Хедър Морис
Татуировчикът на Аушвиц (26)

Двадесет и пета глава

Заедно с хиляди други жени, изведени от Биркенау и Аушвиц, Гита и Дана вървяха по тесен път през дълбок до колене сняг. Оглеждаха предпазливо редиците, знаеха, че всяка съпротива се потушава с куршум. Не спираха да разпитват дали някой е виждал Силка и Ивана, но отговорът винаги беше един и същ. Лагеристките се държаха за ръце и се опитваха да се подкрепят една друга. От време на време им нареждаха да спрат, за да си починат. Въпреки студа сядаха направо в снега. След това някои не успяваха да станат, нямаха сили да направят и крачка повече.

Денят премина в нощ, но те продължаваха да вървят. Започнаха да оредяват, което правеше още по-трудно избягването на бдителните очи на есесовците. В един момент Дана се отпусна на колене. Повече не можеше да върви. Гита спря с нея и известно време двете останаха незабелязани, скрити от другите жени. Дана настоя Гита да продължи, да я остави. Гита отказа. По-скоро би умряла тук с приятелката си, в това незнайно поле в Полша. Четири момичета предложиха да носят Дана. Тя отказа. Помоли ги да вземат Гита и да вървят. Към тях се приближи един есесовец, момичетата насила изправиха Гита и я затеглиха със себе си. Офицерът спря до Дана, но после отмина, без да извади пистолета си. Не се чу изстрел. Явно бе сметнал, че тя е вече мъртва. Момичетата продължаваха да теглят Гита напред. Не я пускаха въпреки опитите й да се освободи и да се върне при Дана.

Жените продължаваха да се препъват в тъмното, редките изстрели вече не им правеха впечатление. Не се обръщаха да видят коя е поредната жертва.

Призори им наредиха да спрат в едно поле край железопътни релси. Чакаха ги няколко конски вагона. Подобни вагони ме доведоха тук. Сега ще ме отведат. Гита беше разбрала, че четирите момичета, с които вървеше, не са еврейки. Бяха полякини, отведени от семействата си по неизвестни за тях причини. Идваха от различни градове и не се бяха познавали преди Биркенау.

В далечината се виждаше самотна къща. Зад нея се простираше гъста гора. Чакаха да заредят локомотива с въглища. Полякините се обърнаха към Гита. Едната от тях каза:

— Ще се опитаме да избягаме и да стигнем до онази къща. Предпочитаме да ни застрелят тук, отколкото да продължаваме по-нататък. Ще дойдеш ли с нас?

Гита се изправи.

Момичетата побягнаха, без да поглеждат назад. Товаренето на хиляди изтощени жени във влака бе ангажирало цялото внимание на пазачите. Вратата на къщата се отвори, преди още да стигнат до нея. Вътре се свлякоха пред буен огън, треперещи от облекчение и от адреналина в кръвта им. Пъхнаха в ръцете им по чаша чай и хляб.

Полякините започнаха да разговарят възбудено с домакините, които поклащаха невярващо глави. Гита мълчеше, не искаше акцентът й да я издаде, че не е полякиня. По-добре спасителите им да мислят, че е тяхна сънародничка, но просто е мълчалива. Стопанинът обясни, че не могат да останат при тях, защото германците често претърсвали къщите. Накара ги да свалят палтата си. Отнесе ги някъде. Когато се върна, червената боя по тях я нямаше, дрехите миришеха на бензин.

Отвън се разнесоха изстрели. Надзърнаха през пердетата и видяха, че и последните оцелели жени най-после бяха натоварени във влака. В снега край релсите бяха нападали тела. Мъжът даде на момичетата адреса на роднина в близко село, както и хляб и одеяло. Те се измъкнаха незабелязано и прекараха нощта в гората, лежаха върху замръзналата земя, сгушени една в друга. Голите дървета не можеха да ги скрият от чужди погледи, нито да ги предпазят от студа.

* * *

Стигнаха до следващото село по мръкнало. Слънцето бе залязло, уличните лампи хвърляха съвсем слаба светлина. Принудиха се да попитат една жена за адреса, който им бяха дали. Тя ги отведе до къщата, която търсеха, и когато вратата се отвори, подхвърли:

— Погрижете се за тях.

Стопанката на къщата се отдръпна и им направи път да влязат. Момичетата веднага й казаха кой ги праща при нея. Жената уплашено попита:

— Познавате ли тази, която ви доведе?

— Не — отвърна едно от момичетата.

— Тя работи за германците!

— Дали е разбрала какви сме?

— Не е глупава. Чувала съм, че се е държала много жестоко с арестуваните.

От кухнята излезе по-възрастна жена.

— Майко, имаме гости. Избягали са от лагера, трябва да ги нахраним.

