Хедър Морис
Татуировчикът на Аушвиц (16)

Петнадесета глава

Лали вървеше решително към плаца. Приближиха го двама есесовци с пушки, готови за стрелба. Той вдигна чантата си, без да забавя ход.

— Politische Ableitung!

Пушките се свалиха и той мина без повече обяснения. Влезе в женския лагер и веднага тръгна към блок 29, където го посрещна капото, беше се облегнала на стената на бараката и изглеждаше отегчена. Затворничките бяха на работа. Жената не помръдна, когато той извади от чантата си голямо блокче шоколад. Барецки я беше предупредил да не се меси в отношенията между татуировчика и затворничка 4562.

— Моля те, доведи Гита.

Отговорничката пъхна шоколада в пазвата си, сви рамене и пое към канцеларията. Лали влезе в бараката и затвори вратата след себе си. Не чака дълго. Проблесна светлина, вратата се отвори. Гита го видя да стои в полумрака с наведена глава.

— Ти!

Лали пристъпи към нея. Тя се отдръпна, притисна гръб към затворената врата, не искаше да го погледне.

— Добре ли си? Гита, аз съм!

Той направи още една крачка към нея и видя, че тя цялата трепери.

— Кажи нещо, Гита! — помоли я обезпокоено.

— Ти… ти… — заповтаря тя.

— Да, аз съм, Лали. — Той я улови за китките.

— Знаеш ли какво ти минава през главата, когато някой есесовец дойде за теб? Знаеш ли?

— Гита…

— Как можа! Как можа да изпратиш да ме повикат от работа?

Лади се слиса. Пусна я, тя се извърна настрани.

— Съжалявам, не исках да те плаша! Само помолих отговорничката ти да те доведе тук. Липсваше ми.

— Когато есесовците отведат някого, обикновено той изчезва завинаги. Не разбираш ли? Реших, че ще ме убият, и мислех единствено за теб. Не че няма да видя повече приятелките си или Силка, която ме гледаше как тръгвам и сигурно се е притеснила, а че никога няма да видя теб! А ти си стоиш тук съвсем спокоен и доволен!

Лали се засрами. Егоистичното му желание бе изплашило любимата му до смърт. Внезапно тя се спусна с вдигнати юмруци към него. Той протегна ръце. Гита го заудря в гърдите, по лицето й се стичаха сълзи. Лали не направи опит да се защити. Когато тя се поуспокои, той повдигна внимателно лицето й, избърса сълзите й и се опита да я целуне. Гита се отдръпна рязко, още му беше сърдита. Той разпери ръце в подкана за прегръдка. Тя не откликна. Но след миг се хвърли към него, блъсна го в стената и задърпа ризата му, сякаш искаше да я разкъса. Смаяният Лали се опита да я укроти, ала Гита не го остави, притисна се силно към него, зацелува го стръвно. Той я повдигна и тя уви крака около кръста му, целуваше го жадно, хапеше устните му. Лали усети вкуса на кръв, препъвайки се, се насочи към близкия нар и двамата паднаха върху него. Любиха се страстно, отчаяно. Оставиха се на нуждата, която таяха отдавна. Двама души, отдаващи се отчаяно на любовта, която иначе можеше да не изпитат никога. Тя подпечата чувствата им и Лали вече знаеше, че никога няма да обича друга. Това засили решимостта му да изкара още един ден и още един, и така хиляда дни — колкото е необходимо, за да доживеят до мига, в който, както бе казал на Гита, „ще са свободни да се любят където и когато пожелаят“.

Лежаха изтощени в обятията си. Гита заспа и Лали дълго я съзерцава. Страстта бе утихнала, но сега в Лали изригна гейзер от чувства. Какво ни направи това място? В какво ни превърна? Колко още можем да издържим? Тя си е помислила, че днес всичко ще свърши. Аз й причиних тази болка! Повече никога не бива да го правя! Докосна с пръст устните си. Трепна. След това се сети на какво се дължеше болката, и се усмихна. Целуна нежно Гита, за да я събуди.

— Здравей.

Гита се претърколи по корем и се взря в него разтревожено.

— Добре ли си? Виждаш ми се някак… и аз не знам… Бях много изплашена, когато влязох, но сега си давам сметка, че ти изглеждаше ужасно.

Лали притвори очи, въздъхна тежко.

— Какво се е случило?

— Да кажем просто, че висях над пропаст, но не паднах в нея.

— Ще ми разкажеш ли някой ден?

— Едва ли. Не ме разпитвай, Гита.

Тя кимна.

— Няма да е зле да се върнеш на работа, да успокоиш Силка и останалите.

— Искам да остана тук с теб, завинаги.

— „Завинаги“ е дълго време.

— Или до утре — подхвърли тя.

— Не, няма да е до утре.

Гита извърна глава, изчерви се, притвори очи.

— За какво мислиш? — попита я той.

— Слушам. Стените.

— И какво ти казват?

— Нищо. Дишат тежко, оплакват ония, които излизат оттук сутрин и не се завръщат вечер.

— Не оплакват теб, любов моя.

— Не днес.

— Нито утре. Никога няма да те оплакват. Хайде, ставай, време е.

Тя се сви на кълбо.

— Първо ти. Трябва да си намеря дрехите.

След една последна целувка Лали събра своите и се облече. Целуна Гита още веднъж набързо, преди да тръгне. Пред бараката отговорничката отново бе заела позицията си до стената.

— По-добре ли си, татуировчико?

— Да, благодаря.

— Шоколадът ми хареса. И наденички обичам.

— Ще видя какво мога да направя.

— Постарай се, татуировчико. До скоро.