Микаел Юрт, Ханс Русенфелт
Момичето, което запази мълчание (64)

Офисът на „ФилбоКорп“ беше разположен на втория етаж на „Кунгсгатан“ 36–38. Себастиан и Ваня съобщиха имената си по домофона и влязоха. По стените в чакалнята бяха окачени снимки на големи рудници и мини. Под тях — екзотични имена. Ламперията беше махагонова, елегантните кожени канапета и кресла — скъпи. Дебел зелен килим на пода. Ваня се отпусна на едно от канапетата. Себастиан остана прав и заразглежда снимките. Посегателство след посегателство върху иначе девствена природа. Представени с вкус в помещение, лъхащо на много пари.

— С кого ще се срещаме? — попита той.

— Имаме запазен час при пиара им, Карл Хенрик Отосон — отговори Ваня и се огледа.

— Не с директора? — разочарова се Себастиан.

— Нямал време.

Той поклати глава и я изгледа:

— Едва ли пиарът е заръчал на адвокатите да се обадят на Мария.

— Едва ли, но ще говорим с него — отвърна Ваня кисело и започна да съжалява, че го взе със себе си. Очевидно беше тръгнал с рогата напред.

— Пиарът се занимава с пресата и уклончивите отговори. Ние сме полицаи. Трябва да говорим с онзи, който дава нарежданията.

— Ще трябва да се примириш. Освен това, ако трябва да сме точни, само аз съм полицай, ти си консултант.

Себастиан се ухили насреща й:

— В такъв случай ми е позволено да се държа непрофесионално, нали?

— Само гледай да не ни изгонят заради теб.

— Няма, обещавам. Вярвай ми.

Ваня не успя да отговори. Един слаб мъж в скъп костюм и вратовръзка влезе в чакалнята. Носеше очила с рогови рамки, беше късо подстриган, зализан и широката му усмивка разкриваше прави бели зъби. Имаше вид на току-що излязъл от Стокхолмския стопански университет. Себастиан твърдо реши, че не го харесва.

— Здравейте. Карл Хенрик Отосон, началник на „Връзки с обществеността“ във „ФилбоКорп“. Обещавам да не изхвърлям никого — усмихна се той и им подаде ръка.

Ваня се ръкува с него и се представи. Себастиан не помръдна.

— Не давайте обещания, които не можете да спазите — процеди.

Елегантно облеченият мъж не се впечатли. Усмивката беше като залепена на лицето му.

— Е, с какво мога да ви бъда полезен? — попита.

— Става дума за няколко убийства в Туршбю — започна Ваня.

— Само че предпочитаме да говорим с началника ви — прекъсна я Себастиан.

— Той е зает. Съжалявам. Посещението ви беше малко неочаквано. — Той пак се обърна към Ваня: — И не разбирам какво общо имаме ние с тази трагедия.

Себастиан пристъпи напред. Нима Карл Хенрик Отосон си въобразяваше, че толкова лесно ще му затвори устата?

— Кой от вас накара Рикард Хегер да се обади на Мария Карлстен в опит да я купи срещу пари няколко дни след убийството на сестра й и цялото й семейство?

Карл Хенрик пребледня.

— Съжалявам, не знам — промърмори.

— Тогава може би разбирате защо искаме да говорим с началника ви, който вероятно знае.

Карл Хенрик направи всичко по силите си да изглежда невъзмутим. Усмивката обаче изчезна.

— Както казах, за съжаление той е зает. Но искам да подчертая, че „ФилбоКорп“ винаги спазва законите и правилата. Ако ви се е сторило неучтиво, моля за извинение. Но не намирам, че сме постъпили бездушно, макар че не знам детайлите около този конкретен случай.

— Не, не е незаконно. Неетично може би. Неморално със сигурност. Но за вас едва ли е проблем.

— Не мога да отговарям на неоснователни обвинения — отвърна пиарът, все по-раздразнен. — Мислех, че имате конкретен въпрос.

