Хедър Морис
Татуировчикът на Аушвиц (29)

Двадесет и осма глава

Братислава. Лали слезе от влака в града, където бе живял щастливо преди три години. Разходи се по познатите улици. Повечето сега бяха неузнаваеми заради бомбардировките. Нямаше какво да прави в Братислава. Трябваше да се върне в Кромпахи, от който го деляха почти четиристотин километра. Пътуването му отне четири дни, вървеше пеша, от време на време се качваше на някоя волска кола, веднъж язди неоседлан кон, няколко километра измина с трактор. Плащаше, когато беше необходимо, по единствения възможен начин: тук диамант, там смарагд. Накрая стъпи на улицата, където бе израснал, и застана пред родната си къща. От дървената ограда бяха останали само килнати колове. Цветята, с която се гордееше майка му, бяха задушени от плевели и избуяла трева. Прозорците бяха обковани с нерендосани дъски.

Възрастна жена излезе от отсрещната къща и забърза ядосано към него.

— Нямате работа тук! Махайте се! — извика тя, размахвайки дървена лъжица.

— Но това е родният ми дом…

Старицата се взря в него.

— Лали? Ти ли си?

— Да. О, госпожо Молнар, вие ли сте? Толкова сте…

— Остаряла. Да, знам. Господи, Лали, ти ли си наистина?

Двамата се прегърнаха. Със задавени гласове се заразпитваха как са, без да изслушват отговорите на другия. Най-сетне съседката се откъсна от него.

— Защо стоиш тук? Хайде, влизай!

— Някой живее ли там?

— Сестра ти, разбира се. О, божичко, тя не знае ли, че си жив?

— Сестра ми? Голди е жива?

Лали се втурна към къщата и почука силно на вратата. Никой не се появи и той почука отново.

Отвътре се обади глас:

— Идвам, идвам!

Голди отвори вратата. И като го видя, припадна. Госпожа Молнар помогна на Лали да я занесат вътре и да я сложат на дивана. След това възрастната жена отиде да налее чаша вода, а Лали подхвана нежно главата на Голди и я зачака да отвори очи. Когато тя се свести, той й подаде чашата. Тя се разрида, разля водата. Госпожа Молнар излезе безшумно, докато Лали люлееше сестра си в обятията си, по неговото лице също се стичаха сълзи. Мина известно време, преди да се овладее и да зададе въпросите, които го измъчваха от години.

Новините бяха тъжни. Бяха отвели родителите му само дни след неговото заминаване. Голди нямаше представа къде са и дали още са живи. Макс се беше присъединил към партизаните и бе загинал. Немците бяха отвели съпругата и двете му малки момчета. Единствената хубава новина бе свързана със сестра му. Голди се беше влюбила в руснак и се беше омъжила за него. Сега името й беше Соколов. Съпругът й бе заминал по работа и щеше да се върне след няколко дни.

Лали я последва в кухнята, не искаше да я изпуска от поглед. След като хапнаха, останаха да си приказват до късно през нощта. Въпреки че Голди настояваше да научи повече за Лали и къде е прекарал последните три години, той само каза, че е бил в трудов лагер в Полша.

На другия ден той разказа на сестра си и госпожа Молнар за любовта си към Гита и как вярва, че тя още е жива.

— Трябва да я намериш! — отсече Голди. — Започни да я търсиш!

— Не знам откъде да започна.

— Тя откъде е? — попита го госпожа Молнар.

— Не знам. Не ми каза.

— Как така? Познавате се от три години и през цялото това време не ти е казала нищо за себе си?

— Не искаше. Беше решила да ми каже едва когато напуснем лагера, но всичко се случи прекалено бързо. Знам само фамилията й, Фурман.

— Е, и това е нещо, но не е много — отбеляза сестра му.

— Чух, че хората са започнали да се прибират у дома от лагерите — осведоми го госпожа Молнар. — Всички пристигали в Братислава. Може тя да е там.

— Трябва да намеря начин да се върна в Братислава.

Голди се усмихна.

— Какво чакаш тогава?

Лали разпита всички собственици на коне, велосипеди, коли и камиони дали искат да се разделят с тях срещу добро заплащане. Всички му отказаха.

