Хедър Морис
Татуировчикът на Аушвиц (28)

Двадесет и седма глава

Лали се събуди, слънцето го беше напекло. Дрехите му бяха поизсъхнали, чуваше се ромоленето на реката, която течеше наблизо. Той изпълзя по корем от горичката. По пътя, който минаваше покрай нея, се движеха руски войници. Известно време ги наблюдаваше, боеше се да не открият огън по него. Войниците обаче вървяха спокойно. Той реши да ускори плана си за прибиране у дома.

Вдигна ръце и излезе на пътя. Войниците вдигнаха пушките си.

— Аз съм словак! Три години бях в концлагер.

Войниците се спогледаха.

— Разкарай се! — изръмжа един от тях.

Войниците продължиха пътя си, избутаха го настрани. Лали застана отстрани, руснаците го отминаваха, без да му обръщат внимание. Накрая той реши да поеме в обратната посока, за да е по-далеч от сраженията.

До него спря джип. Отзад седеше офицер, който го огледа.

— Ей, ти! Какво правиш тук?

— Словак към. Три години бях затворник в Аушвиц.

Лали дръпна нагоре левия си ръкав и показа татуирания номер.

— Аушвиц? Не съм го чувал.

Лали зяпна. Не можеше да си представи, че има хора, които не са чували за онзи ад.

— В Полша е.

— Говориш много добре руски — отбеляза офицерът. — Други езици знаеш ли?

— Чешки, немски, френски, унгарски и полски.

Руснакът го погледна с по-голям интерес.

— И къде си тръгнал?

— Прибирам се у дома, в Словакия.

— Не! Качвай се! Имам работа тъкмо като за теб.

Лали си даде сметка, че няма как да избяга, и с неохота се настани до шофьора.

— Обръщай и карай в щаба! — нареди офицерът.

Джипът заподскача по разбития път. След няколко километра минаха покрай някакво село, а после завиха по черен път към голямо имение, разположено на върха на хълма. Отпред бяха паркирани няколко коли. Край парадния вход стояха двама часовои. Джипът спря, шофьорът скочи и отвори вратата на офицера.

— Ела с мен! — нареди офицерът.

Лали влезе след него в сградата и се спря смаяно. Не беше виждал такъв разкош. Огромно стълбище, картини и гоблени по стените, тежки мебели. Озовал се беше в приказен свят. И след всичко преживяно тази красота му се струваше едва ли не болезнена.

Офицерът се отправи към една врата и направи знак на Лали да го последва. Двамата влязоха в голяма, красиво обзаведена стая. Зад внушително махагоново писалище седеше не по-малко внушителен мъж. Ако се съдеше по униформата и лъскавите нашивки, сигурно беше най-малкото генерал. Когато влязоха, мъжът вдигна поглед.

— Какъв е този?

— Твърди, че три години е бил в нацистки плен. Подозирам, че е евреин, но това не е важно. Важното е, че говори руски и немски — обясни офицерът.

— И?

— Може да ни е от полза. В контактите с местното население.

Генералът се облегна назад, мислеше.

— Тогава да се заема. Намери някого да го пази. Ако се опита да бяга, да го застреля. — След това додаде: — Заведи го да се изкъпе и му дайте нови дрехи.

— Слушам! Смятам, че ще ни бъде много полезен.

Лали тръгна след офицера. Не знам какво искат от мен, но щом ще получа баня и чисти дрехи… Прекосиха фоайето и се отправиха по стълбите към площадката на първия етаж, над който имаше поне още два. Влязоха в една спалня и руснакът отвори гардероба. Рокли. Без да каже дума, той се завъртя на пети и се насочи към следващата спалня. Този път дрехите в гардероба бяха мъжки.

— Намери си нещо по мярка. Банята трябва да е там — посочи руснакът. — Изкъпи се, ще се върна след малко.