Възрастната жена се засуети около момичетата, отведе ги в кухнята, настани ги на масата. Гита не си спомняше кога за последен е седяла на стол край кухненска маса. Старицата им сипа топла супа от тенджерата на печката и ги обсипа с въпроси. Стопаните решиха, че не е безопасно да останат в дома им. Бояха се германците да не разберат за тях.

Възрастната жена излезе и след малко се върна с една съседка. Обясни, че нейната къща имала и таванско помещение, и изба. Жената се беше съгласила да настани петте момичета на тавана. Там било по-топло, отколкото в избата. Обаче нямало да могат да остават вътре през деня, защото германците претърсвали къщите по всяко време.

Нощем Гита и четирите й нови приятелки спяха на тавана, а дните прекарваха скрити в близката гора. В малкото село се разчу за тях и свещеникът накара хората да носят храна на домакините им всеки ден. След няколко седмици и последните германци бяха пометени от напредващите руски войски, а неколцина руснаци се установиха в съседната къща.

Една сутрин момичетата излязоха по-късно и когато се отправиха към гората, един руски войник ги спря. Показаха му татуировките си и се опитаха да му обяснят къде са били и защо сега са тук. Той предложи да постави часовой пред къщата им. Това означаваше, че повече не трябва да прекарват дните си в гората. Вече не се криеха и получаваха усмивка или помахване от войниците, които обикаляха наоколо.

Веднъж един от тях заговори Гита и от акцента й разбра, че не е полякиня. Тя призна, че е от Словакия. Вечерта той почука на вратата и представи млад мъж, облечен в руска униформа, който също беше от Словакия. Двамата разговаряха цяла нощ.

Момичетата предизвикваха късмета си, като оставаха край огъня до късно вечер. Вече се чувстваха малко по-спокойни. Една вечер обаче входната врата се отвори с трясък и в къщата нахлу, олюлявайки се, пиян руски войник. Часовоят навън лежеше в безсъзнание. Размахвайки пистолет, натрапникът си избра една от полякините и се опита да смъкне дрехите й. Гита и другите момичета се разпищяха. В стаята дотичаха няколко руски войници. Един от тях извади пистолета си и застреля пияния войник в главата. Заедно с другарите си извлече изнасилвача навън, като непрекъснато се извиняваше.

Момичетата решиха, че не бива да остават повече там. Едната полякиня имаше сестра в Краков и още на следващата сутрин, благодарение на намесата на един руски офицер, който им уреди превоза, те потеглиха за града.

* * *

Намериха сестрата, която още живееше в малкия си апартамент над една бакалия. Жилището бе претъпкано с хора, приятели, които бяха избягали от града и сега се завръщаха, но нямаше къде да живеят. Никой нямаше пари. Денем обикаляха из пазара и всеки отмъкваше я картоф, я морков, а вечер си приготвяха нещо заедно.

Един ден Гита дочу на пазара позната реч. Някакъв шофьор, който разтоварваше стока, говореше на родния й език. От него научи, че всяка седмица от Братислава за Краков пътуват няколко камиона, които докарват на пазара пресни плодове и зеленчуци. Мъжът се съгласи да я откара в Братислава.

Тя изтича в апартамента и съобщи, че си тръгва. Мъчно й беше да се раздели с четирите си приятелки, с които бе избягала. Те дойдоха да я изпратят и дълго махаха след камиона. Гита отдавна бе приела, че родителите й и двете й по-малки сестри са мъртви, но се молеше поне някой от братята й да е оцелял. Надяваше се това, че са били партизани и сега са на страната на руснаците, да ги е спасило.

* * *

В Братислава, също както и в Краков, Гита заживя с други оцелели от лагерите в претъпкан апартамент. Съобщи името и адреса си в Червения кръст, тъй като й казаха, че това е единственият начин да открие изчезналите си роднини и приятели.

Един следобед тя зърна през прозореца на апартамента как двама руски войници прескачат оградата. Гита застина, ала след миг разпозна двамата си братя, Додо и Ласло. Спусна се по стълбите, отвори широко вратата и изтича да ги прегърне. Те й казаха, че още не смеят да останат. При все че руснаците бяха освободили града от германците, местните бяха подозрителни към всекиго в руска униформа. Тъй като не искаше да разваля радостта от кратката среща с братята си, Гита не им каза какво знае за останалите членове на семейството. Те скоро щяха да разберат, затова тя предпочете да не вгорчава тези откраднати мигове.

Преди да се разделят, Гита подхвърли, че също е носила руска униформа, това й бяха дали при пристигането й в Аушвиц. Пошегува се, че в нея е изглеждала по-добре от тях, и тримата се засмяха.