Тъкмо бе взел да се отчайва, когато насреща му се зададе старец с каручка, теглена от един-единствен кон. Лали застана пред животното и принуди собственика му да дръпне юздите.

— Искам да купя коня и каруцата! — заяви той направо.

— Колко даваш?

Лали извади няколко скъпоценни камъка от джоба си.

— Истински са. И струват много пари.

След като ги огледа, старецът каза:

— При едно условие.

— Какво? Приемам всичко.

— Първо ме откарай у дома.

Малко по-късно Лали спря каруцата пред къщата на сестра си и гордо й показа новото си превозно средство.

— С какво ще го храним? — попита тя.

Лали посочи избуялата трева.

— Дворът се нуждае от косене.

Вечерта, докато конят пасеше в двора, госпожа Молнар и Голди се заловиха да приготвят храна за из път на Лали. На него никак не му се искаше да се сбогува с тях толкова скоро след пристигането у дома, но те не искаха и да чуят да остане.

— Не се връщай без Гита! — извика след него Голди, когато той се качи в каруцата и едва не падна от нея, понеже конят потегли рязко.

Лали погледна назад към двете жени, които стояха прегърнати пред къщата, усмихваха се и му махаха.

* * *

В продължение на три дни и нощи Лали и новият му другар пътуваха по разбити пътища и през разрушени от бомбардировките градове. Търсеха бродове в реките, защото мостовете бяха унищожени. По пътя качваха всякакви хора. Лали гледаше да икономисва от храната и ядеше малко. Мъчно му беше за пръснатото му семейство. В същото време копнееше за Гита и това го крепеше да продължи напред. Трябваше да я намери! Беше й обещал!

Когато най-сетне пристигна в Братислава, веднага отиде на гарата.

— Вярно ли е, че оцелелите от концлагерите се прибират у дома? — попита той служителите.

Те потвърдиха и му дадоха разписанието на влаковете. Тъй като не знаеше къде е Гита и дали изобщо се е върнала в Словакия, Лали реши, че единствената възможност да я открие, е като посреща всеки пристигащ влак. Трябваше му място, където да преспива, но едва ли някой щеше да се съгласи да пусне в дома си непознат мъж с кон, затова спеше в каруцата и пускаше коня да пасе наоколо. Често си мислеше за приятелите от Циганския лагер и за историите, които му бяха разказвали за начина си на живот. Наближаваше краят на лятото. Често валеше.

В продължение на две седмици Лали чакаше на гарата пристигането на всеки влак. Ходеше нагоре-надолу по перона, разпитваше слизащите жени дали не са били в Биркенау. В няколкото случая, в които получи утвърдителен отговор, споменаваше името на Гита, ала не успя да попадне на нейни познати.

Един ден началник-гарата го попита дали е потърсил Гита в Червения кръст, там вписвали имената на изчезналите и на ония, които са се върнали и търсят семействата си. Лали реши, че няма какво да губи, и се отправи към дадения му адрес в центъра на града.

* * *

Гита вървеше по главната улица с две приятелки, когато срещу тях се зададе каруца, теглена от един кон. В нея седеше мършав млад мъж.

Тя слезе от тротоара.

Конят спря пред нея и за миг сякаш времето застина.

Лали скочи от каруцата.

Гита пристъпи към него. Той не можеше да помръдне. Тя направи още една крачка.

— Здравей — каза тя простичко.

Лали се свлече на колене. Гита се обърна към двете си смаяни приятелки.

— Това той ли е? — извика едната.

— Да! — кимна Гита. — Той е!

Явно Лали нямаше да помръдне или беше неспособен да го направи, затова Гита пристъпи към него. Отпусна се на колене и каза:

— В случай че не си ме чул, когато излизахме от Биркенау, обичам те!

— Ще се омъжиш ли за мен? — прошепна той.

— Да!

— Ще ме направиш ли най-щастливия мъж на света?

— Да!

Лали грабна Гита в обятията си и я целуна. Една от приятелките й хвана юздите на коня и го отведе настрани. Гита прегърна Лали, отпусна глава на рамото му и двамата се отдалечиха, смесиха се с тълпата на улицата, едни от многото млади влюбени в опустошения от войната град.