Офицерът излезе и затвори вратата. Лали огледа стаята. Обзаведена бе с голямо легло с балдахин, което беше покрито с тежка кувертюра и планина от възглавници с всякакви форми и размери; скрин с чекмеджета, който според Лали беше от абанос; малка маса с настолна лампа „Тифани“ и кресло с изящна дамаска. Как му се искаше Гита да е тук с него! Той побърза да пропъди тази мисъл. Не можеше да си позволи да мисли за Гита.

Той прегледа костюмите и ризите в гардероба, имаше и всекидневни, и официални, както и всички необходими аксесоари, които щяха да възкресят предишния Лали. Избра един костюм и застана с него пред огледалото, щеше да му е почти по мярка. Остави го на леглото. След малко струпа до него риза, бельо, чорапи и гладък кафяв кожен колан. Намери чифт лъснати до блясък обувки в друг шкаф, подхождаха на костюма. Напъха босите си крака в тях. Идеално.

Вратата, която беше посочил офицерът, наистина водеше към банята. На фона на белите плочки блестяха позлатени кранове. През голям витражен прозорец залязващото слънце обливаше стаята с бледа жълто-зелена светлина. Лали влезе вътре и дълго се оглежда, предвкусвайки насладата. После напълни ваната и се отпусна блажено в нея. Когато водата изстина, добави гореща, за първи път от три години се радваше на подобен лукс. Накрая се подсуши с мека хавлия, окачена с още няколко на закачалката в ъгъла. Върна се в спалнята и се облече бавно, наслаждаваше се на допира на мекия памук, лена и вълнените чорапи до кожата си. Нищо не го драскаше и не висеше от мършавото му тяло. Явно собственикът на дрехите бе имал слаба фигура.

Известно време седя на леглото, чакаше да се върне руският офицер. После реши да разгледа стаята. Дръпна тежките завеси и видя, че зад тях има френски прозорец, от който се излизаше на балкон. Отвори вратите и пристъпи навън. Божичко! Къде съм попаднал? Пред него се простираше безупречно поддържан парк, оттатък моравата започваше гора. Пред входа бяха спрели няколко коли, от тях слизаха още руснаци. Чу, че вратата на стаята се отвори, и се обърна, на прага стояха познатият офицер и още един мъж в руска униформа. Лали обаче остана на балкона. Руснаците отидоха при него.

— Красиво е, нали? — въздъхна офицерът.

— Добре сте се уредили. Чудесно местенце.

Руснакът се засмя.

— Да, така е. Тук е много по-хубаво, отколкото на фронта.

— Ще ми кажете ли за какво съм тук?

— Това е Фьодор. Той ще те охранява. И ще те застреля, ако ти хрумне да избягаш.

Лали погледна мъжа. Мускулите издуваха ръкавите на куртката му, широките гърди напъваха копчетата. Тънките му устни бяха здраво стиснати. Кимването на Лали остана без отговор.

— Не само ще те охранява, а и ще те води всеки ден в селото на пазар. Схващаш ли?

— Какво ще купувам?

— Е, няма да е вино; имаме си достатъчно в избата. Храната купуват готвачите. Те знаят какво им трябва…

— Значи остава…

— Остават забавленията.

Лали запази невъзмутимо изражение.

— Всяка сутрин ще ходите в селото да търсите красиви момичета, които искат да прекарат известно време с нас вечер. Схващаш ли?

— Искате да ви доставям момичета?

— Точно така.

— И как ще ги убеждавам? С приказки, че сте красавци и кавалери?

— Има с какво да ги съблазниш.

— Например?

— Ела.

Тримата мъже слязоха долу, в друга богато обзаведена стая, където един войник отвори вратата към дрешник. Офицерът влезе вътре и изнесе две метални кутии, които сложи на бюрото. В едната имаше валута, а в другата — бижута. Лали забеляза още много подобни кутии, подредени на лавици в дрешника.

— Всяка сутрин Фьодор ще те води тук, за да вземаш пари и бижута за момичетата. Трябват ни десетина на вечер. Показваш им какво ще получат за услугите си, и ако потрябва, им даваш малко аванс. Останалото — след като дойдат в имението. И ги успокой, че после ще бъдат откарани живи и здрави по домовете си.

