Микаел Юрт, Ханс Русенфелт
Момичето, което запази мълчание (96)

— Не знаех, че ще ги застреля.

Пия Флодин остави чашата с вода, от която току-що беше отпила, и погледна спокойно в очите Торкел и Ваня. За втори път повтаряше тези шест думи и Ваня й повярва не повече, отколкото първия път. Нито пък Торкел, в това беше сигурна.

Бяха отвели Пия директно в Полицейското управление на Кунгсхолмен. Дадоха й сухи дрехи и храна, прегледа я лекар и отсъди, че е в достатъчно добро състояние да бъде разпитана.

След това проведоха няколко телефонни разговора.

Първо Торкел информира Емилио Торес, че са арестували Пия Флодин, че е отказала адвокат и че по-късно ще му изпратят запис от разпита. Емилио се съгласи.

Ваня от учтивост се обади на Ерик, за да му съобщи, че са арестували съпругата му по подозрения за съучастничество в убийството на семейство Карлстен и опит за убийство на Мария и Никол. Както можеше да се очаква, Ерик не схвана какво му казва и тя изпита искрено съчувствие, докато го пренасочваше към Емилио Торес и го съветваше да не вдига телефона в близките дни, ако номерът не му е познат. След като се разчуеше за станалото, пресата щеше да му налети. Много хора станаха свидетели на автомобилната катастрофа и последвалата спасителна акция, а журналистите умееха да събират две и две. Ваня изпита угризения, след като затвори. Не таеше абсолютно никакви лоши чувства към Ерик и макар определено да беше за предпочитане той да научи от нея, отколкото да го прочете в интернет или да го чуе от някое външно лице, тя знаеше, че обаждането й завинаги ще промени живота му и този на дъщеря му.

И докато беше на вълна променяне на нечий живот, след известно колебание звънна и на Себастиан да го помоли да присъства на разпита. Той не звучеше въодушевен от идеята и тя каза, че ще му е много благодарна, ако дойде. Предложи му лулата на мира. И той я прие.

Изчакаха го в коридора, където се намираха стаите за разпит.

— Мислех, че ще останеш в болницата — изненада се Торкел, когато видя Себастиан да приближава с тежка стъпка.

— Мария не ме искаше. Предпочиташе да остане сама с Никол — отвърна той. — Ще започваме ли?

Без да дочака отговор, отвори вратата, влезе в стаята и видя през стъклото, което откъм стаята за разпит приличаше на огледало, но от неговата страна всъщност представляваше прозорец, как Ваня и Себастиан влизат при Пия и без да продумат, дръпват два стола и сядат. Торкел включи магнетофона и съобщи датата, причината за разпита и имената на присъстващите, докато Ваня си слагаше слушалката в ухото, за да комуникира със Себастиан.

— Не знаех, че ще ги застреля — започна Пия, след като Торкел я помоли да разкаже за деня на убийството. — Трябва да го разберете — продължи тя със задавен глас и отчаяно изражение.

„Тя е политик — напомни си Ваня. — Умее да лъже.“

— Но го закарахте дотам? — попита, без с нищо да покаже, че е чула последните думи на Пия.

— Да.

— С вашия автомобил.

— Да.

— Защо? Защо отидохте там?

Пия несъзнателно се поизправи на стола, все едно най-после са й задали въпрос, чийто отговор знае.

— Туршбю се нуждае от тази мина. Тя ще осигури на общината работни места и приходи от данъци, които ще ни позволят да продължим да наблягаме на социалните грижи, образованието и…

— Спестете ни предизборните речи и отговорете на въпроса, ако обичате — прекъсна я Ваня остро.

Пия я изгледа сърдито. Дори и като политик да е свикнала да я прекъсват, очевидно не й харесваше. Явно реши, че Ваня не е достоен събеседник, и затова насочи вниманието си към Торкел:

— Помолих Франк да ме придружи при семейство Карлстен, за да им покаже какво означава мината от лична гледна точка. — Тя се наведе през масата и погледна Торкел в очите. — Както сами казахте, работните места и приходите от данъци са просто досадна политика за повечето хора, но Франк беше болен. Умираше. Искаше да е сигурен, че след неговата смърт синът му ще получи достоен живот. Личната гледна точка. Тази, която всеки може да разбере. Исках Карлстен да разберат този аспект на проекта за мината. Че тук става дума и за това да помогнеш на човек в беда.

Пия се облегна назад и кимна лекичко, все едно току-що е изнесла прочувствена реч пред народа.

— Но не стана точно така? — подкани я Торкел, очевидно неразчувстван.

— Не, Франк… — Тя вдигна рамене, търсеше точни думи. — Франк… полудя, така мисля.

Тя взе чашата, оставена пред нея на масата, и я поднесе към устата си.

— Не знаех, че ще ги застреля — каза за втори път, остави чашата и погледна спокойно в очите Торкел и Ваня.

— Върни лентата — прозвуча гласът на Себастиан в ухото на Ваня. — Ако идеята е била Франк да хълца и ридае над чаша кафе, за да накара Карлстенови да се чувстват като безсърдечни задници, защо му е било да взима пушката?

Ваня се питаше същото. Кимна, за да покаже на Себастиан, че го е чула.

— Франк е носел пушка — каза тя.

— Да.

— Защо?

Пия сви рамене:

— Той беше пазач на дивеча. Това беше той: мъж с пушка.

— Питай я какво е очаквала да стане — обади се Себастиан, убеден, че са надушили следа.

