Микаел Юрт, Ханс Русенфелт
Момичето, което запази мълчание (44)

Мислите летяха бързо, както се плъзгаха дърветата покрай прозореца.

Полицейската кола се движеше с висока скорост. Сините светлини хвърляха болнави оттенъци върху автомобилите, които й правеха път. Полицайката на волана мълчеше. Мария Карлстен седеше на задната седалка, където миришеше на кожа и дезинфектант, но не помнеше ясно как се озова тук.

Намерили са Никол.

Жива.

Само това знаеше засега.

Би трябвало да е щастлива. Не на себе си от щастие. Обаче беше невъзможно. Абсолютно невъзможно.

Последното денонощие се оказа най-ужасното в живота на Мария. Беше обляна в ледена пот, грохнала и със замъглен поглед. Не помнеше откога не е мигвала, но въпреки това й беше трудно да седи мирно. Втрисаше я. Паниката, която я обхвана, след като й се обадиха по телефона в Бамако, още не отпускаше хватката си. Гърчеше се и се извиваше в нея като змия, от което й се повдигаше. Тя смъкна прозореца, за да подиша свеж въздух. Чу се свистене от течението, малкият процеп между стъклото и рамката беше твърде тесен. Тя свали стъклото още малко и свистенето престана. Облегна глава на стъклото и свежият въздух лъхна лицето й. Беше приятно, макар че в колата бързо стана студено. Тя затвори очи и се опита да забрави ужаса.

Вече знаеше, че Никол е жива.

Би трябвало да изпитва облекчение, разбираше го, но чувството за вина не й го позволяваше. Зад живата Никол стоеше мъртвото семейство. Малката й сестра. Емил и момчетата. Не можеше да си представи как би могла да съвмести радостта с мъката.

Беше нечовешко. Пак й се догади. Усещаше лош вкус в пресъхналата си уста. Затърси опипом шишето с вода, което полицайката й беше донесла. Отпи от хладката течност, изплакна си устата и преглътна. Пак погледна навън, към стволовете на дърветата. Почувства вятъра в лицето си. Мръзнеше, но предпочиташе така. Струваше й се някак… по-редно.

Пътуваше към нечовешко място.

Място, което съдържаше най-голямата мъка и най-голямата радост.

 

 

Голямата двуетажна сграда с табела „Болница Туршбю“ над входа внезапно изникна пред очите на Мария. В един миг й се струваше, че полицейската кола ще продължи напред до безкрай. Че до края на света ще пътува към дъщеря си, но никога няма да стигне.

А в следващия изведнъж се озова там.

Само на няколко метра от онази, за която копнееше.

Какво щеше да стане сега? Дали щеше да си възвърне контрола, или събитията щяха все така да се развиват, без тя да може да им повлияе?

Все едно. Вече нямаше търпение. Сама се изненада, като отвори вратата, още преди колата да е спряла. Смяташе да изтича вътре. Да намери дъщеря си и никога повече да не я оставя. Полицайката на предната седалка се наведе към нея и за първи път през цялото пътуване проговори:

— Почакайте. Помолиха да почакате тук. Ще минете през задния вход.

Мария се ядоса. Гневът от всичко случило се внезапно изригна. Най-сетне, помисли си тя. Крайно време беше. Той й даде енергия, която дори не подозираше, че притежава.

— Нямам намерение да чакам! — каза решително и отвори вратата широко.

Щеше да намери детето си.

Хукна към големите стъклени врати на болницата. Те щяха да се отворят пред нея и Никол щеше да чака зад тях. Чу как полицайката вика подире й:

— Чакайте! Мария! Почакайте!

Мария хвърли бърз поглед през рамо, за да види дали полицайката е слязла от колата и се опитва да я спре, но тя стоеше на място и само викаше. Не очакваше да стане толкова лесно. Ускори крачка. Входът беше пред нея. Приятно й беше да усеща кислорода в дробовете и силата в мускулите. Даже вече не й се гадеше. Червеникавокафявата двуетажна сграда приближаваше. Видя хора зад лъскавите стъклени врати. Движеха се бавно.

Тя се движеше бързо.

