Микаел Юрт, Ханс Русенфелт
Момичето, което запази мълчание (88)

Мария седеше на задната седалка заедно с Никол.

Колата беше чиста и безлична, нищо по пода, никакъв безпорядък, нито една прашинка между седалките. Изобщо не приличаше на колите, с които пътуваше обикновено. Винаги бяха пълни със стари играчки от „Макдоналдс“, хартия и други боклуци. Пия беше включила радиото, П1, вървеше научнопопулярно предаване за новите канали в Баренцово море, които се отваряли заради промените в климата. Мария почти не слушаше. Никол седеше свита до нея и не бе помръднала, откакто тръгнаха от „Грев Магнигатан“. Беше се притиснала с всичка сила в майка си и не след дълго зарови глава под мишницата й. Сякаш се мъчеше да изчезне от лицето на земята. Мария я прегърна, за да я успокои.

— Не се страхувай, миличка — прошепна тя. — Всичко е наред.

Никол не помръдна.

Мария съжаляваше. Беше глупаво да проведе този разговор със Себастиан пред Никол. Трябваше да се сети. Да я предпази от тази врява. Не да наговори всички тези неща. Не биваше да се държи толкова драматично. Но се беше ядосала и не разсъждаваше трезво. Просто показа колко предадена се чувства. Беше го допуснала в живота си и затова реагира по този начин на разкритията за лъжите. Нормално, но вредно за Никол, която беше още по-близка със Себастиан. Продължи да шепне в ухото на дъщеря си. Опитваше се да достигне до нея.

Пия погледна разтревожено в огледалото.

— Нещо не е наред ли? — попита.

Мария поклати глава:

— Не, не, просто е малко неспокойна.

Нямаше никаква причина да разкаже на Пия Флодин за Себастиан. Не й трябваха още хора, които да й дават съвети или да се мъчат да й помогнат. Сега щеше сама да си разреши проблемите.

— Но все още не говори? — продължи Пия, като се опита да прозвучи не особено заинтересована.

Но безуспешно. Мария разбираше. Мълчанието на Никол вероятно щеше да предизвика въпроси от страна на много хора в близките дни.

— За съжаление, не — отвърна тя и погледна към Пия.

— Е, сигурно скоро ще се оправи — подхвърли Пия дружелюбно и настъпи газта.

На Мария й се стори, че кара твърде бързо, но си замълча. За къде се беше разбързала така?

Внезапно бдението й се видя лоша идея. Никол се нуждаеше от тишина и спокойствие. Особено след като тя така брутално я отдели от Себастиан. Сигурността, която Никол чувстваше с него, трудно можеше да се замени от друг и несъмнено нямаше да се намери сред куп непознати, които се правят на тъжащи насред някакъв площад. Можеше да се окаже направо вредно за нея — да й се напомня за преживения ужас.

Самата Мария се нуждаеше от бдението. Тя искаше да продължи напред. Не Никол. Още не беше стигнала дотам. Мария трябваше да мисли за нея, не за себе си. Срамуваше се. Всичките й действия, след като избяга от дома на Себастиан, бяха единствено в неин интерес.

— Не знам дали идеята е добра — промълви тя.

Пия вдигна очи:

— Какво? Кое не е добра идея?

— Бдението. Не мисля, че е полезно за Никол. Не мисля, че е готова.

Пия кимна и заговори с разбиране:

— Ще бъде извънредно трогателен момент. Подобаващ и уважителен, няма да има нищо крещящо — рече топло. — Смятам, че ще се изненадате от подкрепата и усещането за единност.

— Не знам. Сигурно ще е хубаво, но… — заекна Мария колебливо.

Другата жена й се усмихна успокояващо в огледалото:

— Ето какво предлагам. Ще отидем дотам. Ако не се чувствате добре, няма да ходите. Няма да настоявам, обещавам, но нека поне имате възможност да решите на място.

Мария кимна. Може би щеше да й стане по-добре, като пристигнеше. Не знаеше. Както толкова често през живота си, сега също не контролираше събитията. Затова се съгласи и се остави да я убедят.

Може би защото изпитваше нужда да затвори тази страница.

Може би защото не искаше да се прибира у дома, в апартамента си и да се върне към ежедневието.

Може би защото вярваше, че бдението ще е добро начало на нещо ново.

Не беше сигурна. Мобилният й телефон звънна.

Себастиан се обаждаше.

Тя му затвори, без да се замисли.

Поне над своя телефон имаше контрол.