Хедър Морис
Татуировчикът на Аушвиц (20)

Деветнадесета глава

— Да не си престанал да вярваш в Бог? — попита Гита, отпускайки глава на гърдите му зад канцеларията. Нарочно беше избрала този момент, за да зададе въпроса си, защото искаше да избегне погледа му.

— Защо питаш? — Той я погали по главата.

— Защото мисля, че е така — отговори тя, — и това ме натъжава.

— Ами ти?

— Аз попитах първа.

— Да, мисля, че си права.

— Кога?

— Още вечерта, когато пристигнах тук. Казах ти какво се случи, какво видях. Не знам как е възможно един милостив Бог да позволи това. И оттогава не се е случило нищо, което да промени мнението ми. Тъкмо обратното.

— Трябва да вярваш в нещо.

— Вярвам. Вярвам в теб и в себе си, и че ще се измъкнем оттук и ще изградим живота си някъде, където можем да…

— Знам, да се любим където и когато поискаме. — Тя въздъхна. — Ох, Лали, голям мечтател си!

Лали повдигна главата й.

— Не искам етническата ми принадлежност да ме определя. Не отричам, че съм евреин — заяви той. — Но преди всичко съм човек, мъж, който е влюбен в теб.

— А ако аз съхраня вярата си? Ако все още е важна за мен?

— Не мога да ти се бъркам.

— Да, можеш.

Настъпи неловка тишина. Гита пак беше свела очи.

— Нямам нищо против да запазиш вярата си — увери я нежно Лали. — Всъщност дори ще я поощрявам, ако те крепи и не пречи на любовта ни. Когато си тръгнем оттук, няма да имам нищо против да спазваш нашите обичаи, а когато ни се родят деца, ще ги възпиташ както ти желаеш. Това достатъчно ли е?

— Деца? Не знам дали ще мога да имам деца. Чувствам се изсушена отвътре.

— Щом си тръгнем оттук и те поохраня малко, ще имаме деца, при това красиви; ще приличат на майка си.

— Благодаря ти, любов моя. Вдъхваш ми вяра в бъдещето.

— Добре. Това означава ли, че ще ми кажеш фамилията си и откъде си?

— Не още. Казах ти, ще го направя, когато напуснем това място. Моля те, не ме притискай.

* * *

След като се раздели с Гита, Лали отиде да потърси Леон и приятелите си от барака 7. Беше прекрасен летен ден и той искаше да се наслади на слънцето. Седнаха край стената на една от бараките. Говореха си за какво ли не, шегуваха се.

Щом се обади сирената, Лали си взе довиждане и се отправи към стаята си. Отдалече усети, че нещо не е наред. Малките циганчета не се втурнаха да го посрещнат, а отстъпиха встрани. Поздрави ги, те не отговориха. Стана му ясно на какво се дължи тази промяна в поведението им, веднага щом отвори вратата на стаята си. Върху леглото бяха пръснати скъпоценните камъни и парите, цялото богатство, което бе държал под дюшека си. Чакаха го двама есесовци.

— Ще обясниш ли какво е това, татуировчико?

Лали не знаеше какво да каже.

Единият от офицерите грабна чантата от ръцете му и изсипа инструментите и шишенцата с мастило на пода. Събра вътре скъпоценните камъни и с пистолета си даде знак на Лали да излезе.

Децата се отдръпнаха, за да му направят път, той беше убеден, че никога повече няма да ги види.

* * *

Лали стоеше пред Хустек, съдържанието на чантата му бе изсипано върху бюрото на обершарфюрера.

Хустек разглеждаше внимателно бижутата, вземаше ги от бюрото едно по едно.

— Откъде си ги взел? — попита той, без да вдига поглед.

— Дадоха ми ги.

— Кой?

— Не им знам имената.

Хустек присви очи.

— Не знаеш кой ти ги е дал?

— Да.

— И очакваш да ти повярвам?

— Тъй вярно. Носят ми ги, но не ги питам за имената.

Хустек стовари юмрук върху бюрото, скъпоценностите подскочиха.

— Много ме разочарова, татуировчико! Добре си вършеше работата. Сега ще трябва да търся някого другиго да те замести. — Той се обърна към двамата есесовци: — Отведете го в барака 11! Там бързо ще си спомни имената!