Лали понечи да бръкне в кутията с бижутата, но капакът й бързо се захлопна.

— Разбрали ли сте се вече за цената?

— Оставям това на теб. Но гледай пазарлъкът да е добър. Ясно?

— Да, искате крехко агнешко на цената на овнешко — остроумно отбелязва Лали.

Офицерът се засмя.

— Фьодор ще те разведе наоколо. Можеш да се храниш в кухнята или в стаята си, разбери се с готвачите.

Фьодор отведе Лали в кухнята и го запозна с двамата готвачи. Той им каза, че предпочита да се храни в стаята си. Фьодор го предупреди, че не бива да се качва по другите етажи и дори на първия може да влиза само в своята стая. Тонът му беше категоричен.

Няколко часа по-късно донесоха на Лали агнешко с гъст, вкусен сос. Морковите бяха задушени в масло и отгоре бяха поръсени с пресен магданоз. Той се беше чудил дали в лагера не е изгубил способността си да усеща аромати. Оказа се, че не е. Но въпреки това сега храната не го радваше. Как би могъл да й се наслади, когато Гита не беше с него? Когато нямаше представа дали тя изобщо има какво да яде? Когато нямаше представа дали… Той прогони тази кошмарна мисъл. Сега беше тук и трябваше да прави каквото е необходимо, чак след това можеше да я потърси. Изяде само половината от онова, което бе в чинията му. В лагера беше свикнал винаги да спестява част от храната си. Поля вечерята с почти цяла бутилка вино. Накрая едва намери сили да се съблече, отпусна се тежко на леглото и потъна в пиянски сън.

На следващата сутрин се събуди от издрънчаването на таблата със закуска върху масата. Не си спомняше дали беше заключил вратата. Може би готвачът имаше резервен ключ. Празната табла и бутилката от предишната вечер бяха отнесени. Всичко бе направено в мълчание.

След закуска Лали си взе набързо душ. Тъкмо се обуваше, когато влезе Фьодор.

— Готов ли си?

Лали кимна.

— Да вървим.

Първата спирка бе стаята с дрешника. Фьодор и още един руснак наблюдаваха, докато Лали вземаше от кутията банкноти, които след това бяха преброени и вписани в счетоводна книга; последваха ги няколко по-дребни бижута, които също бяха описани.

— Вземам повече за всеки случай — обясни той, — за първи път ми е и не знам как вървят тия услуги.

Руснаците свиха рамене.

— Само гледай да върнеш всичко, което ти е останало — предупреди го счетоводителят.

Лали сложи в единия джоб парите, а в другия — бижутата, и последва Фьодор до голям гараж в имението. Пазачът изкара голям джип, Лали се качи в него заедно с охранителя си и двамата се отправиха към селото, през което вчера бе минал Лали. Нима беше едва вчера? Защо се чувствам толкова различно днес? По време на пътуването Фьодор го осведоми, че вечерта ще вземат момичетата с камионетка. Не била удобна, но само с нея разполагали, побирала дванайсет души.

На влизане в селото Лали попита:

— Къде да търся такива момичета?

— Ще те оставя на главната улица. Пробвай в магазините. Продавачки, клиентки, няма значение, стига да са млади и по възможност хубавелки. Виж какво ще ти поискат, покажи им, че можеш да платиш. Ако искат нещо предварително, давай им само пари. Кажи им да чакат пред хлебарницата и че ще ги вземат оттам в шест часа. Някои вече са идвали.

— Как ще разбера кои са те?

— Е, да, едва ли ще си признаят. Възможно е даже да ти се нахвърлят, така че бъди готов да си плюеш на петите, ако се наложи. — Когато Лали слезе от джипа, Фьодор добави: — Ще чакам тук и ще те наблюдавам. Няма нужда да бързаш. И не прави глупости!

Лали се отправи към близкия магазин за дамски дрехи, надяваше се, че днес жените няма да пазаруват със съпрузите или приятелите си. Когато влезе, всички го изгледаха. Той поздрави на руски, после си спомни, че е в Австрия, и премина на немски.

