Хедър Морис
Татуировчикът на Аушвиц (25)

Двадесет и четвърта глава

Есента беше мразовита. Мнозина не оцеляха. Лали и Гита се държаха за лъча надежда. Гита предаваше на приятелките си слуховете за руснаците, даваше им кураж, че може да оцелеят. В началото на 1945 година температурите паднаха под нулата. Гита нямаше как да се противопостави на засилващото се отчаяние. Топлите палта от „Канада“ не успяваха да предпазят затворничките от студа и страха от още една година пленничество в забравения от бога Биркенау. Конвоите намаляха. Това обаче имаше обратен ефект върху лагеристите, които работеха за SS, и най-вече тези в зондеркомандата. Останеха ли без работа, най-вероятно щяха да бъдат разстреляни.

Лали все още разполагаше с известни запаси, но му беше трудно да се снабдява с пари и скъпоценности. А и Виктор и Юри вече не идваха на работа. Строителството беше преустановено. Лали научи, че два от крематориумите, повредени от експлозиите на съпротивата, няма да бъдат ремонтирани. За първи път, откакто бе тук, той забеляза, че от Биркенау заминават повече хора, отколкото пристигат. Гита и другите затворнички в канцеларията едва смогваха да обработят картоните им.

Един ден в края на януари, когато земята бе покрита с дебел сняг, Лали научи, че Леон също е заминал. Попита Барецки, с когото вървяха заедно, знае ли къде е изпратен помощникът му. Барецки не отговори. Вместо това го заплаши, че той също може да се озове в някой камион, напускащ Биркенау. Но Лали все така можеше да обикаля необезпокояван из лагера и не беше нужно да се явява на проверка всяка сутрин и вечер. Предполагаше, че него едва ли ще решат да го преместят другаде, но се тревожеше за Гита. Новината за заминаването — и навярно за смъртта — на Леон разтърси силно Лали, той се учуди, че все още бе способен да страда толкова.

— Ти гледаш на света през своите очила, но моите са други — каза той.

Есесовецът спря. Втренчи се в Лали, който издържа погледа му.

— Аз гледам през моите — продължи Лали — и виждам свят, който ще събори вашия.

Барецки се усмихна.

— И мислиш, че ще доживееш да го видиш?

— Да.

Барецки постави ръка върху кобура на пистолета си.

— Мога да направя на сол тия твои очила.

— Но няма да го сториш.

— Май си прекалил със стоенето на студа, татуировчико! Отивай да се стоплиш и да се освестиш.

Барецки се отдалечи. Лали го наблюдаваше. Знаеше, че ако някога се срещнат нощем само двамата, той ще бъде този, който ще си тръгне. Лали нямаше да се поколебае да отнеме живота на есесовеца. Последната дума щеше да е неговата.

* * *

Една сутрин в края на януари Гита се препъваше в снега, бързаше към бараката на Лали, макар че той я беше предупредил никога да не го търси там.

— Нещо става! — проплака тя.

— Какво?

— Надзирателките не са на себе си. Страх ги е.

— Къде е Дана? — попита загрижено Лали.

— Не знам.

— Намери я, прибери се в бараката си и ме чакай там.

— Искам да остана при теб!

Лали я избута нежно.

— Побързай, Гита, намери Дана и се приберете в бараката. Ще дойда при вас веднага щом мога. Трябва да разбера какво става. От седмици няма новопристигнали. Това може да е началото на края.

Гита се обърна и се отдалечи неохотно.

Лали отиде в канцеларията и предпазливо влезе, помещението му беше до болка познато след години получаване на материали и инструкции. Вътре цареше хаос. Надзирателките крещяха на изплашените работнички и издърпваха от ръцете им дневници, картони и документи. Край Лали профуча една жена в униформа, ръцете й бяха пълни с книжа. Той се блъсна в нея и тя ги изпусна на земята.

— Съжалявам! Ще ти помогна.

Двамата се наведоха да съберат книжата.

— Добре ли си? — попита Лали колкото може по-учтиво.

— Май ще останеш без работа, татуировчико.

— Защо? Какво става?

Тя се наведе към него и прошепна:

— Опразваме лагера, започваме още утре.

Сърцето на Лали се сви.

— Кажи ми нещо повече! Моля те!

— Руснаците. Близо са.

Лали се втурна към женския лагер. Вратата на блок 29 беше затворена. Нямаше пазачи. Лали завари жените сгушени в дъното на бараката. Дори Силка беше там. Скупчиха се около него и го обсипаха с въпроси.

— Мога само да ви кажа, че есесовците унищожават документацията — обясни Лали. — Доколкото разбрах, руснаците са близо.

Той премълча, че на другия ден лагерът ще бъде изпразнен. Не искаше да ги плаши.

— Какво ще направят с нас? — попита Дана.

— Не знам. Да се надяваме, че ще избягат и ще оставят лагера на руснаците. Ще се опитам да разбера повече. Ще се върна и ще ви кажа какво съм научил. Не излизайте от бараката. Войниците сигурно ги сърби да стрелят на месо.

Лали хвана Дана за ръцете.

— Не знам какво ще стане, Дана, затова искам да ти кажа, че никога няма да забравя какво направи за Гита. Толкова пъти си й вдъхвала кураж да не се предава.

Двамата се прегърнаха. Лали целуна младата жена по челото, след което се обърна към Силка и Ивана и ги обхвана в мечешка прегръдка.

— Ти си най-смелият човек, когото познавам — каза той на Силка. — Не бива да изпитваш никаква вина за случилото се тук. Помни — ти си невинна!