Лали бе изведен навън и качен на един камион. Есесовците седнаха от двете му страни. По време на четирикилометровото пътуване Лали се сбогува с Гита и бъдещето, за което бяха мечтали. Затвори очи и изброи наум имената на всичките си близки. Не можа да си представи ясно брат си и сестра си. Майка си виждаше идеално. Но как да се сбогуваш с майка си? Жената, която те е родила, която те е учила как да живееш? Не можеше да се сбогува с нея. Изведнъж пред очите му изникна баща му и Лали рязко си пое дъх. Това накара единия от офицерите да го сръга с пистолета в ребрата. Последния път, когато Лали бе видял баща си, той плачеше. Не искаше да си го спомня така, затова се върна по-назад, припомни си как баща му се отнасяше с конете. Винаги им говореше нежно, макар че с децата си беше строг. Братът на Лали, Макс, беше по-голям и по-умен. На Лали му се искаше да му обясни, че се е опитвал да се държи като него, да следва примера му. След това идваше Голди, сестра му… Не, не можеше да мисли за нея, болката беше непоносима.

Камионът спря внезапно и Лали залитна. Вкараха го в малка стая в барака 11. Всички знаеха за какво се използва тя. В нея бяха карцерите. Отзад минаваше Черната стена, където разстрелваха издържалите мъченията. Лали подозираше, че след изтезанията ще го отведат там.

Прекара два дни в килията, единствената светлина проникваше през пролука под вратата. Опитваше се да не обръща внимание на виковете и писъците на другите затворници, мислеше си за Гита.

На третия ден вратата се отвори и го заслепи ярка светлина. Едър мъж застана на прага и му подаде купичка. Лали я пое и когато очите му привикнаха със светлината, изненадано възкликна:

— Яков, ти ли си?

Яков пристъпи вътре с приведена глава, за да не я удари в ниския таван.

— Татуировчико. Какво правиш тук?

Лали едва се изправи, краката му се бяха схванали, и протегна ръка.

— Често се питах какво е станало с теб — усмихна се той.

— Намериха ми работа, както ти предсказа.

— Значи си пазач?

— Не само, приятелю. — Гласът на Яков бе мрачен. — Седни да хапнеш, а аз ще ти кажа какво правя тук и какво ще се случи с теб.

Лали седна притеснено и погледна към храната, която му бе дал Яков. Рядка, мътна супа с едно-единствено парче картоф. Преди малко бе умирал от глад, но сега вече не му се ядеше.

— Не съм забравил добрината ти — увери го Яков. — Сигурен бях, че ще умра от глад вечерта, когато пристигнах тук, а ти ми даде от храната си.

— Е, ти имаше по-голяма нужда от нея.

— Чух, че си вкарвал храна в лагера. Вярно ли е?

— Затова съм тук. Затворниците, които работят в „Канада“, ми носеха тайно пари и скъпоценности и аз ги използвах да купувам храна и лекарства от селяните, а после ги разпределях. Сигурно съм пропуснал някого и той ме е изпял.

— Знаеш ли кой е?

— А ти?

— Не, не е моя работа. Моята работа е да изтръгна от теб имената на тези, които планират да избягат или да извършат саботажи. Както и да разбера от кого си получил парите и скъпоценностите, разбира се.

Лали отмести поглед. Даваше си сметка какво означава това.

— И аз като теб правя каквото е нужно, за да оцелея, татуировчико.

Лали кимна.

— Трябва да те бия, докато не ги издадеш. Аз съм убиец, Лали.

Лали поклати глава, изреди тихо всички ругатни, които знаеше.

— Нямам избор.

Лали бе завладян от смесени чувства. Имена на мъртви затворници преминаваха бързо през главата му. Ако ги посочеше тях? Не. Накрая ще разберат и отново ще се озова тук.

— Проблемът е — продължи Яков, — че не мога да те оставя да проговориш.

Лали го погледна объркано.

— Ти беше добър с мен и ще се престоря, че те удрям силно. Но трябва да те убия, преди да ми кажеш имената. Не искам да си цапам ръцете с невинна кръв — обясни гигантът.

— О, Яков! И през ум не ми е минавало, че ще те накарат да вършиш подобна работа! Много съжалявам.

— Ако се налага да убия един евреин, за да спася десет, ще го направя.

