Хедър Морис
Татуировчикът на Аушвиц (10)

Девета глава

Март 1943 година

Лали се яви в канцеларията, за да получи нареждания. Времето бавно се оправяше. От една седмица не беше валял сняг. Още от прага Лали обходи с поглед помещението, за да се увери, че Гита е на мястото си. Ето я, все още седеше до Силка. Двете бяха станали много близки, а Дана и Ивана, изглежда, бяха приели напълно Силка в малкия си приятелски кръг. Обичайното му намигване към двете бе посрещнато с едва забележими усмивки. Той приближи полякинята зад гишето.

— Добро утро, Бела. Времето навън е чудесно!

— Добро утро, Лали — отвърна Бела. — Ето ги книжата за теб. Наредиха ми да ти кажа, че днес всички номера трябва да започват с буквата Z.

Лали погледна към списъка с номерата и наистина, пред всяко от тях стоеше буквата Z.

— Знаеш ли какво означава това Z?

— Не, Лали. Не ми казват нищо. Ти знаеш повече от мен. Аз само следвам разпорежданията.

— И аз, Бела. Благодаря ти. До скоро.

Лали се упъти към вратата с инструкциите в ръка.

— Лали — извика зад него Бела.

Той се обърна.

Тя посочи с глава Гита и попита:

— Не забрави ли нещо?

Лали й се усмихна, погледна към Гита и повдигна вежди. Няколко момичета запушиха с длан устата си, следейки с очи надзирателките.

* * *

Леон чакаше отвън. Лали го осведоми за новите разпореждания, докато вървяха към мястото за татуиране. Наблизо камиони разтоварваха новопристигнали и двамата се изненадаха, когато видяха, че сред слизащите освен по-възрастни мъже и жени имаше и деца. Досега в Биркенау не бе имало деца.

— Не могат да ни карат да татуираме деца! Няма да го направя! — възропта Леон.

— Барецки идва насам. Той ще ни каже какво да правим. Искам да си мълчиш!

Барецки се приближи.

— Е, татуировчико, вече си забелязал, че днес е по-различно. Това са новите ви другари. От сега нататък ще живеете заедно, затова по-добре бъдете мили с тях. Превъзхождат ви по брой, тъй че внимавайте!

Лали не каза нищо.

— Циганите са изметта на Европа, по-лоши са дори от вас! По някаква причина фюрерът е решил, че трябва да ги изпрати тук. Какво ще кажеш за това, татуировчико?

— Ще татуираме ли децата?

— Ще татуирате всички, които ви подадат номер. Е, хайде, оставям ви да работите. Аз ще участвам в подбора, затова не ме карайте да идвам пак тук.

Докато Барецки се отдалечаваше, Леон заяви:

— Няма да го направя!

— Нека да изчакаме и да видим какво ще се случи.

Скоро към тях пое върволица от мъже и жени, майки носеха бебетата си, прегърбени старци едва кретаха. Лали и Леон се успокоиха, когато разбраха, че децата няма да се татуират, макар че някои от чакащите да бъдат номерирани, се сториха на Лали твърде млади. Той си вършеше работата, усмихваше се на застаналите наблизо деца, докато татуираше родителите им, и понякога казваше на някоя майка с бебе колко хубаво е детенцето й. Барецки бе на такова разстояние, че не можеше да го чуе. На Лали му беше най-трудно да татуира старците, които приличаха на ходещи мъртъвци: очите им бяха празни, може би предугаждаха какво ги очаква. На тях той казваше „Съжалявам“. Знаеше, че вероятно не го разбират.

* * *

В канцеларията Гита и Силка работеха на бюрата си. Двама есесовци се приближиха изневиделица. Силка възкликна изненадано, когато единият от тях я хвана за лакътя и я дръпна да стане. Гита гледаше как отвеждат приятелката й, която се обърна назад и я погледна с объркани, умоляващи очи. Не забеляза приближаването на надзирателката, докато не усети удара по главата, красноречиво напомняне да продължи работата си.

