Микаел Юрт, Ханс Русенфелт
Момичето, което запази мълчание (10)

Ванът пътуваше на запад по Е20.

Както винаги Били седеше зад волана. Както винаги караше твърде бързо. Едно време Торкел го молеше да намали. Не и този път. Вместо това седеше мълчаливо и зяпаше през прозореца. От двете страни на пътя се плъзгаха редиците борове. Сякаш напуснеш ли града, Швеция се състои само от това. Гори, гори и пак гори. Най-отзад седяха Себастиан и Ваня. Един до друг. Торкел го намираше за необяснимо. Напоследък, когато ги виждаше заедно, Ваня изглеждаше дистанцирана от Себастиан. Явно нещо се беше променило.

Най-отпред, на мястото, където обикновено пътуваше Урсула, бяха струпали багажите си.

Изведнъж чу, че Себастиан се захилва. Изглежда, Ваня разправяше нещо смешно. На мястото на Урсула имаше багаж, а Себастиан се смееше все едно нищо не е станало. Торкел изпита още по-голямо раздразнение, като погледна отново безкрайните гори.

 

 

След няколко часа свиха по път 62, който щеше да ги отведе чак до Туршбю в Северен Вермланд. Били никога не беше ходил там и подозираше, че и никой от присъстващите не е. Сайтът на общината с гордост съобщаваше, че Туршбю е мястото, където Свен-Йоран Ериксон и Маркус Берг са вкарали първите си голове и че там се намира единственият тунел за ски бягане в Швеция. Ериксон беше добре известен на Били, не на последно място от клюките за любовния му живот в жълтата преса, но пък нямаше представа кой е Маркус Берг, а ски не бе карал от тринайсетгодишен.

„Само се шегувам! Пошегувах се, скъпи.“

Били помнеше добре тези думи. С тях приключи случаят с масовия гроб в Йемтландските планини. Той застреля Чарлс Седерквист. Една сутрин даде ключ от апартамента си на Мю. Тя го прегърна и прошепна, че сега остава само да се оженят. През май. Тя забеляза смаяната му и вероятно ужасена физиономия. Затова го прегърна.

„Само се шегувам! Пошегувах се, скъпи.“

Точно това каза.

Дума по дума.

Но когато два месеца по-късно дойде при него със списък от 150 гости и го помоли да й помогне да го посъкрати, той разбра, че сватбата през май вече не е шега, а реалност.

Мю.

Обичаше я. В това беше сигурен.

Но всичко се случваше твърде бързо.

През юни щеше да стане година, откакто се запознаха. И щяха да бъдат женени от месец.

Опитите му да удължи пътя до олтара се бяха оказали безплодни и изглеждаха нищожни на фона на страстното й убеждение, че това е правилният избор за двама им. Струваше му се дребнаво от негова страна да не затвърди общото им бъдеще; все едно не я обича.

А той я обичаше безкрайно.

Всичко в нея — от страстта й до начина, по който го гледаше, когато лежаха един до друг. Харесваше му, че с каквото и да се заемеше, го докарваше докрай. Харесваше му, че го кара да израства. С нея се чувстваше като единственият мъж на света, а за човек, който винаги е имал чувство, че стои отстрани и наблюдава, усещането беше прекрасно.

Затова той се предаде, засрамен от нерешителността си.

В действителност никога не си беше представял, че ще се ожени. Навярно разводът на родителите му имаше пръст. По онова време беше деветгодишен и неведнъж се бе чувствал по-зрял от родителите си, особено когато те го използваха като оръжие един срещу друг. Но главното му възражение си оставаше колко бързо се случваше всичко. Не му допадаше. Той беше от хората, които внимателно структурират и анализират, докато Мю непрекъснато обикаляше да търси нова зала за празненството, да пробва нова булчинска рокля, да избере нова църква. Накрая той вдигна ръце, осъзна, че големият им ден заедно е по-скоро неин, отколкото негов. Че дори сега стои отстрани и анализира, вместо да участва. Това беше положението. Повтаряше си, че няма нищо против. Във всеки случай се надяваше убийството в Туршбю да се разреши лесно, за да може да се върне и да планира заедно с нея. Но засега нямаше подобни изгледи. Цяло семейство — избито. Доказателствата за единствения заподозрян бяха слаби, доколкото можеше да прецени. Обикновено докато пътуваше към подобен случай, беше вглъбен и отдаден, сега обаче се чувстваше раздвоен. Сякаш не се намираше на правилното място. Което и да бе то.