Лали посегна към масивното рамо на мъжа.

— Направи каквото трябва.

— Говори само на идиш — предупреди го Яков, преди да си тръгне. — Тукашните есесовци едва ли са уведомени, че знаеш немски.

— Добре, ще говоря на идиш.

— По-късно пак ще дойда.

Щом остана сам в тъмното, Лали се замисли. Реши да не издава никого. Сега въпросът беше кой ще го убие: отегчен есесовец, бързащ да отиде в столовата, преди вечерята да е изстинала, или Яков, който по този начин щеше да спаси много други евреи. Обхвана го особено спокойствие, когато се примири със смъртта.

Дали някой щеше да каже на Гита какво му се е случило, или тя щеше да прекара остатъка от живота си в неведение?

Изтощен, Лали потъна в дълбок сън.

* * *

— Къде е? — извика баща му, втурвайки се ядосано в къщата.

Лали отново не беше отишъл да му помага. Баща му бе закъснял за вечеря, защото бе вършил и неговата работа. Лали побягна и се опита да се скрие зад майка си, използва я като преграда между себе си и баща си. Тя го прикри с тялото си, предпази го от плесницата, която най-вероятно го очакваше. Баща му не я избута, въздъхна тежко и отстъпи.

— Аз ще се оправя с него — каза майка му. — След вечеря ще го накажа. Сядай, вечерята е готова.

Братът и сестрата на Лали се спогледаха. Не за първи път бяха свидетели на подобна сцена.

По-късно вечерта Лали обеща на майка си, че ще помага повече на баща си. Но не обичаше да го прави, беше му неприятно. Боеше се, че накрая ще свърши като него, ще остарее без време, ще е твърде уморен, за да поднесе комплимент на жена си за външния й вид или за храната, която му е сготвила. Лали не си представяше подобен живот за себе си.

— Аз съм ти любимецът, нали, мамо? — питаше Лали.

Ако двамата бяха сами в къщата, майка му го прегръщаше силно и отговаряше: „Да, миличък“. Ако брат му и сестра му бяха там, обикновено казваше: „Всички сте ми любимци“. Лали никога не чу брат му и сестра му да задават този въпрос, но може и да го бяха правили в негово отсъствие. Когато беше малък, често казваше, че ще се ожени за майка си, като порасне. Баща му се преструваше, че не го е чул. Брат му и сестра му се караха с него, посочваха, че майка му вече е омъжена. След като караницата свършеше, майка му го дръпваше настрани и му обясняваше, че един ден ще намери друга жена, която да обича и за която да се грижи. Той не искаше да й повярва.

Когато стана млад мъж, всеки ден бързаше да се прибере у дома при майка си, да я прегърне, да почувства топлината на тялото й, меката й кожа, целувките, с които обсипваше челото му.

— Какво мога да направя, за да ти помогна? — питаше я той.

— Много добро момче си! Един ден ще станеш прекрасен съпруг!

— Кажи ми какво да направя, за да стана добър съпруг. Не искам да съм като татко. Той не те кара да се усмихваш. Не ти помага.

— Татко ти работи много, за да изкарва пари за нас.

— Знам, но не може ли да прави и двете? Да изкарва пари и да те кара да се усмихваш?

— Имаш още много да учиш, младежо!

— Научи ме тогава. Искам момичето, което се омъжи за мен, да е щастливо.

Майка му седна и той се настани срещу нея.

— Първо трябва да се научиш да я слушаш. Дори да си уморен, трябва да слушаш какво ти казва. Научи какво харесва, и по-важното, какво не харесва. Винаги когато можеш, гледай да я зарадваш с някоя дреболия — цветя, шоколад — жените обичат такива неща.

— Татко кога за последно ти е подарявал нещо такова?

— Няма значение. Ти искаш да знаеш какво обичат момичетата, не какво получавам аз.

— Когато започна да печеля пари, ще ти купувам цветя и шоколад, обещавам.

— По-добре си пази парите за момичето, което ще плени сърцето ти.

— Как ще разбера коя е?

— О, ще разбереш!

Тя го притегли в обятията си и го погали по косата: нейното момче, нейния млад мъж.

* * *

Образът й избледня, картината се разми, Лали премигна, за да пропъди сълзите, и си представи как държи Гита в обятията си, как гали косата й.

