хора от собствената си вяра. Никой от тях не отговори на погледа му. Чувал бе от другите лагеристи за тези мъже и за привилегиите, с които се ползваха — живееха отделно, получаваха допълнителни дажби, имаха топло облекло и достатъчно одеяла. Животът им беше като неговия. Лали потрепери, изведнъж си даде сметка, че навярно е презиран като тях.

Стигнаха до голяма желязна врата, пред която стоеше пазач.

— Всичко е наред, газът се разнесе. Трябваше да ги прехвърлим в пещите, но не можем, докато не ни кажете правилните номера.

Пазачът отвори вратата на Лали и Барецки. Лали изпъна тяло, погледна Барецки в очите и направи жест с ръка.

— След теб.

Барецки избухна в смях и потупа Лали по гърба.

— Ти първи.

— Не, след теб — повтори Лали.

— Настоявам, татуировчико!

Офицерът отвори широко вратите и двамата пристъпиха в огромната стая. Беше пълна с тела, стотици голи тела. Натрупани бяха едно върху друго. Мъртвите очи гледаха втренчено. Мъже, млади и стари; най-отдолу деца. Кръв, повръщано, урина и изпражнения. Миризмата на смърт се носеше навсякъде в помещението. Лали притаи дъх. Дробовете му горяха. Краката едва го държаха.

Зад него Барецки възкликна:

— По дяволите!

Възклицанието, дошло от устата на този садист, не донесе утеха на Лали, напротив, потопи го още по-дълбоко в кладенеца от безчовечност, в който се давеше.

— Ето тук — посочи пазачът и те го последваха в единия край на стаята, където от купчината трупове бяха извлечени две мъжки тела.

Там той започна да обяснява нещо на Барецки, но есесовецът мълчаливо направи знак, че Лали разбира немски и няма нужда от преводач.

— Двамата имат еднакви номера. Защо е станало така? — попита пазачът.

Лали поклати глава и сви рамене. Откъде да знам, да ви вземат дяволите!

— Погледни ги! Кой е верният номер? — кресна пазачът.

Лали се наведе и повдигна едната от ръцете. Благодарен бе за възможността да коленичи, и се надяваше, че това ще му помогне да се съвземе. Огледа внимателно цифрите, татуирани на ръката.

— А другият?

Подадоха му грубо ръката на втория мъж. Той сравни двата номера.

— Вижте тук. Това не е три, осем е. Цифрата е избледняла, но е осмица.

Пазачът надраска правилните номера върху студените ръце. Без да иска разрешение, Лали се изправи и излезе навън. Когато Барецки го настигна, той се беше превил и дишаше тежко.

Барецки изчака известно време.

— Добре ли си?

— Не! Не съм добре! Негодници мръсни! Колко още ще избиете?

— Разстроен си. Личи си.

Барецки беше просто един хлапак, необразован хлапак. И въпреки това Лали се зачуди как бе възможно току-що видяното, агонията на смъртта, запечатана върху лицата и сгърчените тела, да го остави равнодушен.

— Хайде, да вървим — подкани го Барецки.

Лали се овладя и тръгна до него, но още не можеше да го погледне.

— Знаеш ли какво, татуировчико? Бас държа, че си единственият евреин, който е излязъл жив от крематориума.

Есесовецът се засмя гръмко, потупа Лали по гърба и закрачи пред него.