— Не е ли малко странно да носи пушка, когато възнамерява да събужда съчувствие у Карлстен?

— Не, това беше просто пушка — отговори Пия неразбиращо. — Работният му инструмент. Разбирам, че вие в Стокхолм бихте се учудили, но при нас е също толкова нормално, както дърводелец да носи чук.

— По никакъв начин ли не реагирахте, като видяхте как вади пушка от колата?

— Не.

— Значи намеренията ви не са били да ги заплашите?

Пия театрално заклати глава в знак на досада и въздъхна тежко, за да покаже, че се съмнява в интелигентността на Ваня.

— Както казах, той само щеше да им обясни своите причини да иска мината. Това, че носиш пушка, не означава, че смяташ да застреляш някого.

Тя вдигна вежди по посока на Ваня с изражение, което казваше: „Разбра ли най-сетне, колко пъти да ти обяснявам?“, и полицайката изведнъж се убеди окончателно.

Тя е знаела.

Пия е знаела от самото начало какво е намислил Франк.

Ваня беше сигурна, но трябваше да го докаже.

— Да речем, че ви вярваме — продължи. — Какво стана после?

— Позвънихме на вратата, Карин отвори и преди да кажа за какво сме дошли, Франк вдигна пушката и стреля.

— А вие какво направихте?

— Мисля, че изпищях. Хванах го за ръката. Но той се откопчи и влезе в къщата.

Ваня отвори папката, която беше оставила на масата пред себе си, извади няколко снимки и започна да ги нарежда пред Пия. Себастиан видя, че са снимки на децата.

Застреляните деца.

Мъртвите деца.

Ваня гледаше Пия, която беше млъкнала и сякаш не можеше да реши дали да отвърне очи.

— Продължавайте — подкани я Ваня. — Какво направихте след това?

— Избягах в колата.

— Изчакахте ли го?

— Не, потеглих веднага. Защо ми ги показвате? — Тя кимна раздразнено към снимките на масата.

— И какво направихте после? — продължи Ваня, без да обръща внимание на въпроса й.

— Просто шофирах. В паника. Всичко се беше объркало. Бях в шок и ми трябваше време да се осъзная, затова закарах колата в гората и спрях, и… ами, останах така.

— И решихте да не ходите в полицията — обади се Торкел.

Пия пак се обърна към него:

— Не можех. Знаете коя съм, с какво се занимавам. Не можех да се замесвам. — Отново се обърна към Ваня, която продължаваше бавно да нарежда снимки по масата: — Защо ми ги показвате?

— На предишните избори сте обещали на Туршбю пари и работни места — започна Торкел, също без да обръща внимание на въпроса й.

— Да.

— Мината е щяла да ги осигури.

— Да.

— Сега пак наближават избори. Дошло е време да действате.

Пия разпери ръце и въздъхна дълбоко, за да овладее раздразнението си.

„Добре — помисли си Себастиан. — Когато си ядосан, по-лесно допускаш грешки.“

— Опитвах се да окажа влияние над семейство Карлстен, не го отричам — каза Пия с насилено спокойствие. — Затова взех със себе си Франк.

— И пушката — подхвърли Ваня.

Пия не й обърна внимание.

— Той щеше да ми помогне да ги убедя. Не знаех, че ще ги застреля.

Ваня хвърли бърз поглед на Торкел и разбра, че той е на същото мнение като нея. Че защитата на Пия все повече и повече възприема формата на старателно репетирана история, а не на спонтанен разказ за действителни събития.

— Изпаднали сте в паника, като сте разбрали, че има свидетел, и сте помолили Ерик да потърси помощта на Франк, за да може той да следи разследването отблизо и по възможност да открие Никол пръв. — Торкел вече не питаше. Твърдеше.

— Не.

— Чух разговора ви с Франк. „Знаеш какво мога да направя“, така казахте, „мисли за сина си“. Тогава не обърнах внимание, но сега ми звучи като заплаха. Напомнихте му колко безпомощен остава синът му, ако той не постъпи правилно, та вие да се отървете.

И този път не прозвуча като въпрос.

— Не. Можех да му помогна. Както казах и вие би трябвало да сте чули.

— Да, след доста дълга пауза.

— И все пак това казах.

— Защо изскочихте от пътя? — попита Ваня внезапно.

— Загубих управление.

— Мария каза, че Никол я е разпознала от деня на убийството, точно преди тя да изскочи от пътя — обади се Себастиан в микрофона.

Лъжа. Той не знаеше нищо за станалото в колата, но му се струваше доста вероятно.

— Според Мария причината е, че Никол ви е разпознала от местопрестъплението — предаде думите му Ваня.

— Не е вярно — отрече Пия.

Ваня вече трудно запазваше професионален тон:

— Никол е жива. Фред и Йеорг… — Тя се наведе и посочи снимките на мъртвите момчета; погледът на Пия се насочи неохотно върху тях. — Не са. Франк Хеден може да е натиснал спусъка, но вие сте също толкова виновна.

— Не знаех, че ще ги застреля — каза Пия отново, но вече не толкова твърдо.

— Като го повтаряте, не става по-вярно.

Пия погледна Ваня в очите и видя, че младата жена няма да отстъпи и милиметър. Накрая се принуди първа да отмести очи. Но все още отказваше да признае поражението си и го замаскира като предварително замислен финал на разговора:

— Искам адвокат.

— Ще имате нужда.