— Здравейте, дами, как сте днес?

Жените се спогледаха. Някои се засмяха, а една от продавачките попита:

— Какво желаете? Нещо за съпругата ли търсите?

— Не точно. Искам да говоря с вас.

— Руснак ли си? — попита една клиентка.

— Не, словак съм. Но съм тук от името на руснаците.

— В имението ли си? — поинтересува се друга.

— Да.

За огромно облекчение на Лали, продавачката се обади:

— И сигурно искаш да попиташ дали има желаещи за довечера?

— Да, точно така. Били ли сте преди в имението?

— Да. Спокойно. Всички знаем какво искаш.

Лали се огледа. Освен двете продавачки имаше четири клиентки.

— Е? — попита той предпазливо.

— Покажи какво предлагаш — подкани го една от клиентките.

Лали изпразни джобовете си на тезгяха и момичетата се скупчиха около него.

— Колко можем да вземем?

Лали погледна към момичето, което бе казало, че вече е било в имението.

— Последния път колко ти платиха?

Тя размаха под носа му пръстен с перли и диаманти.

— И десет марки.

— Добре, какво ще кажеш да ти дам пет марки сега, още пет довечера и едно бижу по избор?

Момичето започна да рови в купчинката и се спря на перлена гривна.

— Ще взема тази.

Лали я взе нежно от ръката й.

— Но не сега. Ела пред хлебарницата в шест довечера. Разбрахме ли се?

— Разбрахме се.

Лали й подаде пет марки и тя ги пъхна в сутиена си.

Останалите момичета запрехвърляха бижутата да си изберат. Лали даваше на всяка по пет марки. Без пазарлъци.

— Благодаря ви, дами. Познавате ли и други красавици като вас?

— Опитай в кафенето или в библиотеката — упъти го едно от момичетата.

— Внимавай с бабите в кафенето — обади се друго и се изкикоти.

— Какви баби? — учуди се Лали.

— Дъртофелниците, някои гонят четиресетака!

Лали се усмихна.

— Виж — обади се продавачката, — можеш да питаш и жените на улицата. Всички знаем какво искате, и повечето сме склонни да гостуваме на руснаците, още повече, ако храната е добра. В селото почти не са останали мъже. Трябва сами да се грижим за себе си. Нямаме кой знае какъв избор.

— Аз също — усмихна се Лали. — Благодаря ви много. С нетърпение очаквам да ви видя довечера.

Той излезе от магазина и се облегна на стената с доволна въздишка. Още от първия си опит беше осигурил половината момичета. Погледна паркирания отсреща джип. Фьодор вдигна вежди. Лали му махна, всичко беше наред.

Той се отправи към кафенето. По пътя заговори три млади жени, две от които се съгласиха да дойдат довечера в имението. В кафенето намери още три. Според него бяха малко над трийсетте, но все още бяха красиви.

Вечерта Лали и Фьодор дойдоха в селото с камионетката, жените чакаха пред хлебарницата, както се бяха уговорили. Облечени бяха елегантно и се бяха гримирали. Заплащането с бижута и пари се извърши в присъствието на Фьодор, но той не обръщаше особено внимание. Лали наблюдаваше как жените се отправят към парадния вход с решителни изражения, някои се бяха хванали под ръка, други се смееха.

— Дай ми каквото е останало — заповяда Фьодор.

Лали извади няколко банкноти и бижута от джобовете си и му ги подаде. Фьодор ги прибра и след това го обискира внимателно, бръкна дълбоко в джобовете му.

— Хей, по-полека! Не сме толкова близки!

— Не си мой тип.

* * *

Сигурно бяха съобщили за връщането му на готвачите, тъй като вечерята му пристигна скоро след като се прибра в стаята си. Лали хапна и излезе на балкона. Наведе се над перилата и се загледа в пристигащите коли. От време на време шумът от залата достигаше до ушите му и той се радваше, че чува само смях и разговори. Върна се в стаята си и се приготви за лягане. Бръкна в маншета на панталона, където бе скрил малък диамант. Извади един чорап от чекмеджето и пъхна диаманта в него, после си легна.