Нищо не можеше да я спре.

— Мария Карлстен?! — извика някой.

Тя не обърна внимание на вика, нададен от някакъв мъж, който се изправи от пейка на броени метри от входа. Беше облечен в зелен и твърде голям анорак и кафяви панталони. Мария видя, че се готви да й препречи пътя. Да я спре. Тя забърза още повече. Нямаше намерение да спира.

— Нямам време — рече рязко.

Мъжът направи две крачки към нея. Беше едър, леко пълен, но тя възнамеряваше да мине покрай него. Да го изблъска, ако се налага.

— Аз открих Никол. — Гласът му беше спокоен и внимателен и тя веднага му повярва. — Трябва да говоря с вас.

Мария усети, че загубва посоката. Силите я напуснаха за секунди. Спря. Обърна се към мъжа, който стоеше спокойно и самоуверено и явно я чакаше.

— Казвам се Себастиан Бергман — подаде й той ръка. — Работя като психолог в Националния отдел за разследване на убийства. Дъщеря ви е добре. Честна дума.

— Трябва да я видя — каза тя умолително и продължи: — Само това искам.

— Ще я видите. Но първо трябва да говоря с вас.

Той се огледа, хвана я под ръка и я отдръпна от остъклените врати.

— Елате, няма да минаваме оттук. Вътре е пълно с журналисти.

Мария го последва смирено. Вече нямаше сили да протестира. Видя как жената при полицейската кола кимна на мъжа, който пое отговорността за нея, след което спокойно се настани зад волана. Двамата свиха зад ъгъла и се насочиха към входа за линейките. Отвън, до няколко зелени пейки, беше паркирана, доста небрежно, линейка. Един от парамедиците пушеше отпред. Това беше нещо, което Мария никога не беше разбирала. Как е възможно болничен персонал, хората, които най-добре познават вредите от тютюнопушенето, да посягат към цигарите? Себастиан спря при най-близката пейка и пак се обърна към нея:

— Ето какво е положението. Лекарите прегледаха Никол и смятат, че физически е съвсем добре. Обезводнена е и изтощена, но иначе й няма нищо сериозно.

Тя усети по тона му, че иска да й каже нещо друго. Нещо, което премълчаваше, това поне беше ясно.

— Защо тогава искахте да говорите с мен? Щом всичко е наред? — попита тя и видя по лицето му, че е права.

Себастиан въздъхна твърде дълбоко, преди да продължи:

— Защото тя не говори. Никол не е проронила и дума, откакто я намерих.

От тези думи я прониза болка. Бяха толкова тежки, нищо че бяха малко и всъщност не казваха кой знае какво. Тя бутна ръката му от рамото си. Едновременно разбираше и не схващаше какво й е казал.

— Как така? Изобщо ли не говори? — заекна тя.

Себастиан поклати глава.

— Нито дума. А лекарите не откриват никакъв медицински проблем.

Мария усети как страхът и гаденето се връщат с пълна сила.

— Мария, чуйте ме. Не е необичайно човек, преживял травма, да се затвори в себе си. Особено пък дете. Това е психологическа реакция. Силен механизъм да избягаш и да се защитиш от тежки преживявания. А Никол е преживяла нещо ужасно.

— Видяла ли е как ги убиват? Сестра ми и… всички?

Себастиан се боеше, че тази информация ще й дойде в повече, но все някога трябваше — и щеше — да го научи.

— Да.

Той се взря в лицето й. Отначало му се стори, че тя иска да каже нещо, но след това сведе глава. Замълча. А после заплака. Тихо, но с хълцане. Себастиан я хвана за ръката. Затърси очите й под дългата тъмна коса. Намери ги — зачервени и уморени. Класическа картина на човек, който всеки момент ще се предаде.

— Никол ще се оправи. Само й трябва време да се възстанови. Тишина и спокойствие. И подкрепа от майка й.

Мария кимна бавно. Искаше й се това да е вярно, но изпитваше огромна вина.

— Аз съм виновна. Оставих я. Не бях при нея, когато се е случило.

Себастиан стисна ръката й.

