Микаел Юрт, Ханс Русенфелт
Момичето, което запази мълчание (78)

Торкел стоеше в малката стая и се взираше в бялата дъска.

Беше преместил снимката на Франк Хеден в средата и сега я изучаваше. Беше правена, преди болестта да впие ноктите си в него. Изглеждаше силен и извънредно решителен. Твърд поглед изпод стоманеносива коса, толкова късо подстригана, че напомняше на някакъв елитен войник, набола брада по квадратната челюст. Ако Франк наистина беше виновен и тази снимка излезеше в медиите, всички щяха да кажат, че прилича на изпечен убиец.

А в момента всичко сочеше, че е бил Франк.

Най-важното — имаше мотив. Пари, разбира се, но в съчетание с краткото време, което му оставаше, изглеждаше още по-сериозно. Трябвало е да се погрижи за дома си, да осигури бъдещето на сина си, да направи всичко възможно да не остави след себе си единствено дългове.

Но и другите парченца намираха мястото си в пъзела.

Познавал е Ян Седер. Не знаеха до каква степен, но Франк сам беше признал, че пътищата им са се пресичали от време на време. Не звучеше никак невероятно да си е затворил очите за някое ловно прегрешение, а в замяна да е получил пушка.

Освен това Франк беше този, който им каза за колата в гората край Мечата пещера. За мерцедеса. Сега беше ясно защо. Искал е да даде напълно логично обяснение за присъствието си в района, в случай че някой друг дойдеше в управлението да съобщи, че е видял колата на Франк в гората. На всичкото отгоре така се е погрижил да загубят време и ресурси в търсене на несъществуващ автомобил, вместо да се занимават с него.

Торкел не знаеше кой номер обувки носи Франк, но можеше да се обзаложи, че е 44. Тъй или иначе скоро щеше да разбере. След разговора с Ваня изпрати Фабиан и екипа му така старателно да претърсят къщата на Франк, че в сравнение с това вчерашният обиск да изглежда като игра.

С какво друго разполагаха?

Торкел се замисли, но не се сети за нищо повече. Но Ерик познаваше Франк. Може би не дотолкова, че да знае кой номер носи, но все с нещо можеше да допринесе.

Торкел излезе от стаята и отиде нататък по коридора до кабинета на Ерик. Когато Торкел влезе, той тъкмо оставяше телефона на бюрото си.

— Франк изобщо не се е регистрирал в „Бест Уестърн“ във Вестерос — осведоми го Ерик, без да го пита.

— Значи не е там.

— Вероятно.

— Наистина ли подозирате Франк?

Торкел се завъртя. Пия седеше зад едно от бюрата. Не я беше забелязал. Той изгледа Ерик с вдигнати вежди.

— Тя ме чака. Ще се приберем заедно — обясни той.

— Наистина ли подозирате Франк? — повтори Пия.

— Около него има подозрителни обстоятелства — отвърна Торкел и се обърна към нея. — Например, че не е там, където ни каза, че ще ходи.

— Сигурно си има обяснение. Обадихте ли му се?

— Още не.

— Искате ли аз?

Торкел я изгледа смаяно.

— Познаваме се отдавна — поясни тя.

— Преди Франк заемаше позицията на Пия — обади се Ерик както винаги. — Той й е нещо като ментор.

— Ако искате, мога да го помоля да дойде и да се разберете. Очевидно е недоразумение.

Торкел не отговори веднага. Пия явно не търпеше подобни колебания:

— Какво толкова има да му мислите?

— Не съм убеден, че искам да го предупреждаваме — каза Торкел открито. — Ако знае, че го търсим, може да реши да избяга.

— Той е на шейсет години, страда от рак и вкъщи го чака инвалид — отвърна жената сухо. — Освен това е невинен.

Торкел не можеше да се подпише под последното твърдение, но останалите бяха близки до ума. Човек на възраст, със смъртна присъда и с прикован на инвалиден стол син, изцяло зависим от него. Не точно категорията, от която се очаква да се укрие. Той кимна на Пия.

— Но искам да слушам разговора.

— Ще пусна високоговорителя — съгласи се тя и вдигна телефона от бюрото пред себе си.

— Кажете му само, че искаме да говорим с него, но не и защо — помоли я Торкел и усети как леко се напряга при звука на сигнал свободно.