Хедър Морис
Татуировчикът на Аушвиц (27)

Двадесет и шеста глава

Влакът се движеше през полето. Лали се облегна на стената на вагона, пръстите му опипваха двете торбички, привързани от вътрешната страна на панталона му, в тях бяха скъпоценностите, които бе взел със себе си. По-голямата част бе оставил под дюшека. Все някой щеше да ги намери.

След няколко часа влакът спря и есесовците им наредиха да слязат, също както преди три години в Биркенау. Друг концлагер.

Един от мъжете до Лали се обади изненадано:

— Ха, бил съм тук!

— Така ли?

— Маутхаузен, Австрия. Не е толкова ужасен колкото Биркенау, но е почти същият.

— Аз съм Лали.

— Йосиф, радвам се да се запознаем.

Щом всички мъже слязоха от влака, есесовците ги вкараха в лагера и им наредиха да си намерят място за спане. Лали и Йосиф влязоха в една барака. Обитателите й бяха кожа и кости, но въпреки това бранеха яростно територията си.

— Разкарайте се, тук няма място!

Никой не беше готов да сподели нара си с новодошлите. В още две бараки положението беше същото. Накрая намериха една с повече място и се настаниха в нея. И на свой ред започнаха да отпращат останалите с познатото:

— Разкарайте се, тук няма място!

На следващата сутрин Лали видя, че мъжете от бараките се строяват. Осъзна, че ще го съблекат, за да го претърсят основно, а после ще го разпитат кой е и откъде идва. Отново. От торбичките със скъпоценности извади трите най-големи диаманта и ги пъхна в устата си. Отиде бързо в дъното на бараката, докато другите мъже още се събираха, и пръсна останалите камъни там.

Проверката на редицата от голи мъже започна. Той видя, че пазачите отварят устата на тези пред него, затова претърколи диамантите под езика си. Отвори уста, преди проверяващите да стигнат до него. Те го удостоиха с бърз поглед и отминаха.

* * *

Няколко седмици Лали, подобно на всички останали затворници, не правеше нищо по цял ден. Тъй като не ги караха да работят, той наблюдаваше внимателно есесовците, които ги пазеха, и се опитваше да разбере кого от тях би могъл да заговори и кого да избягва. Заговори непринудено един от тях. Пазачът се впечатли, че Лали говори свободно немски. Каза му, че е чувал за Аушвиц и Биркенау, не е бил там и поиска Лали да му разкаже за двата лагера. Той му обрисува картина, която нямаше нищо общо с действителността. Нищо нямаше да спечели, ако сподели с германеца истината за отношението към затворниците там. Разказа му какво е правил в Биркенау и как е предпочитал да работи, вместо да се мотае наоколо. Няколко дни по-късно пазачът го попита дали иска да се прехвърли в Заурер Верке във Виена. Там условията били малко по-добри, а комендантът бил стар и не особено строг. Лали реши, че едва ли ще е по-зле от тук, и прие предложението. Есесовецът го предупреди, че в Заурер Верке не приемат евреи, затова трябваше да мълчи за произхода си.

На следващия ден есесовецът каза на Лали:

— Събирай си нещата! Заминаваш!

Лали разпери ръце.

— Това е всичко, което имам.

— Камионът тръгва след час. Чакай на портала. Името ти е в списъка.

— Името ми?

— Да. Не си показвай ръката с номера, ясно?

— Значи трябва да отговоря на името си?

— Да! Късмет!

— Чакай, искам да ти дам нещо.

Пазачът го изгледа озадачено.

Лали извади от устата си диамант, избърса го в ризата си и му го подаде.

— Да не си казал, че евреите са неблагодарни!

* * *

Виена. Кой не си е мечтал за нея? Самото име навяваше романтика, обещаваше изтънчен стил и големи възможности. Лали обаче си даваше сметка, че сега Виена едва ли ще отговори на очакванията му.

Пазачите не обърнаха внимание на новопристигналите затворници. Лагеристите сами се настаниха в една барака, проучиха къде и кога ще получават храна. Мислите на Лали бяха заети най-вече с Гита и как би могъл да я намери. Омръзнало му беше да го прехвърлят от лагер в лагер.

