Хедър Морис
Татуировчикът на Аушвиц (12)

Единадесета глава

Май 1943 година

Ежедневието на Лали и Леон се диктуваше от пристигането на конвои от цяла Европа. Пролетта отмина, дойде лятото, а конвоите не спираха да пристигат. Един ден двамата татуираха дълги редици от жени затворнички. Подборът се извършваше на известно разстояние от тях. Бяха твърде заети, за да му обръщат внимание. Пред тях постоянно се появяваше ръка с лист хартия и те си вършеха работата. Отново и отново.

Днешните затворници бяха необичайно тихи, може би долавяха злото във въздуха. Внезапно някой засвири с уста. Мелодията се стори позната на Лали, може би беше от опера. Свирукането се усили и той вдигна очи. Към тях се приближаваше мъж в бяла престилка. Лали бързо наведе глава и се съсредоточи над работата си. Не ги гледай в лицето. Пое листчето, татуира номера, както го беше правил хиляди пъти досега.

Свирукането престана. Сега докторът стоеше до Лали, от него се носеше остра миризма на дезинфектант. Наведе се над Лали и известно време наблюдава работата му, повдигна наполовина татуираната ръка. Вероятно остана доволен, защото продължи напред, свирукайки фалшиво. Лали погледна към Леон, който бе пребледнял. Зад него изникна Барецки.

— Какво ще кажеш за новия ни доктор?

— Не ми се представи — промърмори Лали.

Барецки прихна.

— Повярвай ми, извадил си късмет! От тоя тип ме побиват тръпки!

— Знаеш ли как се казва?

— Менгеле, доктор Йозеф Менгеле. Запомни това име, татуировчико.

— Какво прави тук?

— Хер докторът даде да се разбере, че ще присъства често на подбора, нуждаел се от подходящи пациенти.

— Значи болните можем да ги изключим.

Барецки се запревива от смях.

— Ама че си шегаджия, татуировчико!

* * *

Лали отново се залови за работа. Малко по-късно чу свирукането зад себе си и то го стресна. Без да иска, заби иглата по-дълбоко в ръката на младата жена, която стоеше пред него. Тя извика от болка. Лали избърса потеклата кръв.

Менгеле се спря пред тях.

— Какво има, татуировчико? Ти си главният татуировчик, нали?

От гласа му по гърба на Лали пробягаха ледени тръпки.

— Да… ъъъ… — заекна той. — Да, аз съм главният татуировчик, хер доктор.

Менгеле го изгледа, очите му бяха черни и безизразни, лишени от чувство. Странна усмивка разтегли устните му. После се отдалечи.

Барецки дойде и удари силно Лали по ръката.

— Тежък ден, а, татуировчико? Какво ще кажеш да те преместя на по-лека работа, да чистиш тоалетните например?

* * *

Вечерта Лали напразно се опита да почисти засъхналата кръв от ризата си с вода от една локва. Накрая се отказа, реши, че петното ще му напомня за деня, в който е срещнал Менгеле. Подозираше, че лекарят не е тук да лекува, а да причинява болка. Не му се мислеше колко може да е опасен. Да, петното щеше да остане, за да му напомня за новата заплаха, която се бе появила в живота му. Трябваше да е винаги нащрек за този човек, чиято душа бе по-студена и от скалпела му.

* * *

На другия ден Лали и Леон отново бяха в Аушвиц, за да татуират млади жени. Подсвиркващият доктор също присъстваше. Стоеше пред момичетата и решаваше съдбата им с махване на ръката: надясно, наляво, надясно, надясно, наляво, наляво. Лали не виждаше никаква логика в подбора му. Всички затворнички бяха в разцвета на силите си, здрави и жизнени. Видя, че Менгеле го наблюдава. Въпреки това не можа да отмести очи, когато Менгеле сграбчи лицето на следващата млада жена в големите си ръце и го заизвива напред-назад, нагоре-надолу, после отвори устата й. Плесна я по бузата и я избута наляво. Не става. Лали продължи да гледа. Менгеле извика един офицер и му каза нещо. Офицерът тръгна към Лали. По дяволите!

— Какво има? — попита, придавайки си спокоен вид, въпреки че беше уплашен.

— Млъквай, татуировчико! — Есесовецът се обърна към Леон. — Остави всичко и ела с мен!

— Почакайте малко, не го отвеждайте! — Лали се уплаши какво ще стане с помощника му. — Вижте колко много работа имаме!

— Тогава по-добре действай, татуировчико, или ще стоиш тук цяла нощ. А на хер доктора това никак няма да му хареса.

— Оставете го, моля ви! Нека продължим с работата. Съжалявам, ако съм ядосал с нещо хер доктора — извини се Лали.

Офицерът насочи пушката си към него.

— И ти ли искаш да дойдеш?

Леон се обади:

— Ще отида. Всичко е наред, Лали. Сигурно скоро ще се върна.

Лали отмести поглед.

— Съжалявам, Леон.

— Всичко е наред. Добре съм. Продължавай да работиш — успокои го Леон.

Есесовецът го отведе.

* * *

Вечерта разтревоженият Лали вървеше сам с наведена глава към Биркенау. Нещо встрани от пътя привлече погледа му, някакъв проблясък. Цвете, самотно цвете, полюшващо се на вятъра. Кървавочервени листенца около смолисточерна среда. Огледа се за още, но не видя други. Зачуди се кога отново ще може да подари цветя на човек, когото обича. В съзнанието му изплуваха образите на Гита и майка му, двете жени, най-близки на сърцето му, ако посегнеше с ръка, можеше да ги улови. Мъката го заля като вълна, едва не го удави.

Дали двете ще се срещнат някога? Дали по-младата ще се учи от по-възрастната? Дали мама ще приеме Гита и ще я обича колкото я обичам аз?

Лали бе усвоил изкуството на флирта, изучавайки най-напред майка си. Тя не си даваше сметка за това, разбира се, но той я наблюдаваше внимателно и беше видял какво й действа и какво — не, така беше разбрал как трябва да се държи един мъж с жените. Вероятно всички млади мъже се научаваха на това благодарение на майките си, въпреки че най-вероятно не го осъзнаваха. Говорил бе на тази тема с неколцина приятели, които първоначално категорично отричаха. Когато обаче ги попиташе дали се опитват да се харесат на майките си, всички признаваха, че поведението им наистина би могло да се определи като флиртуване, макар досега да си бяха мислели, че с мама се разбират по-добре, защото не е толкова строга като татко.

Силната връзка с майка му формира начина, по който той се отнасяше към момичетата и жените. Привличаха го всички жени, не само физически, но и емоционално. Обичаше да разговаря с тях; обичаше да ги глези. За него всички жени бяха красиви и вярваше, че няма нищо лошо в това да им го каже. От майка си, а и от сестра си знаеше какво очаква жената от един мъж, и в живота си досега бе спазвал уроците им. „Бъди грижовен, Лали; обръщай внимание на дребните неща, големите сами ще се наредят.“ Сякаш чуваше милия майчин глас.

Наведе се и предпазливо откъсна късото стъбълце. Щеше да намери начин да го даде на Гита утре. В стаята си постави скъпоценното цвете много внимателно до леглото и потъна в тежък сън, но на сутринта, когато се събуди, листенцата на цветето се бяха сбръчкали и окапали. Това място е царството на смъртта.