Опита се да пропъди мислите и да се съсредоточи върху еднообразния път. Почти никакво движение, затова и скоростомерът някак се бе плъзнал над 140 километра в час. Били понамали, без някой да го кара. Обикновено Торкел пръв го подканяше да съобрази скоростта, днес обаче мълчеше през цялото пътуване, загледан през прозореца. Изглеждаше състарен. Не че беше толкова странно; станалото с Урсула бе разтърсило и Били. Заедно с Торкел тя беше водещата в екипа и щеше да липсва не само на Торкел, но и на цялата група; и особено на него самия. Щеше да му се наложи сам да се занимава с всички технически въпроси, а не беше сигурен, че наистина е готов да поеме пълната отговорност за този толкова важен аспект. Можеше да се каже, че екипът също е изгубил едното си око.

Двамата най-отзад във вана обаче не изглеждаха никак потиснали. Странна работа, помисли си Били, като хвърли поглед в огледалото за обратно виждане. Последно като се видяха, Ваня беше бясна на Себастиан и беше убедена, че се опитва да съсипе живота й.

Сега приличаха на две деца на задната седалка на път към летния лагер.

Напоследък Били все повече се убеждаваше, че зад непрекъснатите опити на Себастиан за сприятеляване с Ваня прозират скрити цели. Всичко започна с молбата на Себастиан Били да му намери адреса на някоя си Ана Ериксон, когато се срещнаха за първи път във Вестерос. През 1979 година Ана Ериксон пратила писмо на майката на Себастиан, затова той искал да я открие. Тогава Били не обърна кой знае какво внимание, но след време се сети, че майката на Ваня се казва Ана Ериксон. Следващия път името й се появи в списък с потенциални жертви, свързани помежду си единствено от факта, че са спали със Себастиан. Значи той е имал връзка с майката на Ваня, а тя беше родена през юли 1979, около седем месеца след написването на въпросното писмо.

Но това, което окончателно убеди Били, че Себастиан й е баща, бе откритието, че Валдемар не е.

Съвпаденията ставаха твърде многобройни.

Колкото повече мислеше, толкова повече се навързваше всичко. При всеки сгоден случай Себастиан се лепеше на Ваня. Но никога по сексуален начин. Били го беше виждал около други жени. Държеше се недвусмислено. Недвусмислено показваше какво иска. Флиртуваше дори с Урсула. Но никога с Ваня. Никога. А същевременно все гледаше да е близо до нея.

Изведнъж Били почувства, че трябва да научи истината. Да е сто процента сигурен. Не можеше да подозира нещо такова и да не предприеме нищичко.

Забеляза, че пак е минал 140 километра в час. Този път не си направи труда да намали. По-добре да стигнат Туршбю възможно най-скоро и да се свършва.

 

 

Когато свиха зад сградата на „Берйебювеген“ 22, както ги упъти една табела, завариха отпред десетина души. Камерите и микрофоните подсказаха на Торкел, че са журналисти. Освен това позна едно от лицата. Аксел Вебер от „Експресен“. Очите им се срещнаха за момент, когато черният ван зави към отворените порти. Торкел видя как Аксел отстъпва леко встрани и пъха ръка в джоба си. Десет секунди по-късно телефонът на Торкел звънна. Той отговори само с едно рязко „да“.

— В Туршбю ли сте? — попита Вебер направо, без да поздравява.

— Може би.

— Е, какво можете да кажете за убийството на семейството?

— Нищо.

Торкел отвори вратата и слезе. Приятно беше да се разтъпче след дългото пътуване, макар и четиримата да бяха седели доста удобно. Забеляза от задната врата на сградата да излиза петдесетинагодишен мъж и да приближава с бърза крачка.

— Още дори не съм се видял с разследващия полицай, ще трябва да почакате.

— Но нали след това ще се обадите?

— Не, няма.

Торкел затвори и прибра телефона в джоба си в момента, когато мъжът стигна до тях.

— Здравейте. Ерик Флодин. Радвам се, че дойдохте.

Той кимна на групата и подаде ръка на Торкел.

— Торкел Хьоглунд — пое десницата му Торкел.

Другите от екипа също се представиха и после влязоха заедно в сградата, която Торкел в първия момент бе взел за порутен автосервиз.

