Микаел Юрт, Ханс Русенфелт
Момичето, което запази мълчание (25)

Тя пристигна.

Зад ниска ограда се откриваше планината и пътят към забравата. Каменистият пролом щеше да я погълне. Да я скрие външно, точно както беше скрита вътрешно.

Тя клечеше зад храстите толкова близо до входа, колкото можеше да се приближи без риск да бъде открита и забелязана в откритото поле пред пещерата.

Не се виждаше жив човек.

Не се чуваха нито автомобили, нито гласове.

Тя се изправи и пресече възможно най-бързо покритата с чакъл полянка до оградата. С тел за грубата мрежа бе закрепена релефна жълта метална табела с картинка на полицай с вдигната длан и отдолу текст „Влизането забранено. Родителите носят отговорност за децата си“. Оградата беше висока не повече от метър и тук-таме коловете бяха полегнали към земята.

Щеше да я прескочи без затруднение.

Преди да пристъпи в мрака, се поколеба. Щеше да огладнее.

Не беше яла от сутринта, когато излапа втория сандвич, като само махна червения лук. Пи единствено йогурт. Но сигурно нещата щяха да се наредят. Помнеше, че водата тече под земята, филтрира се и капе по стените на пещерите. Формира подземни езера.

И въпросът с храната щеше да се уреди някак. Носеше консервите от къщата. Нямаше да чака дълго. Беше толкова близо. Само още няколко метра и щеше да изчезне завинаги. Да стане недостъпна.

И външно, и вътрешно.

Момичето забърза напред, прескочи оградата и влезе решително в старата пещера.

И потъна в мрака.