— Зададохме го — намеси се Ваня строго. — „Кой от вас накара Рикард Хегер да се обади на Мария Карлстен в опит да я купи срещу пари няколко дни след убийството на сестра й и цялото й семейство?“ Но вие очевидно не можете да отговорите.

За момент настъпи мълчание. Карл Хенрик гледаше невъзмутимо и двама им.

Себастиан смени тактиката:

— Работите и с пресата, нали така?

— Да, това влиза в професионалните ми задължения.

— Хубаво, тогава можете да ми кажете как ви звучи следното заглавие: „Цяло семейство избито. Ето я минната компания, която иска да узурпира имота им“. И отдолу снимки на мъртвите деца от някой рожден ден, нали се сещате, на които се усмихват щастливо и невинно.

Карл Хенрик пребледня още повече, но същевременно и погледът му припламна. Суровото отношение го шокираше и ядосваше. Той обаче не се даваше.

— Било е злощастно съвпадение, че сме се обади толкова скоро след трагедията, но това вече е изнудване!

— Можете да го кажете на общините, от които искате разрешителни за проучване — обади се Ваня. — Или на вашите акционери. Сигурно ще им хареса, че отказвате да сътрудничите на разследване на убийство.

Карл Хенрик вече беше здравата ядосан и Себастиан подозираше, че всеки момент ще наруши обещанието си да не ги гони.

— Какво всъщност искате?

— Това, което ви казахме в самото начало. Да се срещнем с човек, който може да отговори на въпросите ни — отвърна Себастиан спокойно. — Но това изглежда невъзможно. Хайде, Ваня.

Той направи няколко демонстративни крачки към вратата. Очакваше да стигне поне до половината път, преди пиарът да го спре. Сгреши. Отне само две крачки.

— Чакайте, чакайте. Ще проверя дали все пак няма да успее да ви отдели няколко минути.

Карл Хенрик забърза нанякъде.

Ваня се усмихна на Себастиан и вдигна длан.

— Гепи?

 

 

Не минаха и пет минути, и въведоха Себастиан и Ваня в още по-луксозно помещение. Заседателната зала на ръководството, предположи Себастиан. В средата имаше дълга лъскава дъбова маса, върху нея кристални кани, пълни с вода. Тъмните огледални стени бяха покрити с картини, които дори да не бяха ценни, правеха такова впечатление. Възрастен мъж в тъмен костюм на тънки райета и с лъскави обувки ги чакаше в дъното на помещението. Беше сравнително нисък и закръглен, но суровото лице, твърдият поглед и добре поддържаната сива коса го правеха значително по-висок на вид, отколкото беше в действителност. Не помръдна, не ги поздрави, просто ги наблюдаваше с ледените си сиви очи. Не изглеждаше впечатлен от видяното. Карл Хенрик представи новодошлите.

— Това е господин Ейдриън Коул, главен изпълнителен директор на „ФилбоКорп Европа“ — съобщи той доста по-смирено. — Току-що прекъсна важна среща заради вас.

— Значи вие сте дошли с тези напълно неоснователни обвинения — проговори онзи на добър шведски, но със забележим английски акцент. — Обикновено си сътрудничим добре с властите, но за целта, разбира се, е необходимо властите да искат сътрудничество.

— Трябват ни отговори на няколко въпроса — отвърна Ваня. — Това е разследване на убийство.

Коул се обърна към Карл Хенрик:

— Свободен си. Аз ще се погрижа за това.

Той проследи пиара, докато онзи излизаше от стаята, след което отново се обърна към Ваня:

— Нямаме нищо против да отговаряме на въпроси. Работим с трудни въпроси ежедневно. Има ли мед под тази планина? Струва ли си да се добива торият? Ще ни спре ли Комисията за опазване на околната среда? Свикнали сме с въпросите. Също и с обвиненията. Вода?

Той посочи пълните кани.