— Сега сте тук. Това е важното. Най-страшното мина. Нищо не сте могли да направите. Ако бяхте там, и вие щяхте да умрете. Нали го разбирате?

Мария обмисли думите му. Изглежда оказаха ефект. Тя се обърна към него малко по-обнадеждена.

— Но колко време може да отнеме? — промълви след малко. — Докато проговори?

Себастиан се опита да отговори оптимистично, но всъщност нямаше представа.

— Може да минат няколко часа. Няколко дни. Няколко седмици.

Себастиан почувства, че не може да излъже. За момента и той знаеше твърде малко.

— Може би дори по-дълго, ако нямаме късмет — продължи. — Но не е много вероятно. Това, което трябва да установим сега, е дали нейният мутизъм, както се нарича, е елективен или пълен.

— Не разбирам — промърмори Мария.

— Възможно е да проговори пред човек, с когото се чувства в безопасност. Това се нарича елективен мутизъм. Много по-обичаен е от пълния. Разбирате ли?

В очите на Мария проблесна надежда.

— Тоест може би ще говори с мен? Но само с мен?

Себастиан кимна окуражително.

— Много е вероятно.

Новината сякаш вля на жената нова силна, почти нервна енергия.

— Кога мога да я видя?

— Скоро — увери я Себастиан, но после се поколеба, не беше сигурен дали да сподели с нея подозренията си.

Отново реши, че тя трябва да знае. Нямаше друг начин.

— Работим по теорията, че Никол е видяла не само покойниците, но и убиеца.

Мария само кимна бавно. Все едно квотата й за шокиращи удари е изпълнена и нищо вече не може да я изненада.

— Тъй че ако ви каже нещо, трябва да ми го предадете веднага — продължи Себастиан спокойно.

Тя пак кимна и го погледна в очите:

— А сега искам да видя дъщеря си.

— Добре — съгласи се той и се изправи.

 

 

Вървяха бавно по болничния коридор. Минаваха покрай стаи с еднакви врати. Чуваше се само шумоленето на дрехите им. В края на коридора Себастиан забави крачка и сви зад ъгъла. Пред най-близката стая на един стол, който изглеждаше донесен от чакалнята, седеше униформен полицай. Себастиан разпозна полицая от управлението на Туршбю. Казваше се Денис, доколкото си спомняше. Той се изправи в момента, в който ги видя.

— Това майката ли е? — попита с твърде силен глас.

Себастиан го изгледа сърдито.

— Да. Ще има свободен достъп до стаята. Освен това излезе заповед да се пази анонимността й, така че оттук нататък няма нужда да крещиш така, като я видиш.

Денис засрамено сведе очи и се извини тихо. Направи им път и ги пусна в стаята.

Влязоха.

Вътре имаше четири легла, но само това до прозореца беше заето. Момиченцето изглеждаше заспало, лежеше свито на топка под жълтото одеяло с логото на общината, с което го беше завил Себастиан, и от главата му се виждаха единствено кичури тъмна коса. Позата на Никол показваше тревожност и беззащитност, сякаш дори насън се опитваше да стане възможно най-малка и невидима. Мария тръгна колебливо към фигурката под одеялото. Себастиан видя, че й е трудно да реши как да действа, част от нея искаше единствено да хукне и да прегърне дъщеря си, но уязвимостта у спящото дете я спираше. Обърна се към Себастиан:

— Сигурен ли сте, че е добре? — попита притеснено. — Никога не спи в такава поза.

Себастиан само кимна. Какво друго да каже? Тя сама трябваше да установи ефектите от преживяното върху момичето.

Мария се приближи до леглото и приклекна възможно най-внимателно до малката фигурка. Леко дръпна одеялото, само няколко сантиметра, за да види лицето на Никол. Наведе се и с нежно движение отметна косата, която го закриваше. Доближи я колкото смееше, без да я буди.

— Толкова се страхувах, че повече няма да те видя, миличка. Толкова се страхувах — прошепна.

Вече беше на милиметри от челото на детето. Едва плъзна върха на пръстите си по бузите и устата му. Изглежда се успокояваше, като чувстваше кожата му върху своята.

