Микаел Юрт, Ханс Русенфелт
Момичето, което запази мълчание (6)

Ерик Флодин паркира автомобила пред ниската, плоска и — ако трябва да сме честни — едновременно грозна и безлична сграда на „Берйебювеген“ 22, която му беше работно място до миналия февруари, спря двигателя, слезе и се насочи към входа. Като го видяха, тримата, които чакаха на двете дървени пейки пред полицейското управление, се изправиха. Познаваше и тримата. Двама бяха от вестник „Вермландс Фолкблад“, третият — от местната редакция на „Нюа Вермландс Тиднинген“.

Промърмори „Абсолютно нищо“ в отговор на въпроса какво може да каже за убийството и бутна вратата. Кимна на Кристина и Денис, които стояха на гишето и извади картата си за достъп, когато телефонът му изведнъж иззвъня. Докато плъзгаше картата върху четеца и въвеждаше четирицифрения код, с който да се вмъкне в недрата на полицейското управление, вдигна телефона и отговори на Пия.

— Вярно ли е? — чу се вместо поздрав.

Ерик като че ли долови нотка на укор, задето го е чула от друг източник, а не от него.

— Семейство? Застреляли са цяло семейство?

— Да.

— Къде? Кое?

— Недалеч от Стурбротен. Казват се Карлстен.

— Знае ли се кой го е направил?

— Имаме заподозрян, но… заплашил семейството.

— Кой?

Ерик дори не се поколеба. Обикновено споделяше с жена си повечето подробности от текущите разследвания и досега нищо не беше изтекло.

— Ян Седер.

— Не го познавам.

— Имали сме си работа с него, сега отивам да го разпитам.

Пия въздъхна дълбоко и Ерик си я представи — как стои до прозореца в кабинета си на втория етаж в Общината и гледа навън, към калините пред магазин „Кооп“ на „Тингсхюсгатан“.

— Ще има жълтини — въздъхна тя разтревожено.

— Не е задължително, тук са само „ВФ“ и „Нюа Вермландс“ — каза го само защото смяташе, че тя иска да чуе това, а не защото беше истина.

Разбира се, че щеше да се пише по вестниците.

Не след дълго към тримата пред управлението щяха да се присъединят техни колеги от Карлстад и конкуренти от едрите риби в Стокхолм. Вероятно и от телевизията. Може би дори от Норвегия.

— Спомняш ли си Омселе? — попита Пия сухо и на мига му даде да разбере, че опитът му да я утеши е прозрачен.

Ерик въздъхна. Разбира се, че си спомняше Омселе. Тройно убийство на семейство в близост до църква. Убийците искали да им откраднат велосипеда. По онова време Ерик беше първи курс в полицейската академия. Всички следяха по вестниците, радиото и телевизията преследването през цяла Швеция на Юха Валякала и приятелката му Марита.

— Минаха двайсет и пет години — продължи Пия в ухото му, — а все още свързваме Омселе единствено с това. Искаме хората да идват да живеят тук, не да ги плашим.

Ерик се спря в малката кухня и взе чаша, постави я върху решетката на машината и натисна „капучино“. Изведнъж го обхвана раздразнение. Всеки момент щеше да изгуби търпение. Тя не беше влизала там. В къщата. Не бе видяла малкото момченце, скрито в гардероба, което наесен трябваше да тръгне на училище за първи път. Нито братчето му по пижама до остатъците от закуската.

Не ги беше видяла.

Не беше видяла кръвта.

Безсмислието.

— Наясно съм, че не изглежда добре — промърмори той, като се мъчеше да сдържа гнева. — Но четирима души са мъртви. Две деца. Как ще повлияе или няма да повлияе на имиджа на общината остава на заден план. Не си ли съгласна?

Последва мълчание. Машината си беше свършила работата и той взе чашата. Отпи от, за жалост, неособено топлата напитка. Кафето в Карлстад беше по-хубаво.

— Имаш право — промълви тя накрая. — Извинявай. Съжалявам, сигурно съм прозвучала ужасно егоцентрично.

— Прозвуча като посветена на каузата си — отвърна той; както винаги раздразнението го напусна и веднага бе заменено от угризения на съвестта, след като тя отстъпи и се извини. — Каквато винаги си била — добави.

— Да потърсим ли някого? — попита тя с обичайния си енергичен тон.

— В смисъл?

— Помощ. Отвън.

— Не, не мисля. Поне не още.

По-нататък по коридора Фредрика подаде глава през една врата и го забеляза. Хвърли му поглед, който ясно казваше, че е време да приключва с телефонните разговори и да отиде при нея. Ерик се подчини незабавно.

— Трябва да вървя, ще говорим довечера. Целувам те.

Той прибра телефона в джоба си, заряза недопитото кафе и бързо отиде в стаята на Фредрика, за да чуе новата информация.