— Направих го, за да оцелея! — изхлипа тя. — Иначе някоя друга щеше да попадне в лапите на онази свиня!

— Дължа ти живота си, Силка, никога няма да го забравя!

Той се обърна към Гита.

— Мълчи! — проплака тя. — Да не си посмял!

— Гита…

— Не! Искам само да ми кажеш, че утре ще се видим! Само това искам да чуя от теб!

Лали погледна към младите жени и осъзна, че няма какво повече да им каже. Бяха дошли в този лагер като момичета, а сега, макар все още да не бяха навършили двайсет години, бяха със съсипано здраве и психика. Знаеше, че никога няма да са жените, които са щели да бъдат. Животът им беше излязъл от предишния коловоз и нямаше как отново да се върне в него. Представата, която преди бяха имали за себе си като дъщери, сестри, съпруги и майки, пътешественички и любими, щеше да бъде помрачена завинаги от онова, което бяха видели и преживели.

Лали ги остави и отиде да потърси Барецки, за да се опита да изкопчи от него някаква информация. Не успя да го открие никъде. Накрая се прибра уморен в бараката, където уплашените унгарци веднага го обсипаха с въпроси. Каза им каквото знаеше, но това не ги успокои.

* * *

През нощта в бараките в женския лагер отговорничките поставиха знак с яркочервена боя по палтата на момичетата. По-възрастните жени получиха друго обозначение. Гита, Дана, Силка и Ивана намираха утеха във факта, че са белязани с един и същ знак. Каквото и да се случеше утре, щеше да се случи на всички тях — заедно щяха да живеят или умрат.

* * *

Късно през нощта Лали най-сетне заспа. В просъница чу силен шум. В главата му нахлуха спомени от нощта, когато бяха отвели циганите. Какво ставаше сега? Отекналите изстрели го разбудиха напълно. Той се надигна, наметна одеялото на гърба си и излезе предпазливо навън. Есесовците се опитваха да строят затворничките на плаца. Цареше суматоха, тъй като нито отговорничките, нито момичетата знаеха какво предстои. Войниците не обърнаха внимание на Лали. Той тръгна бързо покрай редиците от жени, които се притискаха една в друга заради студа и страха от неизвестното. Продължаваше да вали сняг. Бягството бе невъзможно. Лапи видя как куче захапа крака на една от лагеристките и я повали на земята. Приятелката й се спусна да й помогне, но есесовецът, който държеше кучето, извади пистолета си и стреля по падналата жена.

Лали се отдалечи бързо, огледа редиците, търсеше отчаяно Гита. Най-сетне я видя. Бутаха я да върви заедно с приятелките й към главния портал, момичетата се притискаха една в друга, но Лали не видя сред тях Силка, не я беше видял никъде сред морето от лица. Отново впи поглед в Гита. Тя бе навела глава, раменете й се тресяха, плачеше. Най-после плаче, а аз не мога да я утеша.

Дана го забеляза. Дръпна Гита и го посочи. Тя вдигна глава и го видя. Очите им се срещнаха, нейните бяха мокри, умоляващи, неговите — изпълнени с мъка. Лали не забелязва есесовеца. Не успя да избегне пушката, която го удари в лицето и го повали на земята. Гита и Дана изпищяха едновременно, опитаха се да си проправят път към него. Напразно. Бяха повлечени от тълпата. Лали се изправи с мъка, от разцепената кожа над дясното му око струеше кръв. Той отчаяно се втурна напред, оглеждаше редиците с уплашени жени. Когато стигна до портала, отново мярна за миг Гита, но пред него застана един есесовец и го смушка в гърдите с дулото на пушката си.

— Гита! — изкрещя Лали.

Виеше му се свят. Погледна към небето, което сякаш ставаше по-тъмно с настъпването на утрото. През крясъците на пазачите и лая на кучетата успя да я чуе:

— Фурман! Името ми е Гита Фурман!

Лали се свлече на колене пред безмилостния пазач и се провикна отчаяно:

— Обичам те!

Отговор не последва. Лали остана на колене. Пазачът се отдалечи. Виковете на жените заглъхнаха. Кучетата престанаха да лаят.

Вратите на Биркенау се затвориха.

Снегът продължаваше да трупа. По лицето на Лали се стичаше кръв. Той беше безпомощен, сам. Беше се провалил.

Приближи се един офицер.

— Ще замръзнеш. Хайде, прибирай се в бараката си. — Протегна ръка и му помогна да се изправи.

Най-после някаква проява на човечност от страна на врага.

* * *

На следващата сутрин Лали се събуди от оръдейни залпове и експлозии. Втурна се навън с унгарците и видя, че есесовците се щурат уплашено по плаца, без да обръщат никакво внимание на затворниците.

Главният портал бе широко отворен.

През него се точеше върволица от затворници.

Част от изтощените от недохранване лагеристи предпочетоха да се върнат в бараките, за да се спасят от студа. Лали излезе през портала, през който бе минавал стотици пъти на път към Аушвиц. Наблизо чакаше влак, бълваше пушек, готов бе да потегли. Пазачи с кучета подкараха мъжете към него. Лали бе повлечен от тълпата и се озова в един от вагоните. Вратите се захлопнаха. Той си проби път и надникна навън. Стотици затворници продължаваха да се скитат безцелно наоколо. Когато влакът потегли, есесовците откриха огън по тях.

Лали се взираше през пролуките в дъските и през тежките парцали на снега, докато Биркенау изчезваше от погледа.