— А ето те тук. Ето те тук — продължи тя, сякаш всяко повторение правеше Никол по-жива, по-реална.

Безшумно се наведе и я целуна внимателно по челото. Дълго. Все едно искаше устните й никога повече да не се отделят от дъщеря й. Тялото на Мария внезапно се разтърси, дишането й се учести и Себастиан чу подсмърчане, когато цялото напрежение и ужас я напуснаха. Тя осъзна истината — дъщеря й бе жива. Буквално можеше да я докосне.

Себастиан усети, че би трябвало да се отдръпне, да напусне интимната сцена, която се разиграваше пред очите му. Не само беше уважително; беше и единственото нормално поведение. След всичко станало Мария имаше нужда да остане насаме с дъщеря си. Но вместо това той пристъпи към тях. Срещата го разчувства и той не можеше просто да си отиде. Самият той бе мечтал да преживее точно това. Да, между друг родител и друга дъщеря. Но в болничната стая в Северен Вермланд най-сетне го видя с очите си — събирането след дългата раздяла. Изведнъж изпита завист.

Никой не му се притече на помощ, никой не спаси Сабине.

Никой не го въведе в болнична стая при нея.

Никой.

Той се опита да пропъди неприятните емоции. Искаше да запази този миг чист. Беше твърде красив, за да се връща към болезнената действителност. Пред очите си виждаше надежда. Надежда — точно от това се нуждаеше и той. Мъката вече му беше твърде добра позната.

А при леглото срещата продължаваше. Мария легна колкото можеше по-близо до Никол, като внимаваше да не я събуди.

Себастиан усети, че може би все пак трябва да започне да се държи като нормалните хора и да остави Мария на спокойствие в този миг. Оставаше му се, чувстваше се като пътник без билет на пътешествие, за което е мечтал години наред; същевременно се чувстваше и като нахален паразит. Трябваше да постъпи както е редно, затова заотстъпва към вратата. Натисна бравата и в същия момент Никол се събуди.

Все още замаяна, няколко пъти се опита да се отдръпне от Мария, още преди да е отворила натежалите си очи. За секунда изглеждаше дезориентирана. Откопчи се със сила от обятията на майка си. Затърси път за бягство. Себастиан пусна бравата и се върна при тях. Ясно виждаше кои инстинкти са изплували на самата повърхност на съзнанието й.

Бягай.

Крий се.

Тичай.

Мария смаяно се отдръпна от дъщеря си. Не беше подготвена за подобна реакция.

— Миличка, аз съм — промълви и се опита да погали успокоително напрегнатото тяло на Никол.

Думите, изречени от така познатия глас, проникнаха в тревожното съзнание на Никол и ефектът беше незабавен. Тя се закова на границата точно между съня и будното състояние. Не продължи дълго. Междинното състояние бързо отмина и тя изглеждаше напълно будна. Очите бяха ококорени. Обърна се шокирано към Мария.

Сякаш не вярваше на ушите си. Не смееше да разчита на очите си.

Мария я прегърна силно.

Отначало Никол не отвърна, като че ли все още не смееше да се довери на сетивата си, но постепенно се отпусна в ръцете на майка си. Мария прегръщаше и галеше дъщеря си. Всяко движение беше последвано от поток от думи. Успокоителни думи, думи, изпълнени с обич.

С обещание за закрила. Мама никога повече нямаше да я остави.

Никол не отговори на думите с думи.

С нито една.

Себастиан се усъмни дали ще проговори скоро. Срещата между двете беше толкова емоционална, че все някоя единична дума трябваше да прескочи прага, който задържаше речта на Никол. Все някоя трябваше да прекрачи бариерата.

Разбира се, имаше надежда, че след известно време с майка си Никол щеше да се отърси от нямото състояние, но Себастиан беше реалист. Очевидно травмата бе по-дълбока, отколкото си мислеха. Той реши също да направи опит, отиде при тях и сложи ръка върху рамото на момиченцето.

— Никол? Здравей. Аз съм. Помниш ли ме?

Тя го погледна иззад рамото на майка си. Позна го. Сигурен беше.

