Микаел Юрт, Ханс Русенфелт
Момичето, което запази мълчание (52)

Пазаруването му отне повече време от обикновено. Сигурно защото беше отвикнал да пазарува за друг освен за себе си. Докато живееше с него, Елинор вероятно бе намерила и други магазини освен неговите любими „7-Eleven“ и Йостермалмските хали, но сега беше различно. Сега трябваше да пазарува за малко момиченце и неговата майка. Не знаеше откъде да започне. Какво обичат десетгодишните? Започна с шарени кофички плодов йогурт и медени пръстенчета. След това напълни количката с един нарязан хляб, масло, пастет, сирене, шунка, мляко, шоколадова напитка и портокалов сок. Закуската беше уредена. После обяд и вечеря. Тук вече изборът беше твърде голям и на всичкото отгоре той не беше сигурен дали Мария ще готви или той. Никол и майка й бяха негови гостенки и би било странно да им тръсне няколко кутии с продукти и да прати Мария при печката. Естествено, надяваше се точно на това, но му трябваше и резервен план.

Отиде при фризерите и взе да вади купища полуфабрикати, продължи с пюре на прах, кренвирши, кетчуп, гофрети, сметана и сладолед. Когато накрая се добра до касата, се оказа, че дължи близо 1500 крони и трябва да носи четири тежки торби.

Пресече „Йостермалмсторг“. Найлоновите дръжки на торбите се впиваха в ръцете му, но той се чувстваше вдъхновен и в добро настроение. Някой го чакаше у дома.

Някой, който се нуждаеше от него.

Оглеждаше се, докато вървеше. Лицата на минувачите, които бързаха към къщи или от и към срещи; и изведнъж се почувства като част от целия този живот. Не бяха просто тела в движение. Всички се бяха запътили нанякъде.

Значи това било да се чувстваш необходим. Животът си имал посока. Остави се движението на околните да го понесе и забърза към вкъщи.

Когато пет минути по-късно, вече с доста силна болка в пръстите, сви по „Грев Магнигатан“, той се спря и погледна торбите. Вдигна очи към апартамента си и осъзна, че и за миг не е помислял за вечната миризма на почистващ препарат в антрето, нито е изпитал нежелание да се прибере. Тъкмо обратното. За първи път от много време копнееше да отвори новата си врата.

Забеляза движение през прозореца на дневната. Малко бледо личице зад рамката. Никол. Като че ли го забеляза. Притисна се в стъклото, вероятно за да го види по-добре. Той леко се разтревожи. Тя трябваше да стои далеч от прозореца. Престори се, че не я забелязва, за да не я окуражава. Същевременно забърза още повече и сякаш вече не усещаше болката в ръцете.

Не беше просто необходим.

Копнееха за него.

 

 

— Не бива да пускате Никол до прозореца — подвикна той, след като се прибра и пусна торбите в антрето.

— Оставих я само за секунда — чу се откъм кухнята и след миг Мария дотича в дневната с филтър за кафе в ръка.

— Никол! Дръпни се оттам! — извика тя почти ядосано.

Себастиан чу как Никол светкавично скочи на паркета. Беше боса, доколкото чу, и този детайл го зарадва. Щом си бос, значи се чувстваш добре, помисли си той. Като у дома си.

Той заряза торбите и се присъедини към тях в дневната. Никол стоеше до майка си. Един от старовремските фотьойли зад нея беше завъртян към прозореца, явно се е покатерила на него, за да гледа навън. Той мина покрай нея и демонстративно спусна тежките зелени завеси. Елинор ги бе поставила и отначало той не можеше да ги понася заради претенциозната им натруфеност, но след време с удоволствие забеляза колко сполучливо го отделят от външния свят.

— Не бива да стоим на прозореца. Ясно? — Той се опита да звучи мило, но твърдо. — Купих купища храна. Не знаех какво обичате.

Заведе ги в антрето. Мария се усмихна и вдигна две торби.

— Това ще е вълнуващо — подхвърли тя и тръгна към кухнята. — Умирам от глад.

Сложи двете торби на масата и започна да вади покупките. Себастиан донесе останалите.

— Гледай, Никол! Шоколад. Спагети. Кюфтенца. Вкусно, а?

Тя продължи да вади стоките и накрая стигна до трите червени кутии със замразени храни. Отбеляза, вече не толкова доволно:

— Стек по моряшки с кафяв сос? Май нямате деца.

Очевидно се наслаждаваше на делничността на ситуацията, на баналността на разговора. Не беше кой знае колко чудно след крайното напрежение от последните дни.

— Не, нямам.

Лъжата дойде инстинктивно. Той никога не говореше за Сабине и Лили. Жените имаха склонност да любопитстват. Да искат да знаят подробности. Какво е станало и — след като изкопчеха какво — колко ужасно трябва да е било. Само че с Мария той не се чувстваше толкова емоционално притиснат колкото с други. Даже навярно би могъл да й разкаже. Сега обаче беше късно.

— Взел съм и гофрети, и сладолед, ако искате — смени темата той.

— Обожаваме гофрети, нали така, миличка?

— В такъв случай вадя гофретника — усмихна се Себастиан и се завъртя към шкафовете.