Права беше, мамо. Знам, че е тя.

* * *

Яков дойде да го вземе. Завлече го по коридора към малка стая без прозорци. От тавана висеше гола електрическа крушка. На верига на отсрещната стена бяха окачени белезници. На пода имаше брезова пръчка. Двама есесовци разговаряха помежду си, сякаш не бяха забелязали появата на Лали. Той отстъпи назад, не вдигаше очи от пода. Без предупреждение Яков го удари с юмрук в лицето и Лали политна към стената. Това вече привлече вниманието на немците. Лали се опита да стане. Яков бавно вдигна десния си крак. Лали се приготви за задаващия се ритник. Отстъпи тъкмо когато кракът на Яков уж се стовари с всичка сила върху ребрата му. Претърколи се, изпъшка и притисна гърдите си, преструвайки се, че много го е заболяло. Докато се надигаше бавно, Яков отново го удари с юмрук в лицето. Този път Лали не се отдръпна, не биваше да прекалява. От смазания му нос шурна кръв. Яков го изправи грубо на крака и го закопча с белезниците за полюшващата се верига.

Взе пръчката, смъкна ризата от гърба му и го удари пет пъти. После свали панталона и го наложи още пет пъти по задника. Писъците на Лали не бяха престорени. Яков изви главата му назад.

— Дай ни имената на затворниците, които са те снабдявали! — кресна той заплашително.

Офицерите зяпаха отегчено.

Лали поклати глава и изхъхри:

— Не мога.

Яков го наложи още пет пъти с пръчката. По бедрата на Лали потече кръв. Сега двамата офицери проявиха по-голям интерес и се приближиха. Яков отново изви главата му назад и изръмжа:

— Говори! — След това прошепна в ухото му: — Кажи, че не знаеш, и припадни!

После извика по-високо:

— Искаме имена!

— Не съм ги питал. Не знам. Истината ви казвам…

Яков го удари в стомаха. Лали се преви, подбели очи и се престори на припаднал.

Яков се обърна към офицерите:

— Тоя евреин е слабак! Ако знаеше имената, досега да ги е изпял.

Той срита поклащащия се на веригата Лали.

Есесовците кимнаха и излязоха.

Вратата се затвори и Яков бързо освободи Лали, положи го внимателно на пода. С парцал, скрит в ризата му, избърса кръвта от тялото му и му надяна панталона.

— Много съжалявам, Лали.

Помогна му да се изправи и да стигне до килията, там го сложи да легне по корем на земята.

— Справи се добре. Полежи така, не ставай. Ще се върна по-късно с вода и чиста риза. Сега си почивай.

* * *

През следващите няколко дни Яков идваше при Лали всеки ден с храна и вода и от време на време — с чиста риза. Раните бавно заздравяваха. Лали знаеше, че е белязан за цял живот. Може би го заслужаваше, все пак беше татуировчикът тук.

— Колко пъти ме удари? — попита Лали.

— Не знам.

— Не ти вярвам.

— Всичко свърши, Лали, а и вече си по-добре. Да не говорим повече за това.

— Ти ли ми счупи носа? Трудно ми е да дишам през него.

— Не е толкова зле. Подуването е спаднало и счупването не е лошо. Все още си красив. Момичетата ще продължат да те преследват.

— Не искам да ме преследват.

— Защо?

— Вече намерих тази, която ми трябва.

На следващия ден вратата се отвори, но когато Лали вдигна очи, за да поздрави Яков, вместо него видя двама есесовци. Направиха му знак да стане и да излезе с тях. Лали не помръдна, костваше му огромно усилие да се овладее. Това ли е краят? При Черната стена ли ме водят? Сбогува се мълчаливо със семейството си, после — и с Гита.

Есесовците започнаха да губят търпение, влязоха в килията и насочиха пушките си към него. Той ги последва навън с разтреперани крака. Докато вървеше с олюляване между двамата офицери, усети слънцето върху лицето си за първи път след повече от седмица. Вдига очи, беше готов да посрещне съдбата си. Видя неколцина други затворници, натъпкани в един камион. Може би това не беше краят. Краката му омекнаха и офицерите го завлякоха до камиона. Хвърлиха го вътре и той не погледна назад. През целия път до Биркенау се притискаше към дъските на каросерията.