Микаел Юрт, Ханс Русенфелт
Момичето, което запази мълчание (62)

Отне му доста време, но се получи.

Черно-бялата снимка от първа страница на „Експресен“ беше всичко, от което се нуждаеше. От нея и от повече време. Време, с което не разполагаше.

Той още веднъж сравни снимката във вестника със сградата пред него. Същата беше. Нямаше съмнение. Въпросът беше дали момичето още е там. Съществуваше голяма вероятност да са го преместили, след като скривалището му е станало общоизвестно. Особено след злополуката в болницата. Това без съмнение е изострило вниманието им.

Той вдигна очи към прозореца на третия етаж. Седеше в колата си на големия паркинг вече близо два часа. Не беше зърнал абсолютно никого зад стъклото. За разлика от снимката прозорецът на третия етаж беше празен. Не надничаше детско лице. Щорите дори бяха вдигнати. Това го притесняваше. Ако се страхуваш да не те видят, поне ще спуснеш щорите.

Реши да слезе от колата. Това увеличаваше риска да го хванат, но трябваше да предприеме нещо. Да се приближи. Да събере още информация. Нямаше намерение да взима оръжието, скрито в малкия черен сак на предната седалка. Вярно, имаше си предимства да е въоръжен, когато излезе, но недостатъците преобладаваха. Шансът случайно да му се удаде възможност да се погрижи за момичето беше нищожен, а ако някой го спреше или още по-лошо — заловеше, нямаше как да обясни защо носи пушка. Нямаше представа каква защита е поставила полицията около момичето, ако то изобщо беше още тук. По-добре първо да добие обща представа. Както винаги.

Той слезе от колата и тръгна към сградата. Достатъчно бързо, та да изглежда целенасочен. Беше установил, че е по-вероятно да привлечеш внимание, ако се бавиш и озърташ.

Стигна до входната врата и тъкмо щеше да я дръпне, когато чу глас зад гърба си.

— Извинете?

Мъжът беше изникнал сякаш от дън земя. Вероятно цивилен полицай; във всеки случай не носеше униформа. Какъв късмет, че остави пушката в колата! Обърна се и си придаде вид на леко изненадан. Беше най-обикновен човек, тръгнал нанякъде. Нищо повече.

Онзи, който го спря, беше около трийсетгодишен, носеше червено яке и изглеждаше леко изтормозен. Сигурно е седял в колата, паркирана недалеч.

— Тук ли живеете? — попита.

Мъжът не беше сигурен коя лъжа да използва. Избра най-простата, която щеше да му осигури време.

— Защо?

— Извинете — продължи човекът в червеното яке; изглеждаше напрегнат. — Аз съм журналист на свободна практика и се опитвам да направя снимка на някого, който може би живее тук. Но не съм го виждал цял ден.

— Кого?

— Едно момиченце, но започвам да си мисля, че са го преместили.

— Извинете, кой кого трябва да е преместил? — попита мъжът, който можеше и да е въоръжен; пусна вратата и отиде при журналиста. — За какво говорите? — продължи по-смело. Осъзна, че това е шансът му да научи нещо повече.

Човекът, който го беше спрял, доби още по-унил вид, като осъзна, че вместо отговори ще получи още въпроси. Поклати глава отчаяно.

— Просто чух слух. Реших да дойда и да видя дали са верни. Извинете за безпокойството. — Журналистът се дръпна и отстъпи няколко крачки.

Мъжът реши да научи повече:

— Откога стоите тук?

— От сутринта, но вече се отказвам.

— Може би сте прав — отговори мъжът дружелюбно и вдигна ръка за поздрав.

Значи полицията я беше преместила. Вече беше почти сигурен. Никакви признаци на живот цял ден. Влезе в сградата и изчака журналистът да се качи в колата и да си отиде.

Върна се в нулева позиция. Или още по-лошо. Вече нямаше никакви следи. Тя можеше да е навсякъде. Трябваше да измисли друг начин да се справи с проблема. Журналистът му даде добра идея. Ако не можеше да намери момичето, може би щеше да намери онези, които го посещават. Които се нуждаят от него и ги е грижа за него. Освен майката се сещаше за още един човек.

Мъжът от пещерата.

Същият, който пръв пристигна в болницата в Туршбю онази нощ. Докато се криеше в храстите над паркинга, той беше видял с очите си едрият мъж да бърза към болницата. Още тогава си беше помислил, че сигурно е важен за момичето. Едва ли беше случайност, че и двата пъти дойде първи на мястото.

Ако беше разбрал правилно, онзи не беше полицай. Но беше част от екипа на „Риксмурд“, изпратен от Стокхолм.

Той го знаеше.

В пещерата се беше представил на момичето като Себастиан.

Колко себастиановци можеха да работят в „Риксмурд“?