Хедър Морис
Татуировчикът на Аушвиц (22)

Двадесет и първа глава

— Сигурен ли си, че не си котка?

Лали чу думите и се помъчи да разбере къде е. Отвори очи и видя, че над него се бе надвесил ухиленият Барецки.

— Какво?

— Сигурно си котка — имаш повече животи от всички други тук.

Лали се надигна с мъка.

— Беше…

— Силка, знам. Сигурно е хубаво да имаш приятели на високи места.

— Бих дал с радост живота си, стига тя да няма такива приятели.

— Ти почти го направи. Не че това щеше да й помогне.

— Да, в нейния случай съм безсилен да помогна.

Барецки се засмя:

— Наистина си мислиш, че управляваш лагера, а? Пък може и така да е. Все още си жив, а не би трябвало. Как се измъкна от барака 11?

— Нямам представа. Когато ме изведоха, бях сигурен, че ще ме разстрелят. Те обаче ме хвърлиха в един камион и ме върнаха тук.

— Не познавам друг, който да се е измъкнал оттам, така че браво на теб! — похвали го Барецки.

— Е, нямам нищо против да съм героят в подобна история. Как така ми върнаха старата стая?

— Лесно. Върви с работата.

— Какво?!

— Ти си татуировчикът и слава богу, ако питаш мен. Евнухът не може да се сравнява с теб.

— Хустек е разрешил да ме върнат на предишната работа?

— На твое място бих стоял по-далеч от него. Не те искаше; настояваше да те застрелят. Шварцхубер обаче имаше други планове за теб.

— Трябва да намеря малко шоколад за Силка.

— Недей, татуировчико! Ще те наблюдават зорко. Хайде, чака те работа.

На излизане от стаята Лали каза:

— Съжалявам, че не успях да взема найлоновите чорапи, които искаше. Бях ги уредил, но ме пипнаха.

— Хм, е, поне опита. Пък и тя вече не ми е приятелка. Заряза ме.

— Съжалявам. Дано не е заради нещо, което си й казал.

— Едва ли. Просто си е намерила мъж, който е в същия град, а не в друга държава, по дяволите!

Лали понечи да каже още нещо, но реши да си замълчи.

Барецки го поведе към плаца, където бе пристигнал камион, пълен с мъже, есесовците правеха подбора. Лали с усмивка наблюдаваше как работи Леон — изпуска иглата, разлива мастилото. Барецки се отдалечи и Лали се приближи незабелязано към Леон.

— Какво ще кажеш за малко помощ?

Леон се обърна рязко и събори шишенцето с мастило. Сграбчи ръката на Лали, раздруса я силно, не беше на себе си от радост.

— Толкова се радвам да те видя! — възкликна той.

— Повярвай ми, не колкото мен! Как си?

— Все още пикая клекнал. Иначе съм добре. А сега, с теб, ще бъда още по-добре.

— Ами да се залавяме за работа тогава. Доста хора имаме за татуиране.

— Гита знае ли, че се върна? — попита го Леон.

— Така мисля. Приятелката й Силка ме спаси.

— Онази, дето…

— Да. Утре ще се опитам да ги видя. Подай ми една игла. По-добре да не ги предизвиквам повече.

Леон му подаде своята игла за татуиране и зарови в чантата на Лали за друга. Започнаха заедно да изписват номера върху ръцете на най-новите обитатели на Биркенау.

Следващия следобед Лали чакаше момичетата да излязат от работа. Дана и Гита не го забелязаха, докато не застана точно пред тях и препречи пътя им. Не реагираха веднага. После и двете разтвориха широко ръце и го прегърнаха силно. Дана се разплака. Очите на Гита останаха сухи. Лали улови момичетата за ръцете.

— Все същите хубавици сте! — усмихна се той.

Гита го плесна по ръката със свободната си длан.

— Мислех, че си мъртъв! Помислих, че повече няма да те видя.

— И аз — обади се Дана.

— Но не съм. Благодарение на вас и на Силка. Сега съм тук с вас, където ми е мястото.

— Но… — поде Гита.

Лали я притегли към себе си и я задържа в прегръдките си. Дана го целуна по бузата.

— Ще ви оставя. Хубаво е, че отново си с нас, Лали. Мислех, че Гита ще умре, ако не се върнеш скоро.

— Благодаря ти, Дана! — отвърна Лали. — Ти си добра приятелка и на двама ни.

Тя се отдалечи, усмивката не слизаше от лицето й.

Стотици затворници се разхождаха край Лали и Гита, а те стояха на плаца, без да знаят какво да правят.

— Затвори очи — подкани я Лали.

— Какво?

— Затвори ги и брой до десет.

