Микаел Юрт, Ханс Русенфелт
Момичето, което запази мълчание (74)

Ваня излезе на „Страндвеген“ и зави надясно.

Хотел „Радисън Блу Странд“, където беше отседнал Стефан Андрен и в чието лоби щеше да я чака, се намираше от другата страна на Нюбрувикен, на не повече от десет минути пеш от апартамента на Себастиан.

Мина покрай „Свенскт Тен“ и хвърли поглед през витрината. Вкъщи не притежаваше и една вещ от този магазин. Повечето бяха в ценови клас далеч отвъд нейните възможности. Ана и Валдемар притежаваха поднос със слончетата на Йозеф Франк, с който винаги закусваха в леглото, когато тя беше малка, както и две стъклени лампи, също с мотиви на Йозеф Франк по абажура. Нищо чудно да имаха и други предмети, но тя не знаеше и, честно казано, леко се ядоса, че изобщо се замисли за тях в този момент. Не стигаше, че срещна Валдемар на улицата, ами сега не можеше да мине покрай магазин, без да се сети за лъжливите си „родители“. Пресече платното и трамвайната линия, за да отиде на другия тротоар, където нямаше магазини, и в този момент телефонът й звънна. Беше Торкел.

— Здравей, как върви? — попита я.

— Добре, да речем — отвърна Ваня. — Тъкмо съм тръгнала към хотела на Стефан Андрен да си поговоря с него.

— Хубаво, защото ние кажи-речи се върнахме на кота нула. — Не можеше да сбърка разочарованието в гласа му. — Открихме Тумас Нурдгрен.

— Къде? Къде е той?

— Митничарите на Каструп го хванали и като го пуснали в системата, видели, че е обявен за издирване, и ни се обадиха.

— Какво е търсел на Каструп?

— Прибирал се от Турция. С малко допълнителен багаж под формата на канабис.

— За собствена употреба или за продажба?

— По малко от двете, доколкото разбирам. Финансовото му състояние не е блестящо, както знаем. Тъй че сигурно е щял да продаде една част и да изпуши останалото, за да забрави, че е затънал в лайната. — Торкел направи кратка пауза. — Но не затова се обадих.

Ваня не отговори. Досещаше се какво ще й каже. Щом Торкел смяташе, че са на кота нула, можеше да очаква само едно.

— Заминал е за Турция във вторника преди убийството — потвърди той подозренията й.

— Не е бил той — констатира Ваня.

— Не е бил той.

Тя въздъхна дълбоко.

— Това значи ли, че ще пуснем и Окерблад?

— Вече я пуснахме.

От краткото изречение на Торкел Ваня усети, че в цялата работа от това сякаш го е заболяло най-много. Тя пак въздъхна. „Кота нула“ беше меко казано. Бяха под нулата. Чакаше ги работа, за да стигнат нулата.

— Ще ти се обадя, след като говоря с Андрен — каза само и приключи разговора.

Продължи пътя си. Наближаваше хотела. Дано поне Стефан Андрен кажеше нещо смислено.