Двамата мъже завлачиха Силка по дълъг коридор към непозната част на сградата. Тя напразно се мъчеше да се отскубне от тях. Накрая те спряха пред една врата, отвориха я и блъснаха Силка вътре. Тя се изправи и се огледа. В стаята имаше голямо легло с балдахин, тоалетка и нощно шкафче с лампа на него. В креслото отстрани седеше лагерфюрер Шварцхубер, комендантът на Биркенау. Той бе внушителен мъж, рядко го виждаха в лагера. Седеше и потупваше високия си кожен ботуш с палка. Лицето му бе безизразно, взираше се в точка някъде над главата на Силка. Тя отстъпи към вратата и хвана дръжката. Палката профуча във въздуха и я удари по ръката. Силка извика и се свлече на пода.

Шварцхубер се приближи и вдигна палката. Надвеси се над нея. Ноздрите му бяха разширени. Дишаше тежко и я гледаше ядосано. Свали фуражката си и я запрати на пода. С другата ръка продължи да потропва по ботуша с палката. При всяко потупване Силка трепваше, очакваше удар. Немецът използва палката да повдигне ризата й. Силка осъзна какво се очаква от нея, и с треперещи ръце разкопча горните две копчета.

Шварцхубер пъхна палката под брадичката й и я побутна да стане. Тя приличаше на джудже пред него. Очите му сякаш не я виждаха; това бе мъж, чиято душа беше мъртва, а тялото му бе на път да я последва.

Той изпъна ръце настрани и тя изтълкува това като подкана да го съблече. Направи крачка към него и започва да разкопчава многобройните копчета на куртката му. Удар по гърба с палката я накара да побърза. Шварцхубер бе принуден да пусне палката, за да може тя да свали куртката му. Той я взе от нея и я запрати при фуражката. Сам съблече потника си. Силка се зае да разкопчава колана и ципа му. Коленичи и смъкна панталона му до глезените, но не можа да го събуе през ботушите.

Немецът я бутна, тя загуби равновесие и падна на земята. Той се отпусна на колене и я възседна. След това сграбчи ризата й и я разкъса. Силка немощно понечи да прикрие гърдите си и Шварцхубер я удари през лицето, тя затвори очи и се примири с неизбежното.

* * *

Вечерта Гита се прибра тичешком в бараката, по лицето й се стичаха сълзи. Дана и Ивана я завариха да ридае на нара. Хлипайки, тя им разказа как бяха отвели Силка.

* * *

Лали знаеше, че все някога ще изпратят още хора в неговата барака. Досега се беше ширил сам в нея, но всеки ден след работа установяваше, че строежът на околните постройки напредва. Като татуировчик, се радваше на привилегията да спи в самостоятелната стая, която в другите бараки обикновено се пазеше за капото. И все пак винаги бе знаел, че рано или късно празните нарове в съседство ще бъдат запълнени.

Днес се върна в бараката си и видя, че отпред играят деца. Животът вече нямаше да е същият. Няколко по-големи малчугани изтичаха при него и му зададоха въпроси, които не разбра. Откриха, че могат да общуват с него на развален унгарски. Той посочи стаята си на новите съквартиранти, каза им с най-строгия си глас, че не бива никога, ама никога да влизат в нея. Знаеше, че го разбират, но дали щяха да го послушат? Само времето щеше да покаже. Имаше някакви бегли представи за циганската култура и се зачуди дали да не намери по-скришно място за скъпоценностите под дюшека си.

Влезе в бараката, ръкува се с неколцина мъже, поздрави жените, особено по-възрастните. Те знаеха, че е татуировчикът, и искаха да разберат какво ще стане с тях. Уместен въпрос, на който той нямаше отговор. Обеща, че ще им каже, ако чуе нещо, което ги засяга. Те изглеждаха благодарни. Мнозина му казаха, че досега никога не са разговаряли с евреин. Той също не си спомняше някога да е разговарял с цигани.

Тази вечер заспа трудно заради бебешкия плач и хленченето на децата, които молеха родителите си за храна.