Хедър Морис
Татуировчикът на Аушвиц (23)

Двадесет и втора глава

Лали прекарваше дългите летни дни с Гита или с мисли за нея. Работата му обаче не намаляваше, тъкмо обратното, сега в Аушвиц и Биркенау всеки ден пристигаха хиляди унгарски евреи. В резултат и в мъжкия, и в женския лагер избухнаха бунтове. Лали знаеше защо. Колкото по-голям бе номерът върху ръката на затворника, толкова по-малко уважение получаваше той от старите лагеристи. Всеки път, когато пристигнеха хора от друга националност, се стигаше до кавги и разправии.

Гита му разказваше за женския лагер. Словачките, които бяха там най-дълго, не харесваха унгарките, които пък отказваха да приемат, че не могат да ползват същите отстъпки, които с мъка бяха извоювали по-старите лагеристки. Гита и приятелките й смятаха, че изтърпяното от тях не бива да се забравя. Например те бяха получили цивилно облекло от „Канада“. Не носеха синьо-бели карирани пижами. И не бяха склонни да делят дрехите си с новодошлите. Есесовците не вземаха страна, когато избухваха пререкания; всички замесени биваха наказвани еднакво безмилостно: лишаваха ги от мизерните им дажби; понякога получаваха само един удар с приклад или палка, друг път ги биеха жестоко, а останалите затворнички бяха принудени да гледат.

Гита и Дана стояха настрана от разправиите. И без това Гита трябваше да се оправя с дребнавата завист заради работата си, приятелството си със Силка и разбира се, посещенията на приятеля си, татуировчика.

Междуособиците в лагера не засягаха Лали. Благодарение на работата си той беше избегнал жестоката съдба на хилядите гладуващи мъже, които трябваше да се трудят и да се борят, да живеят и умират заедно. Живеенето сред циганите също му даваше усещане за сигурност и принадлежност. В сравнение с другите затворници животът му беше лек. Лали работеше, когато трябваше, а останалото време прекарваше с Гита, играеше си с циганчетата, разговаряше с родителите им, най-вече с младите мъже, но също и с по-възрастните жени. Харесваше му, че циганките се грижат за всички, не само за собственото си семейство. Не се разбираше толкова добре с по-старите мъже, които само седяха и не помагаха на по-младите. Те му напомняха за баща му.

* * *

Късно една вечер го събудиха крясъци, лаеха кучета, жени и деца пищяха. Лали отвори вратата, есесовци изкарваха насила мъжете, жените и децата от неговата барака. Той остана на прага, докато не излезе и последната жена, стиснала бебе в обятията си. Лали я последва навън, гледаше смаяно как немците изпразват циганските бараки. Хиляди хора бяха натъпкани в камиони. Плацът бе осветен, десетки есесовци с кучета подкарваха тълпата и удряха онези, които отказваха да се качат в камионите.

Лали спря един познат офицер и попита:

— Къде ги водите?

— Да не искаш и ти да отидеш с тях, татуировчико? — сопна му се есесовецът и отмина.

Лали се притаи в сенките. След миг видя Надя и се спусна към нея.

— Надя — замоли я, — не отивай!

Тя се опита да се усмихне.

— Нямам избор, Лали. Не мога да ги оставя. Сбогом, приятелю, ти беше… — Един офицер я блъсна и тя не успя да довърши изречението.

Лали не помръдна от мястото си, докато не натовариха и последния циганин. След като камионите потеглиха, той се прибра бавно в зловещо притихналата барака. Върна се в леглото. Сънят не идваше.

* * *

На сутринта, потискайки мъката си, Лали се отправи към канцеларията да вземе книжата и след това двамата с Леон се хванаха за работа, защото бяха пристигнали няколко нови конвоя.

Менгеле оглеждаше смълчаните редици. По едно време се насочи бавно към масите на татуировчиците. Ръцете на Леон се разтрепериха. Лали се опита да го успокои с поглед. Но негодникът, който го бе осакатил, беше само на няколко крачки от тях.

Менгеле спря и започна да ги наблюдава как работят. Смъртоносната усмивка не напускаше лицето му. Направи опит да погледне Лали в очите, но той беше свел глава.

— Татуировчико, татуировчико — измърмори Менгеле, надвесвайки се над него, — утре може и теб да те взема.

Той наклони любопитно глава, изучаваше го, явно се наслаждаваше на уплахата му. След това се отдалечи със смях.

Нещо се посипа по главата на Лали и той вдигна поглед. Близкият крематориум бълваше пепел. Лали се разтрепери, изпусна иглата. Леон се опита да го успокои.

— Какво има, Лали? Какво ти е?

— Мръсни негодници! — изхлипа Лали.

Леон го хвана за ръката, умоляваше го да се стегне, предупреди го, че Менгеле ги наблюдава. Лали не беше на себе си от гняв. Не можеше да се овладее. Надя! Видя как Менгеле тръгва към тях. Задиша дълбоко. Боеше се, че ще повърне.

Почувства дъха на есесовеца в лицето си.

— Наред ли е всичко?

— Да, хер доктор — отвърна Леон с треперещ глас.

Той се наведе и вдигна иглата на Лали.

— Иглата се счупи. Ей сега ще я поправим.

— Не изглеждаш добре, татуировчико. Искаш ли да те прегледам? — попита Менгеле.

— Добре съм, само ми се счупи иглата — отвърна задавено Лали. Държеше главата си наведена, извърна се и продължи работата си.

— Татуировчико! — излая Менгеле.

Лали се обърна към него със стиснати юмруци, без да вдига глава. Менгеле разкопча кобура си. Извади пистолета.

— Мога да те застрелям, задето ми обърна гръб! Погледни ме! Мога да те застрелям още сега! Имаш ли да кажеш нещо?

Лали вдигна глава, но погледът му бе насочен в челото на лекаря, отказваше да срещне очите му.

— Да, хер доктор. Съжалявам, хер доктор, няма да се повтори — промърмори той.

— Продължавайте да работите! Бавите ни! — излая Менгеле и се отдалечи.

Лали погледна към Леон и посочи пепелта, която сега падаше навсякъде около тях.

— Снощи изпразниха Циганския лагер.

Леон подаде на Лали иглата и мълчаливо се върна към работата си. Лали погледна нагоре, затърси слънцето. Но то бе скрито зад пепелта и пушека. Вечерта се прибра в бараката, там сега бяха настанили новодошлите, които двамата с Леон бяха татуирали. Затвори се в стаята си. Не искаше да се сприятелява с никого. Не и тази вечер. Никога. Искаше само тишина.