Хедър Морис
Татуировчикът на Аушвиц (31)

Послеслов

Намирам се в дневната на възрастен мъж. Още не го познавам добре, но бързо се сприятелявам с кучетата му Тутси и Бам Бам — едното е с размерите на пони, а другото е по-малко от котката ми. Слава богу, успявам да ги спечеля и сега те спят кротко в краката ми.

За миг отмествам поглед. Не бива да отлагам повече.

— Нали знаете, че не съм еврейка?

Минал е час, откакто сме се запознали. Възрастният мъж в стола срещу мен кимва нетърпеливо, но не недружелюбно. Поглежда встрани, свива пръсти. Краката му са кръстосани, единият леко потупва по пода. Погледът му се рее навън.

— Да — казва той накрая и се обръща към мен с усмивка. — Тъкмо затова избрах теб.

Отдъхвам си. Може би все пак не съм си загубила времето.

— И така — подхваща той, сякаш се кани да ми разкаже виц, — кажи ми какво знаеш за евреите.

Сещам се за седмосвещника.

— Познаваш ли евреи?

— Имам една колежка в работата, Бела. Мисля, че е еврейка.

Очаквам неодобрение, но вместо това получавам ентусиазъм.

— Чудесно! — възкликва мъжът.

Преминала съм още едно препятствие.

След това идва първото указание:

— Така няма да бъдеш предубедена. — Той замълчава, сякаш търси думи. — Не искам в моята история да се внася лично отношение.

Размърдвам се притеснено.

— Не знам дали това е възможно.

Той се навежда напред, леко се олюлява. Хваща се за масата. Тя е нестабилна и се разклаща. Кучетата се събуждат стреснато. Аз преглъщам.

— Моминското име на майка ми е Швартфегер. Коренът й е германски.

Мъжът се отпуска.

— На всички тук коренът им е някъде другаде.

— Аз съм чиста новозеландка. Родът на мама е пристигнал тук преди повече от сто години.

— Имигранти.

— Да.

Той се обляга облекчено.

— Колко бързо можеш да пишеш? — пита внезапно.

Не знам какво да му отговоря.

— Зависи.

— Трябва да работиш бързо. Нямам много време.

Паника. Нарочно не съм взела със себе си нито химикалка и тетрадка, нито диктофон на тази първа среща. Поканена съм да чуя историята му и да реша дали е подходяща. Засега искам само да слушам.

— Колко време имате? — питам в отговор.

— Малко.

Премигвам объркано.

— Ще ходите ли някъде?

— Да — казва той, погледът му отново се връща на отворения прозорец. — Искам да съм с Гита.

* * *

Не познавах Гита. Но смъртта й и желанието на Лали да отиде при нея, го подтикнаха да разкаже историята си. Искаше да бъде записана, „за да не се повтори никога“, според собствените му думи.

След първата среща започнах да го посещавам два-три пъти седмично. Нужни бяха три години, за да се отпусне напълно. Трябваше да спечеля доверието му, да го предразположа да разкрие най-съкровените моменти от историята си. Станахме приятели — не, повече от приятели; животът ни се преплете, докато той споделяше товара от вина, който бе носил повече от петдесет години, страха, че на двамата с Гита може да се погледне като на колаборационисти. Част от товара му премина и в мен, докато седях с него на кухненската маса, с този мил човек с треперещи ръце, колеблив глас и очи, които все още се навлажняваха шейсет години след преживените ужаси.

Разказваше ми историята си на части, понякога бавно, друг път скорострелно и без ясна връзка между множеството епизоди. Но нямаше значение. Беше завладяващо да седя с него и двете му кучета и да слушам неща, които за незаинтересованото ухо сигурно щяха да звучат като старчески бръщолевения. Дали не се дължеше на симпатичния му акцент? На чара му? Или на накъсаната история, която постепенно започваше да придобива смисъл? Да, всичко това играеше роля, но имаше и още нещо.

Като разказвач на преживяванията на Лали, за мен бе важно да покажа как спомените и историческите събития понякога се напасват, а в други случаи се разминават, за да представят не урок по история, каквито има много, а уникален урок по човечност. Като цяло спомените на Лали бяха забележително ясни и точни. Потвърждаваха се от проучванията ми за хора, дати и места. Дали това беше някаква утеха? Когато познаваш човека, за когото ужасяващите факти са били жива реалност, това ги прави още по-непоносими. За този прекрасен старец нямаше граница между спомен и история — те се „напасваха“ идеално.

„Татуировчикът на Аушвиц“ е история на двама души — обикновени хора, живели в тежки времена, лишени не само от свободата си, но и от достойнството, имената и самоличността си. В нея се разказва какво е било нужно да направят, за да оцелеят. Лали живееше живота си под мотото: „Ако се събудиш сутрин, значи денят е добър“. Сутринта на неговото погребение се събудих с мисълта, че денят не е добър за мен, но е добър за него. Вече беше с Гита.