— Нали ти казах, че ще видиш майка си? Обещах ти. И спазих обещанието си, нали? — продължи той.

Никол се обърна към него. Погледна го в очите. Себастиан видя доверие.

— Малко се тревожим, че не говориш — леко стисна той рамото й.

Никол сякаш се замисли над думите му. Погледна и двама им, първо майка си, после Себастиан, след това пак майка си.

— Вече съм при теб. Можеш да говориш с мен, Никол — прошепна Мария умолително и затърси очите й.

Никол изглеждаше измъчена. Не че се опитваше да говори, но не излизаха думи, а по-скоро сякаш беше неспособна изобщо да опита. Разбираше какво й казват, но не и какво искат от нея. Зарови лице в гърдите на майка си. Внезапно от лявото й око капна сълза. Себастиан реши да излезе от стаята въпреки всичко. Може би присъствието му пречеше на Никол да се престраши да проговори. А в крайна сметка той беше тук точно за това. За да научи какво е видяла Никол. Това беше задачата му. Нищо друго. Макар частица от него да искаше да остане пътникът без билет.

— Ще чакам отвън — промърмори и тръгна към вратата.

Мария кимна, но реакцията на Никол го смая. Тя се откопчи от обятията на майка си и се вгледа умолително в него. Той се спря.

— Искаш ли да остана? — заекна той.

Тя продължи да се взира и Себастиан го изтълкува като „да“. Хрумна му нещо.

— Ще се върна. Трябва само да взема нещо — увери я той. — Ще се върна съвсем скоро.

Излезе, без да се обръща повече.

Така беше по-лесно.

 

 

Той беше изчезнал бързо. Мъжът, който я спаси.

Щеше да се върне.

Обеща, че ще се върне, и тя му вярваше.

Но отново се чувстваше в опасност.

В опасност, уязвима.

Вътрешно стените удържаха думите. Те се процеждаха и напук на онова, от което се боеше, подсилваха защитата й, обгръщаха я в безопасност.

Но външно. Стаята, в която лежеше, беше твърде светла, за да скрие човек.

Завивката — твърде тънка, за да я прикрие.

Всеки можеше да я види, както лежи насред леглото.

Насред стаята.

Беше твърде забележима. Твърде лесна за откриване.

Но мама бе дошла. Точно както обеща мъжът, който я спаси. Ухаеше хубаво. Макар да беше гореща и изпотена.

Остави я да я прегръща.

Стана й малко по-добре.

Но все още бе забележима. Мама не можеше да я защити.

Тя не можеше да защити мама.

Не можа да защити дори Фред, а той беше по-малък.

Никой не можеше да защити двете им, ако се случеше отново.

Никой.

Надяваше се той да се върне.

Мъжът, който я спаси.

Себастиан.

 

 

Изпрати Денис да донесе скицник и моливи. През това време Себастиан се обади на Ваня да я осведоми за положението. Тя беше разочарована от мълчанието на Никол дори след идването на майка й.

— Оставих ги насаме. Да видим дали ще има ефект.

— Какво ще правим иначе? — попита тя скептично.

— Ще отнеме време. Но ми хрумна да й предложа да рисува.

— Да рисува ли?!

— Това е класически метод. Понякога е по-лесно да преработиш мъчителните спомени по този начин. Да нарисуваш преживяното.

Ваня се изсмя. Безрадостен смях.

— Значи надеждата ни се крепи върху това дали една десетгодишна иска да рисува?

Себастиан разбираше раздразнението й. И на него му се щеше да е по-лесно.

— Да. Освен ако нямаш друго предложение.

Ваня замълча. Той вече я познаваше достатъчно добре и беше сигурен, че се мъчи да измисли съкрушителен отговор. Който да подобри ситуацията и да я накара да се чувства умна. Явно не й хрумна нищо.

— Добре, звънни ми, ако стане нещо — рече след дълга пауза.

И затвори. Себастиан прибра мобилния в джоба си и отиде до ъгъла, за да види дали Денис идва.

Коридорът беше пуст. Нито следа от Денис.