 

 

Ерик ги събра в миниатюрната кухничка, започна с извинение за липсата на кафе и сладкиш, после изрази радостта си, че „Риксмурд“ иска да им помогне, и накрая набързо резюмира какво им е известно за семейството и четворното убийство. Били, Ваня и Торкел слушаха съсредоточено и тук-там вмъкваха по някой въпрос. Себастиан се беше отнесъл. На този етап от работата — когато местната полиция предаваше случая — той обикновено сядаше някъде встрани, пиеше кафе и слушаше с половин ухо. Но след като тази забравена от бога дупка не можеше да предложи дори нещо за пиене, той реши да пропусне дори и разсеяното слушане и потъна в собствените си мисли.

— Е, как ще процедирате? — Гласът на Ерик Флодин го върна към действителността.

Предаването на случая беше приключило и оттук нататък работа щеше да се движи от Торкел.

— Имате заподозрян, нали? Онзи Седер? — уточни Ваня.

— Ами, всъщност… — Ерик се поколеба. — Заплашил е семейството, но изглежда има алиби.

— Ваня и Себастиан, вие се заемете с него — нареди Торкел и се изправи. — Ние с Били отиваме на местопрестъплението.

— Ще пратя Фредрика с вас — каза Ерик и ги остави.

Себастиан погледна Торкел, който събираше книжата, разпръснати по масата.

Торкел и Били.

Той и Ваня.

Да, за него беше идеално, но дали Торкел не искаше да покаже, че прокарва граница между двама им?

През часовете в колата на път за Туршбю почти не размениха дума. Не повече от десетина изречения. Себастиан се опита да си спомни дали едно време не говореха повече по време на пътуванията и реши, че не — и преди не бяха приказливи. Доколкото помнеше, миналия път беше същото. От Йостершунд до онази планинска хижа, чието име беше забравил. На всичко отгоре, изборът на Торкел беше напълно оправдан предвид уменията им. От Себастиан нямаше почти никаква полза на местопрестъплението. За сметка на това двамата с Ваня бяха ненадминат екип в стаята за разпит.

И въпреки това му се струваше, че рано или късно ще им се наложи да поговорят за случилото се онази вечер.

Да поговорят за Урсула.

Но не сега.

 

 

Седяха в помещение, което беше твърде малко, за да се нарича „офис пространство“, но така или иначе побираше пет бюра. Четири, поставени едно срещу друго две по две до прозорците, плюс единично вляво от вратата. Себастиан се беше настанил на него и зяпаше разсеяно налепените с тиксо детски рисунки и снимките на нечия съпруга и деца, докато слушаше записа от разпита на Ян Седер.

Първо му задаваха въпроси за заплахи и откраднати пушки, сега пък минаха на застраховки. Дотук нищо интересно. Себастиан взе химикалка от бюрото и нарисува голям пенис върху една от детските рисунки. Ухили се доволно. Детинско, но приятно.

„Къде бяхте вчера?“, чу се от записа небрежният глас на Ерик и Себастиан забеляза как Ваня наостри уши. Той самият пусна химикалката и се облегна назад. Зачуди се дали ще направи лошо впечатление, ако си качи краката на бюрото, реши, че тъй или иначе не му пука и веднага след това му се наложи да се прави, че не забелязва неодобрителния поглед на Ерик.

„Вчера ли?“

„Да. Вчера“, повтори Ерик.

„Бях във Филипстад“, отвърна Ян без колебание.

„Кога заминахте?“

„Вторник вечерта.“

„Кога се върнахте?“

„Днес. Сутринта. Бях си вкъщи само от час-два, когато тая дойде да ме прибере.“

— „Тая“ е Фредрика — обади се Ерик.

Ваня кимна. Отбеляза си нещо в бележника. Ако Ян Седер казваше истината, значи дори не е бил близо до Туршбю в деня на престъплението.

„С какво пътувахте дотам и обратно?“, попита Ерик в записа.

„303 до Хагфорш и после 302 до Филипстад.“

— Даде ни и това — обърна се към тях Ерик и прекъсна записа.

Подаде им найлонов плик с някаква хартийка вътре. Ваня го взе. Смачкан билет за автобус.

Отиване и връщане.

Отиване завчера. Връщане вчера.

„Какво правихте там?“, продължи разпитът.

„Бях на гости на приятели.“

„През цялото време?“

„Да, празнувахме малко… през цялото време.“

„Бихте ли ни дали имената и телефонните номера на въпросните приятели?“

Чу се стържещ звук — Фредрика бутна към него бележника и химикалка.