Хрумна му, че преди време беше мярнал гофретник там някъде. Не помнеше някога да го е използвал, но определено го беше виждал. Подпря се на коляно и започна търсенето от долния шкаф вдясно от печката. Обикновено хората там държаха по-големите кухненски уреди, поне майка му така правеше, значи, ако изобщо притежаваше гофретник, подсъзнанието му би го накарало да го прибере там. Попадна на кухненски робот, големи тенджери и тигани на три рафта. Как се беше озовало цялото това оборудване в неговия шкаф? Сигурно Елинор е домъкнала една част, но в никакъв случай всичко. Дали е била Лили? Само че те не живяха тук кой знае колко дълго, повечето време бяха в Кьолн. Чуваше как зад гърба му Мария продължава да вади покупки от торбите. Показваше на Никол, която се беше настанила на един от столовете край масата, сладоледа, сладкишите и плодовете. Никол сякаш се забавляваше, участваше активно, поне с поглед. Беше приятно и той продължи да рови. Мина на следващия шкаф. Иззад един съд за фондю, който дори не знаеше, че притежава, различи електрически кабел, толкова стар, че беше увит в някакъв вид текстилна материя. Той извади съда за фондю и най-сетне видя гофретника. Беше грамаден, бакелитен и изглеждаше безкрайно стар. Сега поне се сети откъде го има. Наследство от чичо му. Беше задигнал няколко кашона с джунджурии, най-вече за да ядоса баща си, който очевидно беше решен да прилапа всичко. Въпросът беше дали изобщо работеше. Никога не го беше пробвал. Сложи го на плота и се обърна към Мария. Тъкмо щеше да подхвърли някое остроумие за допотопния уред, когато в кухнята проехтя писклив звън.

— Моят е. Включих го, за да си проверя съобщенията — обясни Мария и извади телефон с тъчскрийн от джоба си.

Погледна го.

— Номерът не ми е познат.

Себастиан изпита известно безпокойство.

— Да вдигна ли? — попита тя притеснено и отиде при него с телефона в ръка.

Себастиан се поколеба за секунда.

— Само не казвайте къде се намирате. Това е най-важното.

Тя плъзна палец по екрана, за да отговори, и долепи телефона до ухото си.

— Ало? Да, аз съм…

Себастиан се приближи още повече до Мария. Чуваше слаб мъжки глас, но не и думи. Мария обаче ги чуваше.

— Да, вярно е.

Изглеждаше изненадана. Не уплашена или разтревожена, което успокои Себастиан — разговорът поне не беше заплашителен.

Но любопитството му се пробуди. Мария изведнъж се раздразни.

— Сега не мога да се занимавам с това. — Раздразнението премина в гняв. — Не, не разбирам как изобщо може да ми се обаждате за това.

И рязко затвори. Погледна Себастиан.

— Да не бяха от някой вестник? Безочливи са — пристъпи той към нея.

Идваше му да я успокои, като я прегърне през рамо.

— Някакъв адвокат. Питаше дали искам да продам стопанството.

— Какво стопанство?

— На сестра ми.

В първия момент Себастиан не разбра какво казва.

— Някой иска да купи стопанството? Седмица, след като убиха цяло семейство в него?

— Да, някаква фирма. „Филбо“ нещо си. Бездушни мръсници.

Себастиан протегна ръка към нея. Това значеше нещо, сигурен беше. Какво и защо — длъжен беше да се поразрови.

— Може ли да погледна?

Мария му подаде телефона. Себастиан веднага видя, че новите технологии са отвъд възможностите му.

— Как да видя последните входящи разговори? — върна й той телефона.

Две натискания и няколко прости плъзвания на пръста по екрана и пак му го подаде.

Стокхолмски номер.

След два сигнала отговори мъжки глас.

— „Лекс Легали“, Рикард Хегер.

Себастиан разпозна тона и тембъра на плътния глас.

Беше мъжът, разговарял с Мария.

 

 

Себастиан се беше затворил в кабинета си. Беше се постарал да не тревожи Мария, но подозираше, че гневният му разговор с Рикард Хегер не я е успокоил кой знае колко. Беше се опитал да говори неутрално и професионално, но Хегер се усукваше и отказваше да отговори на въпросите, та се наложи Себастиан да подаде телефона на Мария, за да даде тя разрешение на Рикард да поясни. Когато и това не помогна, Себастиан заплаши с пълно полицейско разследване. Тогава вече получи отговор.

Хегер представлявал „Филбо Суидън АБ“, дъщерно дружество на „ФилбоКорп Лтд“, компания, специализирана в минната промишленост със седалище в Торонто. Рикард се извини, ако са сметнали за неуместно да се обади толкова скоро след трагедията, но клиентите му държали да покажат интереса си към имота възможно най-рано. Ако са разбрали правилно, сега Мария била единствен собственик. За него нямало нищо странно да се обади на лицето, което притежава сто процента от собствеността над имота.

Било просто бизнес.

Себастиан се опита да го притисне с още въпроси. Обсъждали ли са евентуална сделка с покойната й сестра?

Хегер отказа да отговори.

Себастиан го заплаши както с колегите си, така и с пресата, но не получи информация. Рикард Хегер очевидно беше добър адвокат.

Сега обаче щеше да се изправи преди добрите полицаи от „Риксмурд“. Въпросът беше как Себастиан да накара Торкел да обърне внимание на тази следа и да не се предава при отказ.

Най-добре да каже истината. Торкел беше под напрежение, тъй като още не разполагаха с мотив, а разговорът с „Лекс Легали“ изглеждаше като най-добрата им следа.

Може би и други са се интересували от имота.

Може би имаше какво да изровят около „ФилбоКорп“.

Реши да се обади на Торкел.