— Но…

— Просто го направи.

Гита затвори очите си едно по едно. Преброи до десет и ги отвори.

— Не разбирам.

— Още съм тук. Вече никога няма да те напусна.

— Хайде, не бива да стоим тук! — напомни му тя.

Двамата се отправиха към женския лагер. Лали нямаше подкуп за капото и не можеше да рискува Гита да закъснее. Двамата се притиснаха нежно един към друг.

— Не знам колко още мога да издържа.

— Няма да продължи вечно, мила моя. Издръж още малко, моля те. Ще прекараме остатъка от живота си заедно.

— Но…

— Никакво „но“. Обещах ти, че ще се измъкнем от това място и ще заживеем заедно.

— Но как? Дори не знаем какво ще стане утре! Виж какво се случи с теб!

— Обаче сега съм тук, нали?

— Лали…

— Стига толкова, Гита!

— Ще ми разкажеш ли какво ти направиха? Къде беше?

Лали поклати отрицателно глава.

— Не. Сега съм тук с теб. Много пъти съм ти казвал: важното е да напуснем това място и да заживеем заедно. Повярвай ми, Гита.

— Вярвам ти.

Лали се усмихна.

— Един ден ще ми кажеш тия две думички при различни обстоятелства. Пред равин, сред роднини и приятели.

Гита се засмя и отпусна за миг глава на рамото му, когато стигнаха входа на женския лагер.

* * *

Докато Лали се прибираше в бараката си, двама младежи се приближиха и тръгнаха редом с него.

— Ти ли си татуировчикът?

— Кой пита?

— Чухме, че набавяш храна.

— Който ви го е казал, се е объркал.

— Можем да си платим — увери го единият. Разтвори стиснатата си в юмрук ръка и показа малък, но съвършен диамант.

Лали заскърца със зъби.

— Хайде, вземи го! Ще ти бъдем много благодарни, ако ни намериш нещо за ядене.

— От коя барака сте?

— Девета.

Колко живота има котката?

* * *

На следващата сутрин Лали се помайваше край главния вход с чанта в ръка. Приближиха го двама есесовци.

— Politische Ableitung — извика той и те го оставиха на мира. Но вече се боеше повече от преди.

Виктор и Юри се отделиха от върволицата мъже, които влизаха в лагера, и топло го поздравиха.

— Да питаме ли къде беше? — каза Виктор.

— По-добре недейте — отвърна Лали.

— Продължаваме ли?

— Не както преди. Трябва да внимавам. Само малко храна, ако може, никакви екстри от рода на найлонови чорапи.

— Разбира се. Добре дошъл отново! — зарадва се Виктор.

Лали протегна ръка, Виктор я пое и диамантът смени притежателя си.

— Капаро. Ще те видя ли утре?

— Да.

Юри вдигна поглед.

— Радвам се да те видя отново — каза тихо.

— И аз се радвам, Юри. Май си пораснал, а?

— Май да.

— Случайно да имаш малко шоколад? Много искам да прекарам малко време с приятелката си.

Юри извади блокче от торбата си, подаде го на Лали и му намигна.

Лали пое право към женския лагер и барака 29. Капото беше там както винаги, припичаше се на слънце. Загледа се в Лали.

— Радвам се да те видя отново, татуировчико.

— Май си се вталила, а? Добре изглеждаш — отбеляза Лали с едва доловима ирония.

— Нямаше те известно време.

— Вече съм тук. — Той й подаде шоколада.

— Ще ти я доведа.

Отговорничката пое към канцеларията и каза нещо на надзирателката отвън. Лали седна в бараката и зачака Гита да влезе през вратата. Не чака дълго. Тя затвори вратата и тръгна към него. Той стана и се облегна на нара. Боеше се, че ще му е трудно да изрече каквото бе намислил. Опита се да си придаде самоуверен вид.

— Да се любим където и когато искаме. Може и да не сме свободни, но аз избирам сега и тук. Какво ще кажеш?

Тя се хвърли в обятията му и обсипа лицето му с целувки. Започнаха да се събличат, но Лали спря и улови Гита за ръцете.

— Ти ме попита дали ще ти кажа къде съм бил, и аз отвърнах, че няма, помниш ли?

— Да.

— Е, все още не ми се говори за това, но има нещо, което не мога да скрия. Само не се плаши, моля те, вече съм добре.

— Покажи ми.

Лали смъкна бавно ризата и обърна гърба си към Гита. Тя не каза нищо, прокара гальовно пръсти по белезите. След това се наведе и ги целуна. Думите бяха излишни. Любиха се бавно и нежно. Той усети как очите му се насълзяват. Не бе изпитвал по-дълбока любов.