„За какво са всички тези въпроси?“, попита след това Седер.

Настъпи тишина, все едно двамата полицаи в стаята за разпити размишляваха как да постъпят, колко да кажат, но след това явно прецениха, че Седер рано или късно трябва да научи за какво е задържан.

„Семейство Карлстен са мъртви — съобщи Ерик. — Застреляни с пушка. Какво имате да кажете по въпроса?“

Ерик спря записа.

— Нямаше какво да каже по въпроса. Във всеки случай не и без адвокат.

Той извади лентата и я прибра в кутията. След това пак се обърна към Ваня:

— Фредрика се обади на приятелите му и те потвърдиха. Има алиби.

— Тогава защо още е тук? — намеси се Себастиан.

Ерик го изгледа, все така леко неодобрително, доколкото можеше да прецени Себастиан. Свали си краката от бюрото, изправи се и започна да обикаля напред-назад по тясната ивица свободен под в помещението.

— Разбрах, че Седер е алкохолизиран тип без задръжни процеси — продължи той. — Нали така казахте? — Той се спря и погледна Ерик въпросително.

— Да.

— Но сега смятате, че е планирал всичко до най-малката подробност, включително си е осигурил фалшиво алиби и е купил автобусни билети до Филипстад, за да подсили ефекта?

Ерик не отговори и Себастиан продължи:

— Ако действа така подготвено, едва ли ще заплаши семейството посред бял ден, точно преди да отиде в дома им и да ги избие.

— Казах само, че изглежда, че има алиби — отвърна Ерик сдържано и не съумя добре да прикрие раздразнението си. — Но все още може да открием барут или кръв по ръцете и дрехите му. Ако намерим и изчезналата пушка, разполагаме с патрони от къщата, които да сравним. Още не сме говорили със съседите на семейство Карлстен, някой може да е видял Седер близо до къщата им. И дотук с алибито.

Себастиан поклати глава, не се сдържа и се захили:

— Или пък може да се върнем назад във времето, да застанем пред къщата и да видим кой ги е застрелял. Звучи по-реалистично.

— Себастиан, достатъчно!

Ваня се изправи. Себастиан се завъртя към нея. Погледът й беше помръкнал. Той познаваше този израз твърде добре. Беше му ядосана. Взира се в него още няколко секунди, след което се обърна към Ерик:

— Извинете, понякога той… се държи като идиот.

— Свикнал съм — отвърна Ерик със значително по-мек тон, без обаче да отмества очи от лицето на Себастиан. — Много хора смятат; че за нищо не ставаме, само защото не сме от Стокхолм.

— Това, че живеете в тази дупка няма нищо общо — обясни Себастиан дружелюбно. — Некомпетентността е разпространена и в столицата.

Ваня въздъхна тихо. Всъщност не беше изненадана. Знаеше, че Себастиан не го е грижа какво мислят хората за него, но обикновено Урсула бе тази, която се нахвърляше върху местните полицаи при първа възможност. Себастиан се държеше нетърпимо около свидетелите и роднините. Двамата сякаш си бяха разпределили ролите. Но сега Урсула я нямаше и Себастиан като че ли бе решил да поеме цялата отговорност да ядосва хората.

Ваня пак се обърна към Ерик:

— Къде е Седер? Искам да говоря с него още сега.

Ерик мина покрай Себастиан, без да отрони и дума, и излезе на коридора.

 

 

Една жена на около четирийсет години се изправи и подаде ръка, когато те влязоха в стаята.

— Флавия Албректсон, адвокат на Ян Седер.

Ваня я поздрави и се представи, след което придърпа един от столовете от другата страна на масата и седна.

— Флавия, необичайно име — усмихна се Себастиан и задържа ръката й, поне според Ваня, ненужно дълго.

— Да.

— И красиво — продължи Себастиан усмихнат и най-сетне се сети да я пусне. — Откъде идва?

Ваня вдигна очи към небето. Ако беше четирийсетгодишен адвокат на име Флавиус, на Себастиан едва ли би му пукало за произхода на името му.

— Може да продължим с това по-късно — намеси се Ваня със спокоен глас и се усмихна на Флавия, след което изгледа Себастиан.

— Надявам се — отвърна Себастиан и се ухили още по-широко на адвокатката.