Себастиан поклати глава:

— Не, благодаря.

— Но не ни харесва да ни заплашват — продължи Коул. — Ако искате да отговорим, това ще стане при взаимно съгласие. Иначе ще трябва да минете през адвокатите ни.

— Какво съгласие имате предвид? — процеди Себастиан през зъби.

— Всичко, което ви кажем, да си остане в полицейското разследване. Да не изтича в медиите. Накратко, да се държите като професионалисти. Също като нас.

— Окей, но в такъв случай ни дайте отговори, а не шибаните ви корпоративни тъпотии — изръмжа Ваня. — Като онзи клоун, когото ни изпратихте преди малко.

— Не говоря тъпотии, уверявам ви — отвърна Коул сухо. — Но това не значи, че ще харесате онова, което казвам. В действителност никой никога не иска да знае истината.

— Районът около Стурбротен в Туршбю. Познавате ли го? — попита Ваня.

Коул се усмихна.

— Да. Това е една от най-големите жили в Северен Вермланд. Струва милиарди.

— Затова ли поръчахте на адвоката да се обади на Мария Карлстен и да предложи да откупи имота й?

— За адвокат Хегер от „Лекс Легали“ ли говорите?

Тя кимна.

— Честно казано, не знам. „Лекс Легали“ имат за задача да следят всякакви евентуални смени на собствеността в района, който ни интересува. Работим по този начин.

— И не намирате за неетично да се обадите на жена броени дни след като цялото семейство на сестра й е било избито? — обади се Себастиан ядно.

Коул го изгледа.

— Може и да е. Но знаете ли колко пъти тези разговори водят до продажба? — Той гледаше спокойно сърдития Себастиан. — Повечето хора, на които се обаждаме, реагират все едно са спечелили от тотото. С радост взимат парите, които им предлагаме. Това са огромни суми. Но ако сестрата го е намерила за неприлично, ще я помоля за извинение. Но няма за какво да се извинявам на вас двамата, не вие притежавате имота, нали така?

— В служебната характеристика пише ли, че трябва да си напълно лишен от морал, за да работиш на това място? — процеди Себастиан.

Директорът му се усмихна.

— За морал ли ще говорим? Знаете ли до каква степен благополучието на Швеция се дължи на минната промишленост? Тя изгради тази страна. Но хората отказват да го признаят. Искат да живеят в модерно общество с всякакви придобивки и едновременно в недокоснат природен резерват. Хубава мисъл. Звучи добре, докато седиш на дивана пред телевизора. Но няма да се извинявам, че взимаме камънаци и създаваме нещо от тях. — Коул се обърна към Ваня: — Има ли нещо друго?

— Да, още нещо. Има други собственици на имоти, които са щели да спечелят много, ако семейство Карлстен продадат своя?

— Точно така. Единствено Карлстен отказаха.

— Някой от тях свързвал ли се е с вас? Да са ви се обаждали?

— Тоест да са се държали подозрително?

— Да.

Коул сякаш се замисли.

— Единственият, който се обади няколко пъти да попита дали искаме да купим земята му, е онзи, който живее в имота право на юг от този на Карлстен.

— Тумас Нурдгрен? — попита Ваня остро.

Той кимна.

— Същият. Така се казва. През последните години изглежда е в затруднено положение.

— Обещахте ли му нещо? Сключвали ли сте някаква сделка? — настоя тя.

— Отговорихме както винаги. Или изкупуваме цялата земя, или нищо.

Ваня замълча. Подозренията срещу Тумас Нурдгрен се засилиха.

— Смятате ли, че е бил той? — попита Коул, правилно разтълкувал мълчанието й.

— Вие какво мислите? — поинтересува се Ваня.

— Нямам представа. Но хората са способни на какво ли не за пари. Това научих с годините. Отнася се и за нас. Но ние не убиваме. Не ни се налага. В земята има твърде много пари и рано или късно успяваме да се доберем до тях.