Няколко дни наблюдаваше внимателно. Видя, че комендантът наистина е много стар, едва вървеше. Завързваше разговор с по-дружелюбните пазачи и се опитваше да се сприятели с другите мъже в бараката. Установи, че е единственият словак в лагера, и реши да не се издава. Чувстваше се изолиран сред поляците, руснаците и италианците, които по цял ден разговаряха със сънародниците си.

Един ден двама мъже го приближиха предпазливо.

— Казват, че си бил татуировчик в Аушвиц.

— Кой го казва?

— Някой, който е бил там, разпознал те е. Татуирал си затворниците.

Лали хвана ръката на младия мъж и издърпа нагоре ръкава му.

Нямаше номер. Обърна се към втория мъж.

— Ами ти, бил ли си там?

— Не, но е истина каквото казват, нали?

— Да, бях татуировчик в Аушвиц, и какво?

— Нищо. Просто питаме.

Момчетата се отдалечиха. Лали отново се унесе в мечти. Не видя приближаващите есесовци, които го дръпнаха грубо да стане и го побутнаха към канцеларията. Лали се озова пред престарелия комендант, който кимна на един от офицерите. Есесовецът дръпна ръкава на Лали и показа номера му.

— Бил си в Аушвиц, така ли? — попита го комендантът.

— Да, хер комендант.

— И си бил татуировчик там?

— Да, хер комендант.

— Значи си евреин?

— Не, хер комендант, католик съм.

Комендантът вдигна вежди.

— Нима? Не знаех, че в Аушвиц има католици.

— Там има хора от различни вероизповедания, хер комендант, също и криминални, и политически.

— Ти криминален ли си?

— Не, хер комендант.

— И не си евреин?

— Не, хер комендант. Католик съм.

— Два пъти отговори с „не“. Питам те за последен път — евреин ли си?

— Не, не съм. Ето, нека ви докажа.

Лали развърза връвта, с която бе пристегнал панталона си, и понечи да го смъкне.

— Спри! Няма нужда! Добре, върви си.

Той вдигна панталона си. Едва успя да овладее дишането си, което заплашваше да го издаде, и бързо излезе от кабинета. В малкото преддверие спря и се отпусна на един стол.

Офицерът зад близкото бюро го погледна.

— Добре ли си?

— Да, добре съм, само малко замаян. Знаете ли коя дата е днес?

— Двайсет и втори, не, чакай, двайсет и трети април. Защо?

— Нищо. Благодаря. Довиждане.

Отвън Лали огледа затворниците, които се разхождаха лениво в двора, следени от още по-ленивите пазачи. Три години! Отнехте три години от живота ми! Няма да ми отнемете нито ден повече! Той мина зад бараките и закрачи покрай оградата. Раздруса я, търсеше слабо място. Долу мрежата висеше свободно, беше се измъкнала от земята. Без дори да се огледа дали някой не го наблюдава, Лали я повдигна, пропълзя отдолу и спокойно се отдалечи.

Гората му осигуряваше прикритие от патрулите. Докато навлизаше навътре сред дърветата, чу грохот на оръдия и стрелба. Поколеба се дали да продължи в тази посока, или да поеме в друга. По време на кратко затишие долови ромон на вода. За да стигне до нея, трябваше да се приближи до стрелбата, но той вярваше на интуицията си и се отправи натам. Ако се натъкнеше на руснаците или американците, с радост щеше да се предаде.

Вече се здрачаваше, Лали виждаше проблясъците от стрелбата в далечината. Въпреки това искаше да стигне до водата, надяваше се да намери някой мост. Не след дълго стигна до широка река. Огледа отсрещния бряг, където гърмяха оръдията. Сигурно са руснаците. Идвам при вас. Нагази във водата, която се оказа ледена. Заплува бавно, като внимаваше да не вдига шум. След малко повдигна глава и се ослуша. Сега стрелбата беше по-близо. По дяволите! Лали се остави на течението, което го понесе под кръстосания огън, поредния труп или боклук. Когато реши, че се е отдалечил достатъчно, той заплува към отсрещния бряг. Излезе от реката мокър до кости и се довлече до дърветата; отпусна се треперещ на земята и изгуби съзнание.