Няколко часа по-късно го събудиха гласове и смях, долитащи през балконската врата. Лали излезе и видя, че момичетата се качват на камионетката, за да се приберат у дома. Повечето бяха пияни, но изглеждаха в добро настроение. Той отново си легна.

* * *

През следващите няколко седмици Лали и Фьодор ходеха до селото по два пъти на ден. Вече всички познаваха Лали, дори жени, които никога не идваха в имението, го поздравяваха. Магазинът и кафенето бяха любимите му места и не след дълго момичетата започнаха да го чакат там. Редовните го поздравяваха с целувка по бузата и го молеха да се присъедини към веселбата вечерта. Изглеждаха искрено разочаровани от отказа му.

Веднъж една от сервитьорките в кафенето, Серена, извика така, че всички да я чуят:

— Лали, ще се ожениш ли за мен, когато свърши войната?

Другите момичета се изкикотиха, а по-възрастните жени замърмориха неодобрително.

— Пада си по теб, Лали. Не ще руснаци, нищо че имат пари — обади се една от клиентките.

— Ти си много красива, Серена, но сърцето ми вече принадлежи на друга.

— Коя е тя? Как се казва? — попита възмутено Серена.

— Гита. Врекъл й съм се. Обичам я.

— Тя чака ли те? Къде е?

— Точно сега не знам къде е, но ще я намеря.

— Откъде знаеш, че е жива?

— О, жива е! Знам го със сигурност! На теб не ти ли се е случвало?

— Не.

— Значи не си била влюбена. До скоро, момичета. Шест часа. Не закъснявайте!

* * *

Вечерта Лали добави голям рубин към запасите си за черни дни и изведнъж го връхлетя силна носталгия. Седя дълго на леглото. Спомените от дома се изместиха от спомените за войната. Сега виждаше всичко, на което бе държал, и всички, които бе обичал, през замъгленото стъкло на страданията и загубите. Когато най-после се отърси от тъгата, той изпразни чорапа върху леглото и преброи скъпоценните камъни, които бе успял да задели тайно. После излезе на балкона. Нощите ставаха по-топли и някои от празнуващите бяха на моравата, едни се излягаха на шезлонги, други играеха на нещо като гоненица.

Стресна го почукване на вратата. От първата нощ винаги я заключваше, дори когато беше вътре. Спусна се да отвори, но видя скъпоценностите на леглото и бързо ги покри с кувертюрата. Не забеляза, че един рубин се изтърколи на пода.

— Защо си заключил? — попита Фьодор.

— Не искам да се окажа в леглото с някого от другарите ти, забелязах, че не всички проявяват интерес към момичетата, които им водим.

— Ясно. Наистина си хубав мъж. Знаеш ли, можеш да изкараш добри пари, ако и ти… нали се сещаш?

— Не си падам по тези неща.

— Какво ще кажеш за някое от момичетата тогава? Вече им е платено.

— Не, благодаря.

Нещо блестящо на килима привлече погледа на Фьодор. Той се наведе и вдигна рубина.

— Какво е това?

Лали погледна изненадано камъка.

— Можеш ли да ми обясниш защо е тук, Лали?

— Сигурно се е закачил за подплатата на джоба.

— Така значи…

— Да не мислиш, че ако го бях взел, щеше да е на пода?

Фьодор се замисли.

— Да, логично звучи. — Той пъхна рубина в джоба си. — Ще го върна обратно.

— Ти за какво дойде? — смени темата Лали.

— Утре ме прехвърлят, затова от сега нататък ще ходиш в селото без мен и после ще докарваш момичетата тук.

— Кой ще те замести? — попита Лали.

— Никой. Ти доказа, че може да ти се вярва, генералът е много доволен. Продължавай в същия дух и накрая може и да те възнаградят.

— Съжалявам, че те прехвърлят. Ще ми липсват разговорите ни в джипа. Пази се, войната още не е свършила.

Двамата си стиснаха ръцете.