Типично. Това момче не можеше да намери и един молив. Себастиан се върна раздразнено при стаята на Никол, внимателно открехна вратата и надзърна. Двете седяха точно както ги беше оставил. Близо една до друга.

Чу стъпки и затвори вратата. Денис идваше с бавна крачка, следван от Фредрика. Носеше скицник и голяма кутия цветни моливи.

— Двама души ли бяха необходими, за да ги донесете? — попита Себастиан кисело.

Денис поклати глава:

— Тя е тук, за да ме замести. Аз ще поема нощната смяна.

Себастиан взе блокчето и шарените моливи от Денис и се обърна към Фредрика:

— Окей. Не пускай никого.

Фредрика кимна и той зачака някакво продължение; тази жена беше сред най-необщителните хора, които бе срещал някога.

Мария и Никол вдигнаха очи, когато той отвори вратата и се върна в стаята. Той им се усмихна ободрително.

— Ехо, ето ме пак — поздрави ги весело.

Сложи блокчето и моливите в леглото до Никол.

— Обичаш ли да рисуваш, Никол?

Той остави време за отговора, който знаеше, че няма да получи, след което продължи:

— Може би ще е по-приятно, отколкото да говориш. А може би не обичаш да рисуваш?

— Много обича. Нали, миличка? Нали обичаш? — обади се Мария окуражително; изглеждаше решена да помогне на Себастиан.

— Ще оставя блокчето тук, за да го вземеш, когато ти се прииска.

Никол погледна пособията, но не ги докосна.

Себастиан се обърна към Мария:

— Ще уредя с ръководството на болницата да спите при Никол.

— Благодаря ви.

— И да кажете, ако ви потрябва нещо. Ядене, пиене, дрехи и така нататък. Важно е да ви е удобно.

Тя кимна признателно.

— Благодаря ви, но просто искам дъщеря си. Каквато беше преди.

— И това ще стане, само не се отчайвайте.

— Няма.

— Добре. Защото вие сте най-важният човек в живота й. Затова трябва да ми кажете, ако ви потрябва нещо.

Мария отново го погледна благодарно. Беше много хубава, той не можеше да не го забележи, особено след като най-страшното мина и тя започна да идва на себе си. Знаеше, че вече й е направил добро впечатление. Спокойствието и солидността в екстремни ситуации често се приемаха като привлекателни качества. А и беше спасил дъщеря й. Нямаше да му е за първи път, ако благодарността преминеше във физическо привличане. Погледна я нежно.

— Благодаря — повтори тя тихо.

— Няма за какво.

С крайчеца на окото забеляза, че Никол е взела блока.

— Какво рисуваш, Никол?

Тя се обърна към него и му показа най-горната страница. Едва започваше, но той веднага позна какво е.

Жълта кола на зелено поле.

Задните врати — отворени.

Сети се.

— Много е хубаво. Това е линейката, с която пътувахме двамата с теб, нали? — попита той.

Тя завъртя блокчето към себе си и продължи да рисува. Едра фигура с дълго зелено палто, която носеше нещо.

Никол имаше талант. Той веднага разбра кой е.

— Това аз ли съм?

Никол вдигна очи. Стори му се, че разчита „да“ в тях. Тя се наведе над рисунката и пак взе молива. Набързо добави нещо върху фигурата в ръцете му.

Големи очи.

Никаква уста.

Тя.

 

 

Себастиан си тръгна от болницата леко обнадежден.

Никол притежаваше впечатляваща образна памет. Вярно, рисунката беше простичка, но изненадващо много подробности съвпадаха с действителността.

Един от парамедиците имаше татуировки.

Себастиан носеше кафяви обувки.

Недалеч от линейката беше паркиран полицейски автомобил.

Това беше добър признак и утре щяха да продължат, така се разбраха с Мария.

Въпреки всичко това той се чувстваше уморен и изцеден, когато се качи в хотелската си стая. Отпусна се на леглото и задряма, но го събуди настоятелно чукане на вратата.

Себастиан прецени, че между отварянето на вратата и хокането от страна на Торкел изминаха не повече три секунди. Никакъв поздрав. Само две бързи крачки навътре в стаята. Себастиан дори не успя да го попита какво иска. Не че това беше от значение, оказа се, тъй като Торкел мина направо на въпроса.

