Микаел Юрт, Ханс Русенфелт
Момичето, което запази мълчание (91)

Себастиан пръв зърна волвото. Все още се движеше в най-лявото платно и изпреварваше кола след кола в платната вдясно.

— Ето я! — възкликна той и посочи червения автомобил.

Ваня кимна; беше изгасила сините светлини преди минута-две, за да не ги забележат. Себастиан хвърли поглед на радара. 125 км/час.

— Кара твърде бързо — отбеляза леко разтревожено.

— Ще гледам да запазя разстоянието.

Ваня пак взе радиостанцията и се свърза с шефа на пътната полиция в Салем. Бяха намерили екипи от пътния отдел на полицията в Сьодертелйе и планът беше да спрат Пия за наглед рутинна проверка, да я изкарат от автомобила, да я отдалечат от Мария и Никол и да я задържат, докато пристигнат Ваня и Себастиан. Вече трябваше да са на позиция и да са започнали да спират случайни коли. Ваня беше обещала да се обади, когато осъществи визуален контакт с бясно движещото се волво и да им даде информация с колко време разполагат, докато Пия стигне до тях.

— Виждам я. Ще бъде при вас след по-малко от шест минути.

— Готови сме — гласеше отговорът.

Ваня се обърна към Себастиан. След като вече виждаше преследвания автомобил с очите си, беше една идея по-спокойна. Сега поне имаха контакт.

— Сега остава да се надяваме другите да си свършат работата — каза му.

— Ами ние? Ние какво ще правим? — попита той.

— Да се надяваме, че нищо. Ще спрем и пътните полицаи ще ни я предадат.

Ваня му хвърли бърз поглед. Изпълнен с разбиране. Той отдавна не го беше виждал.

— Всичко ще бъде наред, Себастиан.

Той само кимна и се загледа неспокойно през прозореца към прелитащите покрай тях южни предградия на Стокхолм.

— Може да си нетърпима, но си добра полицайка — промърмори той след малко.

— Ти си по-нетърпим.

Себастиан се засмя.

— Защо все аз съм прецакан?

Трябваше да прозвучи реторично, но за своя изненада той долови несъмнено самосъжаление в тона си.

— Не знаеш ли? — учуди се тя.

— Не.

— Защото си арогантен, циничен, не ти дреме за другите, лъжеш, мамиш, надут си… Да продължавам ли?

— Няма нужда.

В колата настъпи тишина. Себастиан я гледа няколко секунди, преди да насочи очи към червеното волво.

Ваня имаше право. През целия си живот той не бе помислял и за миг, че някой би го обичал такъв какъвто е.

Нито родителите му. Нито колегите в университета. Нито някоя от всичките му жени.

Лили беше първата. И засега единствената. Сабине и Никол, естествено, но те бяха деца.

И Ваня. Ако не друго, поне не се страхуваше от стълкновения с него. Не отстъпваше.

Но никой друг. Беше играл толкова много игрички, беше живял с толкова много полуистини и лъжи, при това толкова дълго, че той самият се беше превърнал в една голяма лъжа. Нищо повече.

— Още четири минути — промърмори Ваня, съсредоточена във волвото пред тях.

Себастиан не отговори. Мъчеше се да види Никол в колата. Различаваше тъмните очертания на главите на Пия и Мария през задното стъкло.

Но не и на Никол.

Сигурно беше скрита от облегалката.

Момичето, което той изгуби.