Микаел Юрт, Ханс Русенфелт
Момичето, което запази мълчание (82)

Никол седеше в спалнята, увита в две големи хавлии. Мария я беше изкъпала и й беше измила косата. Пия щеше да дойде да ги вземе и Мария започваше да се притеснява, че няма да успеят. Може би щеше да е най-добре да изберат някоя стара дреха на Никол, вместо Себастиан да тича да купува нова. Той обаче настоя, а тя ценеше високо жеста.

Никол ухаеше приятно на балсам и шампоан и майка й започна да суши дългата й коса с края на хавлията. Обичаше да се занимава с малкото си момиченце. Ежедневните задължения действаха успокояващо.

Прости неща, които напомняха за друго време.

Преди цялата тази история.

— Обичам те, Никол — внезапно почувства нужда да изрече.

Това като че ли бяха думите, които използваше най-често в последно време. Единствените думи, които служеха като мост между миналото и настоящето.

— Мама те обича, никога не го забравяй — продължи тя.

Никол кимна леко и я погледна. Беше толкова невинна, толкова малка. Но погледът й беше узрял, беше станал по-тъжен, поглед на възрастен човек. Това не я изненадваше. Никол беше видяла как умират хора, които обича. Макар и още да не можеше да го изкаже на глас, тя вече виждаше света по-различно, като знаеше колко крехък и кратък е животът.

Мария внимателно се наведе към челото на Никол. Целуна я, кожата й беше толкова нежна, толкова мека след сапуна и крема. Ухаеше на живот, на бъдеще. Искаше да останат така завинаги, просто да се наслаждават на момента, изпълнен с надеждата, че всичко ще се оправи.

Щеше да се оправи. Тя го беше решила. Щеше да преустрои живота си. Да си намери друга работа, за да може да прекарва повече време у дома. Не само заради Никол. Но и за себе си. Когато Никол се роди, тя не беше готова за дете и се беше опитала да балансира между работата си — отдадеността на развиващите се страни, и несполучливите си връзки, както и живота като самотна майка. Не смяташе, че е лоша майка, ни най-малко, но можеше да посвещава значително повече време на дъщеря си. Можеше да подреди приоритетите си другояче.

Сега щеше да го направи.

Може би Себастиан щеше да присъства в това бъдеще. Той не беше като другите мъже. Беше сериозен. Грижовен. И може би най-важното — искрен.

Как само се грижеше за Никол. Никой от предишните й приятели не беше показвал подобно отношение към дъщеря й. Трудно можеше да остане равнодушна. Вярно, не беше млад, но притежаваше мъжественост, която тя намираше за привлекателна, освен това беше интелигентен и забавен. Освен това му вярваше. При първата им среща тя беше на път да се предаде, но той й оказа огромна подкрепа. Без изобщо да се опита да се възползва от ситуацията. И въпреки това двамата се сближиха. Бяха започнали и да се докосват.

Да се държат за ръка. Погалване тук. Прегръдка там.

Харесваше й. Не изключваше да направи следващата крачка. Усмихна се. Ами ако от цялата тази трагедия излезеше нещо ценно и добро?

Изобщо не беше изключено. Беше й омръзнало да стои сама и да тича подир неискрени и скучни мъже с тежки характери. Нерядко бяха вече женени и в края на краищата никога не избираха нея. Със Себастиан беше различно. Винаги имаше време за нея и не искаше нищо в замяна. Отдавна не се беше чувствала толкова уютно с някого.

Отдавна не беше вярвала така на някого.

Облече Никол в мек анцуг и синя тениска. Дано Себастиан скоро се прибереше с новите дрехи.

Тя отнесе мокрите хавлии в банята и ги просна да съхнат. На вратата се позвъни. Тя се сепна. Себастиан си имаше ключове и никога не звънеше. Просто влизаше и се провикваше.

Не се чуваше превъртане на ключ в ключалката. Позвъни се отново. Мария почувства как пулсът й се учестява, въпреки че едва ли имаше някаква опасност. Франк Хеден беше мъртъв. Заплахата срещу дъщеря й вече не съществуваше.

Пое си дълбоко въздух, прокрадна се тихо и надзърна през шпионката.

Отвън стоеше Ваня, колежката на Себастиан.

Мария отвори. Опита се да изрази радост, макар че последния път й се стори, че Ваня се държи странно.

Полицайката й кимна:

— Здравейте.

— Себастиан не е вкъщи — каза Мария без предисловия.

— Няма значение — отвърна Ваня. — Всъщност искам да говоря с вас.

Другата жена я погледна изненадано:

— С мен ли? Че защо?

— Ако е удобно…

Мария кимна и я покани. Затвори вратата. Спогледаха се.

— Не знам откъде да започна — каза Ваня.