Микаел Юрт, Ханс Русенфелт
Момичето, което запази мълчание (27)

Себастиан седеше във временната им щабквартира. Няколко минути бе постоял на двора да слуша, но бързо му доскуча и се прибра, след като решително — и не особено любезно — отклони предложението да помогне в търсенето.

Себастиан Бергман не обикаляше по горите с викове. Точно за този род дейности разполагаха с пенсионирани военни, отегчени от училището гимназисти, безработни и домакини. Не с един от водещите криминални психолози в Европа.

Твърде малък стимул.

Твърде много природа.

Той вдигна поглед към отсрещната стена.

Никол…

Кой е сторил това?

Вероятно мъж — жените масови убийци се срещат изключително рядко. Но кой отива в нечия къща с пушка, решен да убие четирима души, двама от които деца?

Някой, който мрази. Който иска отмъщение или не вижда друго решение на проблемите си. Във всеки случай имаше някакъв личен мотив, в това бе убеден. Затова и предложението на Торкел към съседите за всеки случай да заминат за известно време беше пълна идиотщина. Тук не ставаше дума за ненормалник, който безредно обикаля от къща на къща. Беше целенасочено и планирано. Според убиеца семейство Карлстен са заслужавали да умрат.

Никол…

Дали Карлстен са направили нещо на убиеца, нещо лично? Вероятно. Или поне той така го е приел. Но защо е трябвало цялото семейство да бъде наказано? Защо децата? Било е важно за него всички да умрат. Потърсил е момчето в гардероба…

Себастиан погледна линията с хронологията на събитията. СЕДЕР ЗАПЛАШВА КАРЛСТЕН ПРЕД БАСЕЙНА. Ян Седер е бил друго. Бил е заплаха. Наложило се е да го елиминира, за да не го постави в опасност. Семейството е било главната цел.

КАРЛСТЕН СА ЗАСТРЕЛЯНИ.

Никол…

Защо сега? Защо ги е застрелял сега? Дали нещо се е случило, или се е променило наскоро, или убиецът е трябвало да събере кураж? Сам да се убеди. Да ги превърне в символи, а не в хора, за да има сили да го стори? Това отнема време…

СЪСЕДСКОТО МОМИЧЕ ГИ НАМИРА. СНИМКИ НА ГИЛЗА. ГИПСОВА ОТЛИВКА ОТ БОТУШИТЕ.

Никол…

Вратата е била отворена, когато съседското момиченце е дошло. Не бил направен какъвто и да било опит да се скрият труповете. Какво показваше това? Че не е имало никакво значение дали някой ще ги открие. Защо? Убиецът не е избягал. Останал е в района или поне не се е отдалечил много. Убил е Ян Седер в рамките на два часа след официалното му освобождаване от полицията…

СЕДЕР УБИТ В КУЧЕШКОТО ЗАГРАЖДЕНИЕ.

Никол…

Себастиан прекъсна размислите си. Погледът му непрекъснато биваше привлечен натам. Към усмихнатото момиченце на училищната снимка с тъмната коса и кафявите очи.

Сабине щеше да е няколко години по-голяма.

Никога не си я беше представял така.

Пораснала.

Никога не се бе замислял как ще я заведе на първия учебен ден, не си се беше представял като горд татко на училищни пиески или спортни състезания. Нито веднъж не му бе хрумвало какви радости, трудности и открития ги чакат след границата от четири годинки. Никога не се беше чудил какво ще е да бъде баща на тийнейджърка, какво ще е да я гледа как все повече приближава самостоятелния живот в света на възрастните.

Затова ли не можеше да откъсне очи от снимката? Наистина ли виждаше Сабине в нея? Глупаво от негова страна. От онзи ден насам беше виждал безброй тъмнокоси момичета с кафяви очи, без да реагира по този начин.

Никол…

Сабине така и не порасна. Беше и си остана любопитното четиригодишно дете, което той обичаше повече, отколкото можеше да си представи за възможно, което стоеше в центъра на съществуването му. Което искаше всичко, умееше всичко, изпробваше всичко и затова на бърза ръка научи как да се измъква от кошарата.

Имаха си правило. Сабине щеше да заспива в собственото си легло. Пък после, ако станеше или се озовеше в тяхното през нощта, все тая. Есента на 2004 година, последната есен, тя идваше почти всяка нощ. Обикновено той се събуждаше от шляпането на краката й по паркета в коридора, а ако не тогава, то задължително при вика й: „Искам да спя тук“, точно преди да метне възглавницата между него и Лили и да скочи след нея. Той я завиваше с одеялото си и я прегръщаше. Често тя хващаше пръстите му с лявата си ръка и ги стисваше. Лапваше десния си палец. След минута заспиваше…

Себастиан подскочи при изскърцването на вратата. Фредрика отвори и влезе в стаята.

— Остана кафе. Искаш ли?

Той се поизправи на стола; здравата се беше отнесъл. Имаше чувството, че тъкмо се е събудил от сън. Колко дълго е стоял така? Обърна се към Фредрика и видя как изражението й преминава от учтиво въпросително в нещо друго. Смущение? Неудобство? Съчувствие?

Тя остави на масата термоса, който беше донесла заедно с две бяло-зелени чаши.

— Ужасно е — кимна към таблото.

Себастиан я гледа неразбиращо няколко секунди, докато най-сетне схвана. Лицето му беше мокро. Наистина ли се беше разплакал? Бързо избърса лицето си с длан. Явно. Затова и Фредрика бе реагирала така. Не беше очаквала да завари криминалния психолог на Националния отдел за разследване на убийства потънал в сълзи. Но ето го тук — чувствителен мъж, който в своята самота плачеше за жертвите и безсмисленото насилие. Тя обаче се преструваше, че в това няма нищо странно. Подкрепяше го.

Може би си падаше по чувствителни мъже.

Може би си имаше такъв у дома.

— Много хора се събраха за търсенето. — Себастиан се покашля и каза: — Хубаво е да видиш такова нещо насред целия ужас. — Той вдигна очи и срещна нейните; тя кимна. — Мъжът ти също ли се включи? — попита я с възможно най-невинен глас, все едно просто си бъбрят.

— Не съм омъжена.

Себастиан кимна и й се усмихна лекичко. Не възнамеряваше да я пита за приятел. Първо, защото щеше да стане съвсем очевидно какво й намеква, второ, защото беше почти сигурен в отговора. Повечето хора биха продължили информацията за семейното си положение с нещо от рода на „но приятелят ми участва в търсенето“ или пък „приятелят ми не можа да се присъедини“, ако имаха такъв.

— Искаш ли кафе? — попита пак тя и кимна към термоса на масата. — Още е топло.

Себастиан се поизправи още малко на стола. Определено трябваше да се поразсее. Поредна самотна нощ в стаята с цветята не беше привлекателна идея. Пусна една усмивка, която от опит знаеше, че очарова жените.

— Само ако ми правиш компания…