Хедър Морис
Татуировчикът на Аушвиц (19)

Осемнадесета глава

Пролетта прогони най-злите демони на зимата. По-топлото време даде лъч надежда на тези, които бяха оцелели след студа и жестоките прищевки на мъчителите си. Дори Барецки не се държеше толкова безсърдечно.

— Знам, че снабдяваш затворниците, татуировчико — подхвърли веднъж той.

— Какво? — направи се на ударен Лали.

— Набавяш им храна. Познаваш хора отвън.

— Откъде знаеш?

— Виж, харесвам те. Не съм те застрелял, нали?

— Застреля много други.

— Но не и теб. Двамата сме като братя. Споделям ти тайните си, нали?

Лали реши да не оспорва представата му за „братство“.

— Ти говориш. Аз слушам — каза той.

— Понякога ми даваш съвети и аз ги следвам. Дори се опитах да напиша писмо на приятелката си.

— Не знаех.

— Е, сега знаеш! — натърти Барецки. — Виж, искам да ми набавиш нещо.

Лали се огледа нервно, боеше се някой да не ги чуе.

— Казах ти…

— Скоро е рожденият ден на приятелката ми. Искам да ми намериш чифт найлонови чорапи.

Лали се ококори.

Барецки му се усмихна.

— Набави ми ги и няма да те застрелям.

Той се засмя силно.

— Ще видя какво мога да направя — отвърна Лали.

— Само не се бави много.

— Нещо друго искаш ли?

— Не, днес си свободен. Прекарай известно време с Гита.

Лали трепна. Не стига че Барецки знаеше за тях, но сега трябваше да го слуша и как произнася името й.

Преди да последва съвета на Барецки, Лали отиде да потърси Виктор. Попадна на Юри, който му съобщи, че баща му е болен и днес не е на работа. Лали каза, че стиска палци Виктор бързо да оздравее.

— Аз мога ли да помогна? — попита Юри.

Лали се обърна.

— Не знам. Молбата ми е малко особена.

Юри повдигна вежди.

— Може пък да се справя.

— Найлонови чорапи. Дето ги носят момичетата.

— Не съм дете, Лали. Знам какво са найлонови чорапи.

— Можеш ли да ми намериш един чифт?

Лали му показа два диаманта, скрити в шепата му.

Юри ги взе.

— Дай ми два дни. Мисля, че ще успея.

— Благодаря ти, Юри. Поздрави баща си от мен. Дано се оправи по-скоро.

* * *

Докато Лали вървеше към женския лагер, изведнъж се чу силно бръмчене. Той вдигна глава и видя малък самолет, който се спускаше над плаца. Толкова бе близо, че Лали успя да различи американските обозначения по корпуса.

Един затворник се провикна:

— Американците! Американците са тук!

Всички погледнаха към небето. Неколцина започнаха да скачат, размахваха ръце във въздуха. Лали се огледа, войниците във вишките бяха насочили оръжията си към плаца, където мъже и жени крещяха възбудено. Някои просто махаха, за да привлекат вниманието на пилота, други сочеха към крематориума и викаха:

— Ето там бомбардирай! Ето там!

Самолетът зави, канеше се да прелети над лагера за трети път. Неколцина затворници се втурнаха към крематориума, махаха и крещяха:

— Ето там бомбардирай! Ето там!

След третото прелитане над Биркенау самолетът набра височина и се отдалечи. Лагеристите продължиха да крещят. Някои паднаха на колене, бяха съкрушени, че виковете им са останали без отговор. Лали се отправи към близката барака. Тъкмо навреме. Върху гъмжащия от затворници плац се изсипа дъжд от куршуми.

Лали си даде сметка, че е опасно да се опитва да стигне до Гита. Вместо това се върна в бараката, където бе посрещнат от плач и викове. Циганките прегръщаха мъртви и ранени деца.

— Видяха самолета и се втурнаха с другите затворници към плаца — обясни един от мъжете.

— Имате ли нужда от помощ?

— Прибери останалите деца вътре. Да не гледат.

— Разбира се.

— Благодаря ти, Лали. Ще изпратя старите жени да ти помогнат. Не знам какво да правя с телата. Не мога да ги оставя тук.

— Есесовците ще дойдат да ги съберат. — Думите му прозвучаха безчувствено, делово. В очите му напираха сълзи, той запристъпва от крак на крак. — Много съжалявам.

— Какво ще стане с нас сега? — попита мъжът.

— Тук никой не знае каква съдба го очаква.

— Значи ще умрем?

— Не и ако зависи от мен, но нищо не мога да обещая.

Лали започна да събира децата, подканяше ги да влязат в бараката. Някои плачеха, други бяха твърде изплашени, за да дадат воля на сълзите си. Помагаха му няколко възрастни жени. Отведоха оцелелите деца в дъното на бараката и започнаха да им разказват приказки, но те не се успокояваха. Повечето бяха в шок.

Лали отиде в стаята си и се върна с шоколад. Разчупи го и започна да раздава парчетата на малките. Някои обаче се бояха от него, страх ги беше, че ще им направи нещо. Лали се отдръпна с тежка въздишка.

Надя го хвана за ръката.