След като остана сам, Лали събра скъпоценностите от леглото и ги върна в чорапа. От гардероба избра най-хубавия костюм и го отдели. Остави на масата една риза, няколко чифта гащи и чорапи и пъхна под нея чифт обувки.

* * *

На следващата сутрин се изкъпа и облече приготвените дрехи. Сложи чорапа със скъпоценностите във вътрешния джоб на сакото. Огледа за последно спалнята и се отправи към стаята с дрешника. Взе обичайното количество пари и бижута и тъкмо се канеше да излезе, когато се появи счетоводителят.

— Чакай. Днес вземи повече. Следобед пристигат двама генерали от Москва. Уреди им най-доброто.

Лали взе още пари и бижута.

— Тази сутрин може малко да закъснея. Ще отида до библиотеката да си избера някоя книга.

— В имението има голяма библиотека.

— Благодаря, но я посещават офицери и… те още ме плашат малко.

— Е, добре, както искаш.

Лали влезе в гаража и кимна на пазача, който миеше една кола.

— Прекрасен ден, Лали! Ключовете са в джипа. Разбрах, че днес ще си сам.

— Да, Фьодор го прехвърлят. Дано не е на фронта.

Пазачът кимна.

— Дано.

— О, щях да забравя, имам разрешение да закъснея малко.

— Малко джиджи-биджи, а?

— Нещо такова. До скоро.

— До скоро. Забавлявай се.

Лали скочи нехайно в джипа и потегли, без да поглежда назад. В селото паркира в началото на главната улица, остави ключовете на стартера и тръгна пеша. Мярна велосипед, подпрян пред един магазин. Взе го и известно време го буташе, уж е неговият, после го яхна и напусна селото.

На няколко километра от селото го спря руски патрул.

— Къде си тръгнал? — попита грубо младият войник.

— Три години бях в плен на германците. От Словакия съм и се прибирам у дома.

Руснакът хвана велосипеда и избута Лали от него. После го ритна в задника.

— Разходката ще ти се отрази добре! Хайде, разкарай се!

Лали се подчини. Не си струва да споря.

Свечери се, но той не спря. В далечината мъждукаха светлинки и Лали ускори ход. Градчето гъмжеше от руски войници и макар да не му обръщаха внимание, той реши да продължи. В края на града имаше железопътна гара и Лали реши да провери дали не може да преспи в чакалнята. Излезе на перона и видя спрял влак, наоколо нямаше жива душа. Влакът го изпълни със страх, но той го потисна и закрачи покрай него, надничаше през прозорците. Вагони. Вагони за хора, не за добитък. Светлинка в сградата привлече вниманието му и Лали се отправи към нея.

Началник-гарата дремеше на стола си, главата му бе клюмнала. Лали се отдръпна и се прокашля силно. След това пристъпи напред с престорена увереност. Началник-гарата се беше събудил, отвори прозорчето на гишето.

— Да?

— За къде е влакът?

— Братислава.

— Може ли да се кача?

— Имаш ли пари?

Лали извади чорапа от джоба си, подбра два диаманта и му ги подаде. Ръкавът на ризата се вдигна нагоре и разкри татуировката.

Началник-гарата взе скъпоценните камъни.

— Последния вагон, там никой няма да те притеснява. Но тръгва чак в шест сутринта.

Лали погледна часовника на стената. След осем часа.

— Мога да чакам. Колко е дотам?

— Около час и половина.

— Благодаря ви. Много ви благодаря.

Лали се отправи към последния вагон, изведнъж зад него се чу вик. Началник-гарата го настигна и му подаде увит в хартия пакет и термос.

— Сандвичи, жената ги приготви, но кафето е топло и силно.

Лали пое храната и кафето и премига, всеки момент щеше да се разплаче. Вдигна поглед и видя, че началник-гарата също се е просълзил.

— Благодаря ви.

* * *

Когато стигнаха до границата със Словакия, слънцето вече беше изгряло. Един военен дойде при Лали и поиска документите му. Той нави ръкава си и му показва единствения си документ за самоличност: 32407.

— Словак съм — обясни той.

— Добре дошъл у дома.