Този път тя му отвърна със същото. Себастиан дръпна стола до Ваня и се настани. Флавия също седна. Себастиан я оглеждаше. Тя имаше дълга до раменете тъмна коса и кръгло, открито лице. Дискретен грим около очите и блясък на устните. Перлена огърлица над тънкото сиво поло под сакото. Малки гърди. Брачна халка на лявата ръка. Това просто означаваше малко повече усилия. По-голяма начална съпротива, по-несигурен изход. Ако щеше да спи с някоя в Туршбю, може би трябваше да започне с нещо по-лесно.

Ваня изгледа Себастиан, увери се, че той няма намерение да води разпита, и насочи вниманието си към леко смачкания мъж до безупречно облечената жена. Изглеждаше изтощен.

— Разкажете ни за семейство Карлстен.

— Какво да разказвам? — сви рамене Седер.

— Какво мислехте за тях?

Седер изсумтя и заклати глава, което им каза всичко необходимо, но накрая все пак отговори:

— Бяха от онези, дето гушкат вълци и прегръщат дървета. Това било отровно, онова не било екологично. Мръсни копои, не те оставят и да се изпикаеш в гората.

— Затова заплашихте Емил Карлстен пред плувния басейн.

— Бях пиян.

— Разкажете ми какво правихте след това — отвори Ваня бележника. — До момента, когато полицията ви задържа.

— Вече го е разказал — намеси се Флавия.

— Не и на нас.

Седер скръсти ръце.

Пое си дълбоко дъх.

Започна.

Ваня и Себастиан слушаха съсредоточено. От време на време Ваня задаваше по някой въпрос или молеше за разяснение. След близо четвърт час Седер млъкна, наглед в пълно изтощение. Разпери ръце в жест, който показваше, че няма какво повече да каже, и брадичката му клюмна към гърдите. Ваня погледна записките си. Всичко разказано съвпадаше с първия разпит.

Тя се сепна, когато Себастиан внезапно скочи на крака.

— Пушката.

— Какво за нея? — учуди се Флавия.

— Това е единственото, за което не ти вярвам. — Себастиан се облегна на перваза на затъмнения прозорец. — Че са я откраднали и не си се оплакал.

— Той обясни защо — пак се обади Флавия.

— Знам, но не му вярвам.

Себастиан се извърна от Седер и се съсредоточи върху адвокатката. Вероятно в момента губеше всякакви шансове за секс, но нямаше как.

— Но това е единственото, което не вярвате? — разясни си Флавия и се наведе напред с доволен вид. — Значи ли това, че го смятате за невинен?

— Да — заяви Себастиан уверено.

— Защо тогава е тук?

— Защото аз нямам власт да го освободя.

Флавия се усмихна. Себастиан я изгледа. Може би шансовете му още не бяха загубени.

— Не е задължително мнението на Себастиан да съвпада с това на „Риксмурд“ — намеси се Ваня. — Той не е полицай.

За едно обаче беше съгласна с него. И в нейните записки около информацията за пушката беше поставен голям въпросителен знак. Точно там бе доловила нещо фалшиво в тона. Биваше я за това. За нюансите. Били я наричаше „жив детектор на лъжата“.

— Той има алиби — настоя Флавия.

— Човек понякога си го осигурява, когато знае, че ще го заподозрат в нещо. — Ваня затвори бележника и погледна адвокатката в очите. — Неговата пушка може да е оръжие на убийството дори и вече да не е у него.

Себастиан скръсти ръце и се отпусна назад, доста впечатлен.

— И може би… може би… вашият клиент е знаел, че ще бъде използвана — заключи Ваня.

Поръчка. Или пък някаква услуга. Себастиан кимна до прозореца. Дори и алкохолизиран тип без задръжки би могъл да се справи. Седер бе прекарал целия си живот на това място. Живееше в родния си дом. Вероятно познаваше доста ловци и земевладелци, които споделяха мнението му за семейство Карлстен. Нищо чудно някой да му е дължал услуга. Да застреляш цяло семейство наистина е доста голяма услуга, но ако Карлстен са си създали неприятели и са враждували с много хора, не беше изключено.

Алкохол, тестостерон, маркиране на територия.

Себастиан бе виждал хората да правят странни неща.

— Затова засега остава тук — заповяда Ваня, изправи се и тръгна към вратата.

Себастиан остана, загледан след нея.

Беше добра. Наистина добра.

Неговата дъщеря.