Хедър Морис
Татуировчикът на Аушвиц (5)

Четвърта глава

Докато вървяха към Аушвиц, Барецки изглеждаше в добро настроение и обсипваше Лали с въпроси.

— На колко години си? С какво се занимаваше, преди да те докарат тук?

На повечето въпроси Лали отговаряше също с въпрос и така установи, че Барецки обича да говори за себе си. Научи, че той е само година по-млад от него, но това беше единствената прилика помежду им. Есесовецът говореше за жените като хлапак. Лали реши, че може да се възползва от това, и се зае да му обяснява как да ухажва момичетата, за да ги спечели, каза му, че трябва да се отнася към тях с уважение и да разбере какво обичат.

— Подарявал ли си цветя на момиче? — попита той.

— Не, от къде на къде?

— Жените харесват мъжете, които им подаряват цветя. Особено ако са ги набрали сами.

— Как не, да бера цветя! Всички ще ми се смеят.

— Кои всички?

— Приятелите ми. Ще помислят, че съм обратен.

— По-важно е какво ще помисли момичето.

— Не ме интересува какво ще помисли! — Ухилен, Барецки се потупа по слабините. — Аз искам от жените само едно и знам, че и те го искат! Тия неща са ми ясни!

Лали продължи напред. Барецки го настигна.

— Какво? Нещо невярно ли казах?

— Наистина ли искаш да ти отговоря?

— Аха.

Лали смени тактиката.

— Имаш ли сестра?

— Аха — кимна Барецки. — Две.

— Ще ти хареса ли, ако някой се държи с тях, както ти се отнасяш с момичетата?

— Само да посмее! Ще го убия!

Барецки извади пистолета си от кобура и стреля няколко пъти във въздуха.

— Ще го убия!

Лали се отдръпна рязко. Гърмежите го бяха стреснали.

Барецки дишаше тежко, лицето му се беше зачервило, очите му бяха потъмнели.

Лали вдигна умиротворително ръце.

— Видя ли какво имам предвид?

— Не искам да говорим повече за това!

* * *

Лали откри, че Барецки не е немец, есесовецът беше роден в Румъния, в малко градче близо до границата със Словакия, само на няколкостотин километра от Кромпахи, родния град на Лали. Избягал беше от къщи в Берлин и беше станал член на Хитлеровата младеж, а после — на SS. Мразеше баща си, защото често го биел жестоко. Все още се тревожеше за сестрите си, които бяха останали у дома.

По-късно същата вечер, докато се прибираха в Биркенау, Лали каза тихо:

— Приемам предложението ти за писмото, ако все още е в сила. Номерът й е 4562.

След вечеря се измъкна незабелязано и отиде в барака 7. Капото го изгледа кръвнишки, но не каза нищо.

Той подели допълнителните си вечерни дажби — няколко сухи корички хляб — с приятелите си от бараката. Лагеристите разговаряха и обменяха новини. Както обикновено, религиозните го поканиха да вземе участие във вечерната молитва. Той отказа учтиво, отказът му беше приет учтиво. Обичайният ритуал.

* * *

Лали се събуди в малката си стаичка, над него се беше надвесил Барецки. Не беше почукал, преди да влезе — никога не го правеше — но сега бе дошъл за друго.

— Тя е в барака 29. — Подаде на Лали молив и лист хартия. — Ето, напиши й писмо, а аз ще се погрижа да го получи.

— Знаеш ли й името?

Изражението на Барецки бе красноречиво.

— Ти как мислиш? Ще се върна след час и ще й го занеса.

— Нека бъдат два.

Лали започна да се поти над първите думи към лагерист 4562. Как изобщо да започне? Как да се обърне към нея? Накрая реши да започне съвсем простичко: „Здравей, казвам се Лали“.

Когато Барецки се върна, му подаде листа само с няколко изречения на него. Беше написал, че е от Кромпахи в Словакия, на колко години е, от какво семейство е, и че се надява роднините му да са живи. Молеше я да бъде пред канцеларията в неделя сутринта. Обясняваше й, че и той ще се опита да е там, а ако не е, сигурно ще е заради работата му, която се налага да върши по всяко време.

Барецки взе писмото и го прочете пред Лали.

— Това ли е всичко, което имаш да кажеш?

— Останалото ще й го кажа лично.

Барецки седна на леглото и се наведе към Лали. Започна да се хвали какво би казал, какво би направил, ако е на негово място, тоест ако не знае дали ще е жив в края на седмицата. Лали му благодари, но заяви, че предпочита да рискува.

— Добре тогава. Ще предам това тъй наречено писмо и ще й дам молив и хартия, за да ти отговори. Ще й кажа, че ще мина за отговора утре сутринта, така ще има достатъчно време да реши дали те харесва, или не.