— Кажи ми, че не си спал с прокурорката.

Себастиан затвори вратата зад Торкел.

— Не съм спал с прокурорката.

Очевидно беше прозвучало точно толкова неубедително, колкото целеше. Торкел се опули насреща му и на Себастиан му се стори, че на челото му пулсира вена. Едва ли беше полезно за сърцето.

— Къде ти беше умът, по дяволите?

— Познаваш ме — отвърна Себастиан безгрижно и сви рамене обезоръжаващо. — В тези случаи не използвам точно ума.

— Време е да започнеш. Работиш за мен, ще спазваш моите правила.

Торкел все така изглеждаше на крачка от инфаркта и Себастиан реши, че ще е по-разумно поне да го изслуша, макар точно сега мъмренето на висок глас да не му беше по вкуса.

— Ясно ми е защо се възмущаваш, когато вкарвам в леглото свидетелки и заподозрени, но какво толкова, ако изчукам прокурорката?

— Непрофесионално е. И ако трябва да съм честен, повръща ми се от теб и всичките ти жени, как взимаш всичко, което пожелаеш, как не ти пука, че имат други връзки, не ти пука за хората. Повдига ми се.

Себастиан срещна очите на шефа си.

— Всичко това е заради Урсула — подхвърли той небрежно и седна на леглото.

— Всичко това е заради пълната ти неспособност да си държиш ципа вдигнат — продължи Торкел, без да обръща внимание на забележката на Себастиан. — А това е поведение, което вреди на отдела ми и вреди на мен.

— Защото Урсула беше в моя дом…

Торкел пристъпи към него и сякаш едва се сдържа да не забие обвинително показалец в гърдите му.

— Сложи край на отношенията си с Малин Окерблад, каквито и да са те. Още тази вечер! Това е заповед.

— Не умея много-много да се подчинявам на заповеди.

— Можеше да те помоля в името на някогашното ни приятелство, но тъй като непрекъснато показваш колко малко ти пука за него, не ми остава друг избор.

И той си отиде.

Три крачки и затръшната врата, които сякаш оставиха стаята по-тиха, отколкото преди идването му.

Себастиан въздъхна дълбоко. Определено не беше очаквал това. След разговора им в стаята на Торкел мислеше, че са се разбрали, свършило се е, всичко е наред. Урсула е била на гости у колега, вечеряли са, когато е станал инцидентът. Това беше ужасна трагедия, резултат от множество нещастни съвпадения, нищо повече. Очевидно обаче Торкел не беше готов да затвори тази страница. Единственото, което би го накарало да остави историята зад гърба си и да продължи напред — така предполагаше Себастиан — щеше да е Урсула да се събере с него. Наистина. Напълно открита връзка. Може би брак. Но доколкото познаваше Урсула, а Себастиан смяташе, че я познава добре, това никога нямаше да стане.

А сега трябваше да реши какво да прави тази вечер.

Доста време бе посветил на обмисляне на методи как да избегне срещата с Малин тази вечер. Самият факт, че е дошла в Туршбю ден по-рано и го беше потърсила още при пристигането си, показваше, че е отчаяна. Той обикновено избягваше втора нощ с една и съща жена, а с такава, която активно търси компанията му, я изключваше напълно.

Един път не се брои.

Два пъти е твърде много.

Но сега не беше съвсем сигурен.

Раздвояваше се между нежеланието си да угоди на Малин и инстинкта да се опъне на Торкел, който, ако не беше толкова ядосан, щеше веднага да осъзнае, че директната заповед е най-сигурният начин да го накара да направи точно обратното. Така действаше Себастиан Бергман. Като разглезено дете. Забраната превръщаше нещата, които всъщност не искаше, в желани и важни за него.

Себастиан взе решение. Всичко сочеше, че в близките дни ще напусне Туршбю и Малин Окерблад. А Торкел щеше да остане близо до него и занапред. Чисто и просто не можеше да му позволи да надделее.

Това беше.

Бърз душ и после секс с прокурорката.