Микаел Юрт, Ханс Русенфелт
Момичето, което запази мълчание (77)

Колко ли време беше чакал пред входа?

Доста хора минаха покрай него по тротоара и взе да го обхваща неприятното чувство, че всеки следващ минувач го гледа с нарастващо подозрение.

Толкова ли беше странно, че чака отпред?

Привличаше ли внимание?

Нямаше защо. В сградата би могъл да живее негов приятел, когото чака. Кое му е странното? Или по стокхолмските улици не беше позволено да чакаш някого?

Франк погледна часовника. Колко хора живееха в този вход? Никой не беше влязъл или излязъл през последните двайсет минути. Вратата си оставаше затворена.

Усети как гневът се пробужда в него.

Това беше просто врата.

С какво ли не се беше справил дотук.

Нима една най-обикновена кафява двойна врата с три стъклени прозорчета от всяка страна щеше да стане причина за провала му? Известно време се колебаеше дали да не разбие средното прозорче. Нямаше да отнеме време. Един лакът в стъклото, ръката през дупката и вратата щеше да се отвори. Щеше да се справи за десет секунди. Но не смееше. Щеше да се чуе. Нищо чудно в този луксозен квартал трясъкът на счупено стъкло да привлече повече внимание от автомобилна аларма. Още преди отломките да са паднали на асфалта, на всеки прозорец щеше да се покаже любопитно лице.

Но той не можеше да остане и тук.

Колкото по-зле се чувстваше, толкова повече се притесняваше от неестественото си стоене пред вратата. Кратка разходка до края на улицата и обратно? Само че не биваше да се отдалечава твърде много. Ами ако някой излезеше, а той се намираше на трийсет, четирийсет, петдесет метра? Какво щеше да прави тогава? Да хукне като луд по улицата с викове? Да задържат вратата, все едно тича към асансьор в американски филм? Всеки би го забелязал и запомнил.

Но не можеше да стои и тук. Гневът растеше. Това не беше добре. Когато се поддадеш на гнева, допускаш грешки. Време беше да се размърда. Да прогони нетърпението и раздразнението. Не можеше да си позволи грешки. Тръгна бавно към „Стургатан“, която по големина изобщо не се различаваше от улицата, на която се намираше той. Сви зад ъгъла и продължи. Реши да обиколи целия квартал и ако никой не му отвореше до пет минути след връщането му, щеше да счупи стъклото.

Така беше по-добре.

Имаше план.