Есесовецът разтегли устни в подигравателна усмивка и излезе от стаята.

Какво направих? Дали бе изложил лагеристката с номер 4562 на опасност. Той беше защитен. Тя не беше. И все пак искаше, копнееше да поеме риска.

* * *

На следващия ден Лали и Леон работиха до мръкнало.

Барецки през цялото време обикаляше недалеч от тях и често демонстрираше властта си на колоната от мъже. Ако някой не му се понравеше, есесовецът използваше приклада на пушката си вместо палка. Противната усмивка не слизаше от лицето му. Явно му доставяше удоволствие да тероризира редицата от затворници. Едва когато Лали и Леон прибраха нещата си, той извади къс хартия от джоба на куртката си и го подаде на Лали.

— Е, татуировчико, тя не е много словоохотлива. По-добре си харесай друго момиче.

Лали посегна към бележката и Барецки я дръпна закачливо. Е, щом ще е така. Лали се обърна и се отдалечи. Барецки го настигна и му подаде бележката. Вместо благодарност получи леко кимване. Лали пъхна бележката в чантата си и се отправи към столовата. Наблюдаваше как Леон върви към барака 7, знаеше, че помощникът му е останал без вечеря.

Лали завари съвсем малко останала храна. След като засити глада си, той пъхна няколко комата хляб в ръкава си, проклинайки есесовците, които бяха сменили руската му униформа с нещо като пижама без джобове. В бараката го посрещна обичайният тих хор от поздрави. Обясни на приятелите си, че носи храна само за Леон и може би за още един-двама, обеща, че утре ще се опита да вземе повече. Този път не се задържа дълго, бързаше да се прибере в стаята си. Искаше да прочете писмото, скрито сред инструментите му. Отпусна се на леглото и притисна бележката към гърдите си, представи си как лагеристка 4562 пише думите, които той нямаше търпение да прочете. Най-сетне отвори писмото.

„Скъпи Лали“, започваше то. Подобно на него, и жената бе написала само няколко предпазливи реда. Тя също беше от Словакия. В Аушвиц бе по-дълго от Лали, от март. Работеше в един от складовете „Канада“, където лагеристите сортираха конфискуваните вещи на братята си по съдба. В неделя щеше да е на плаца. И щеше да се оглежда за него.

Лали препрочете бележката, завъртя късчето хартия в ръцете си. Взе молив от чантата си и надраска върху гърба на писмото: Как се казваш?

* * *

На следващата сутрин Барецки придружи до Аушвиц само Лали. Новопристигналите бяха по-малко и Леон можеше да си почине един ден. Барецки взе да се подиграва на Лали за бележката, присмиваше му се, че е забравил как се ухажва. Лали не обръщаше внимание на приказките му, вместо това го попита дали е прочел някоя книга напоследък.

— Книга? Аз не чета книги — промърмори Барецки.

— А би трябвало.

— Защо? За какво са ми?

— Можеш да научиш много, а и на жените им харесва, когато цитираш някой автор или знаеш стихотворения.

— Няма нужда да цитирам автори, имам си униформа; тя ми е предостатъчна. Момичетата си падат по униформени. Вече си имам приятелка — похвали се есесовецът.

Това беше нещо ново.

— Радвам се за теб — отвърна Лали. — Тя харесва ли униформата ти?

— Разбира се. Даже я облича, марширува с нея и ми отдава чест, прави се на фюрера. — Със смразяващ смях Барецки взе да я имитира, тръгна наперено и вдигна ръка: — Хайл Хитлер! Хайл Хитлер!

— Това, че харесва униформата ти, не значи, че харесва и теб — изтърси Лали.

Барецки се закова на място.

Лали се прокле за необмислените думи. Забави крачка, чудеше се дали не трябва да се върне и да се извини. Не, ще продължи, пък да става каквото ще! Затвори очи и закрачи машинално, очакваше да чуе изстрел. Чу звук от тичане. Есесовецът го дръпна за ръкава.

— Това ли мислиш, татуировчико? Че тя ме харесва само заради униформата?

Лали си отдъхна и се обърна с лице към него.

— Не мога да знам какво харесва приятелката ти. Защо не ми разкажеш повече за нея?

Разговорът му беше неприятен, но след като бе избегнал куршума, нямаше друг избор. Оказа се, че Барецки знае съвсем малко за „приятелката“ си, най-вече защото изобщо не я беше питал. Лали с мъка се сдържаше и преди да се усети, пак се зае да обяснява на есесовеца как да се отнася с жените. Наум си повтаряше, че трябва да замълчи. Какво го интересуваше дали чудовището до него ще проявява уважение към момичетата, или не? Истината беше, че се надяваше Барецки да не излезе жив оттук.