— Благодаря ти. Направи каквото можа. — Тя го погали леко по бузата. — Сега ни остави.

— Ще ида да помогна на мъжете — отвърна Лали с разтреперан глас.

Той излезе с уморена крачка. Помогна на мъжете да съберат малките телца накуп, за да ги приберат есесовците. Забеляза, че плацът вече е разчистен. Няколко майки отказваха да се разделят с мъртвите си деца и сърцето на Лали се късаше, докато гледаше как изтръгват насила безжизнените телца от ръцете им. Той зашепна на идиш молитвата, с която евреите се прощаваха с покойниците: „Да бъде славно и свято името му…“.

Не знаеше как и с какви думи циганите почитат мъртвите си близки, но не му се струваше нередно да се помоли за загиналите на идиш. Седя дълго отвън, гледаше към небето, чудеше се какво са видели американците и дали са разбрали какви зверства се извършват в лагера. Няколко цигани седяха мълчаливо до него, но тишината вече не беше същата. Ограждаше ги стена от скръб.

Лали си каза, че трябва да запомни датата: 4 април 1944 година. Когато тази седмица бе видял върху книжата си датата, нещо го бодна, но в първия момент не можа да се сети какво. Април, какво се беше случило през април? И тогава го осени. След три седмици щеше да направи две години в лагера. Две години! Как бе успял да остане жив? Как така още дишаше, за разлика от толкова други? Помисли си за клетвата, която бе дал в началото. Да оцелее и да види как отговорните за издевателствата ще си платят. Сигурно летците в самолета бяха разбрали какво се върши тук, и помощта вече беше на път. За ония, които умряха днес, щеше да е твърде късно, но може би смъртта им нямаше да е съвсем напразна. Запомни тази мисъл. Използвай я, за да станеш от леглото утре и следващата сутрин, и по-следващата.

Проблясващите над главата му звезди вече не му вдъхваха покой. Само му напомняха за пропастта между нормалния живот и този тук. Когато беше малък, през лятото обичаше да се измъква навън, след като всички са си легнали, нощният бриз галеше лицето му и го приспиваше; после, когато порасна, прекарваше вечерите с някое момиче, разхождаха се хванати за ръка в парка, край езерото, пътят им бе огряван от хиляди звезди. Божественият балдахин на нощното небе винаги му беше вдъхвал покой. Някъде семейството ми гледа същите тези звезди и се чуди къде съм. Дано те им носят повече утеха, отколкото на мен.

* * *

Лали се беше сбогувал с родителите си, брат си и сестра си в началото на май 1942 година. През октомври предходната година бе напуснал работата си и апартамента в Братислава. Взе това решение, след като се срещна със стар приятел, високопоставен чиновник, който не беше евреин. Приятелят му го предупреди, че предстоят промени за всички еврейски граждани и че чарът му няма да го спаси от онова, което се задава. Предложи му работа, която според него щеше да го предпази. Така Лали стана секретар на ръководителя на Словашката национална партия. Партията се бореше страната да остане в ръцете на словаците.

Облечен в партийна униформа, която много приличаше на военна, в продължение на седмици Лали обикаляше из страната, раздаваше брошури, говореше на митинги и срещи. Партията се опитваше да повлияе най-вече на младежта, която трябваше да се обедини, да се изправи срещу правителството, напълно неспособно да се противопостави на Хитлер и да защити словаците.

Лали знаеше, че на всички евреи в Словакия е наредено да носят жълтата звезда на Давид. Той отказа да го направи. Не защото се боеше. А защото се смяташе за словак, горд, упорит словак, и дори гледаше с известно високомерие на другите националности. Фактът, че е евреин, за него беше несъществен и досега не се беше отразявал на живота и приятелствата му. Ако станеше дума за това, Лали просто го потвърждаваше. За него произходът не беше от значение. Беше нещо, което се обсъжда по-често в спалнята, отколкото в ресторанта.

През февруари 1942 година го предупредиха, че немското Военно министерство е поискало от словашкото правителство да транспортира евреите от страната, за да бъдат използвани като работна ръка. Лали помоли за отпуск, за да види семейството си, и преди да замине, го увериха, че може да се върне на работа по всяко време. Той не се смяташе за глупав. Също като повечето хора, и той се тревожеше от възхода на Хитлер и отношението на Германия към по-малките държави, но не допускаше, че нацистите ще нахлуят в Словакия. Не беше нужно да го правят. Словашкото правителство им даваше каквото пожелаят и не представляваше заплаха. Словакия просто искаше да бъде оставена на мира. В разговори с приятели понякога се обсъждаха новините за преследването на евреите в съседните страни, но никой не смяташе, че словашките евреи са изложени на риск.

* * *

А сега той беше тук. Изминали бяха две години. Живееше в лагер, в който евреите и циганите бяха затворени не заради своята национална принадлежност, а заради произхода си. Лали все още не можеше да проумее как е възможно това. Да, държавите воюваха едни срещу други. Те бяха силата, притежаваха оръжията. Но как е възможно народ, пръснат в толкова много страни, да представлява опасност за някого? Независимо още колко време му беше отредила съдбата, Лали знаеше, че до края на живота си няма да успее да го проумее.