Микаел Юрт, Ханс Русенфелт
Момичето, което запази мълчание (41)

Той тъкмо беше поел дъх, за да извика отново, когато чу металическия звук, последван от кратко изтрополяване, сякаш нещо се търкаляше по камъни. Ослуша се. Разбира се, пещерите променяха и засилваха шумовете, но му се стори, че звукът е дошъл отблизо. Съвсем отблизо. Предпазливо пристъпи напред и стисна оръжието малко по-силно.

Тя беше тук.

Оказа се прав.

Оставаше само да я намери.

Тя беше уплашено малко момиченце, а той разполагаше с всичкото време на света. Цялата история можеше да завърши по един-единствен начин. За миг изпита нещо подобно на мъка от онова, което трябваше да извърши, но беше длъжен. Нямаше път назад. Трябва да правиш каквото се налага, дори невинаги да ти харесва.

Освети с челника първо вдясно, после вляво. По-навътре пътят се разделяше и се превръщаше в лабиринт от проходи и шахти, но тук беше само един. Тя нямаше къде да отиде.

Той се спря. Какво беше това? Сянка? Но от какво? Нищо не стърчеше, за да блокира светлината. Не, не сянка. Процеп. Малък, но със сигурност достатъчно голям, за да се промуши десетгодишно момиченце. Той насочи светлината натам и извървя целенасочено последните метри.