Микаел Юрт, Ханс Русенфелт
Момичето, което запази мълчание (50)

Торкел включи лаптопа и тъкмо започваше да пише кратък доклад за разговора си с Гунила и Кент Бенгтсон, когато на вратата се почука.

Дотук вечерта беше изпълнена със събития.

В осем часа Ерик Флодин се обади с информация за свидетел, забелязал паркирана кола в района на пещерата, но точно преди Торкел да повика Били и заедно с Ерик да отидат да говорят с човека, му се обади мъж, който се представи като Кент Бенгтсон, съсед на семейство Карлстен — намерил визитката на Торкел в пощенската си кутия, когато се прибрал у дома. Торкел бързо промени плановете си. Ваня и Били щяха да отидат с Ерик при свидетеля, той пък щеше да говори със семейство Бенгтсон, които го поканиха въпреки късния час.

Беше се прибрал в хотела преди по-малко от половин час, когато на вратата се почука. Оказа се Ваня, понесла бяла кутия, чието съдържание за секунди изпълни стаята на Торкел с мирис на закусвалня.

— Искаш ли малко? — Ваня разклати бялата кутия, в която, оказа се, имаше хамбургер и пържени картофи.

— Не, благодаря, успях да убедя служителите в кухнята да ми направят един сандвич, когато се прибрах — отвърна той и открехна прозореца, което Ваня очевидно не можа да свърже с димящата си вечеря.

— Как мина? Какво казаха за Карлстен? — попита тя и отхапа от хамбургера.

„Да, какво всъщност казаха?“ — запита се Торкел. Съпругът и съпругата Бенгтсон не бяха кой знае колко словоохотливи, отговаряха едносрично и нищо от думите им не променяше образа, който полицията вече си беше изградила за съседите им. Симпатични, харесвани, ревностни природозащитници, което не правело някакво особено впечатление нито на Гунила, нито на Кент, но знаели, че някои хора се дразнят.

— Кой например? — попита Торкел и получи същия отговор като предишните пъти.

Ян Седер и Уве Хансон най-често се оплаквали от семейството, но пък не било чудно — Карлстенови ги били натопили пред полицаите. Ставало най-вече дума за разни коментари и клюки. Нищо сериозно. Не можели изобщо да си представят кой би ги убил. Ужасна история. Особено пък двете момченца. Често се отбивали при тях да видят конете.

— Нищо, което да не знаем — отговори Торкел кратко на въпроса на Ваня.

— Къде са били досега? — попита тя и натопи няколко пържени картофа в купичката с кетчуп до хамбургера.

— Празнували нечий шейсети рожден ден в Карлстад миналия петък и останали за уикенда.

— Явно не са били толкова съсипани от станалото, че да не могат да отидат на купон — отбеляза Ваня.

— Останах с впечатление, че не са познавали Карлстенови кой знае колко добре. Не че показаха враждебност, просто… равнодушие. — Той сви рамене. — А при вас как мина?

— Горе-долу. Онзи Франк прегледа снимки на кажи-речи всеки един мерцедес, произведен от 1970 насам.

— И?

— За нищо не беше сигурен, освен че е било „Мерцедес“. Били сглобява всички данни, които събрахме. Сигурен ли си, че не искаш?

Ваня пъхна бялата кутия под носа на Торкел, който вдигна ръце, за да се предпази.

На вратата се почука отново и Били влезе с лаптоп в ръка.

— Здрасти. Ваня тъкмо ми разказваше, че малката ви разходчица не е била особено полезна — поздрави го Торкел.

— Не говори така — поклати глава Били с необичайно весел вид за завърнал се от неуспешна мисия човек. Седна на леглото с компютъра на коленете и обърна екрана към Торкел и Ваня: — Той не беше сигурен, но всичко сочи към по-нов модел.

Били отвори начална страница на сайт, на която се въртяха снимки. Различни модели „Мерцедес“.

— Можеше да е A класа седан, C класа седан, купе, дори комби, CL, CLA, CLS…

— Добре, добре — не издържа Торкел. — Може да е каква ли не кола, схванах. Продължавай.

Били го изгледа, леко разочарован, че не му позволява да продължи да разглежда снимки на автомобили, но се примири и отвори нов сайт.

— Имаше твърде много възможности, за да се надявам на нещо, но все пак пуснах всички възможни модели в автомобилния регистър просто за да проверя колко са регистрирани в района.

Били се протегна, както седеше на леглото, и не можа да скрие самодоволната си усмивка, която показа на Торкел, че е открил нещо. Вечерта все пак нямаше да се окажа съвсем неуспешна.

— Познай кой има CLS350 от 2011?

— Кой? — попита Торкел и се постара с тона си ясно да намекне, че не му е до игри.

— Уве Хансон — съобщи Били и показа данните на екрана.

— Откъде ми е познато това име? — обади се Ваня с пълна уста.

— Той е собственик на фирмата за лодки, която Карлстенови докладвали в полицията, че употребява забранени бои — отвърна Торкел и се приведе напред, за да прочете информацията на екрана.

— Резюме на краткия разпит, на който го подложила местната полиция миналия петък, е оставено в папката заедно с жалбата на Карлстенови — приключи Били и се обърна към Торкел. — Какво ще правим?

Торкел изправи гръб и закрачи из стаята. Размишляваше.

— Ловец ли е?

— Има разрешително за две пушки — кимна Били. — Тъй че вероятно да.

Торкел направи още няколко обиколки на стаята. Това беше добре. Можеше да се окаже пробивът, от който така се нуждаеха. Погледна часовника. Малко след единайсет. Едва ли нещо щеше да се промени в рамките на няколко часа заслужен отдих.

— Ще прегледаме още веднъж всичко, с което разполагаме, и рано сутринта отиваме при него — реши Торкел.

Другите кимнаха и след още няколко минути обсъждане на плановете се разделиха.

След като остана сам, Торкел затвори прозореца и се поколеба дали да звънне на Урсула. Искаше му се, копнееше да чуе гласа й, но реши, че е много късно. Утре щяха да си поговорят. Дано да можеше да й съобщи, че са близо до разрешаването на случая.

Той вдигна покривката на леглото и тъкмо отиваше в банята, когато телефонът иззвъня. Урсула, помисли си той развълнувано, но се оказа друг номер, друго име.

— Знаете ли колко е часът? — каза той още с вдигането.

— Знам, извинявайте. — Гласът на Аксел Вебер прозвуча искрено. — Но трябва да ви кажа нещо.

— Аха, какво? — попита Торкел, все още с рязък и не особено любезен тон.

— Имам млади колеги в Стокхолм… — Вебер замълча, все едно не беше сигурен как да продължи: — Преместили сте момичето, нали?

— Няма да коментирам. Лека нощ — тросна се Торкел и понечи да затвори.

— Чакайте, чакайте, не се обаждам за това. — Той си пое дълбоко дъх, като че ли имаше нужда още един път да обмисли дали постъпва правилно. — Знаят къде е и смятат утре да го публикуват.

 

 

ЕТО КЪДЕ СЕ КРИЕ

С големи букви. След това с малко по-малки, но все така набиващи се на очи:

ТЯ ОЦЕЛЯ В КЪЩАТА НА УЖАСИТЕ

Остатъкът от страницата беше зает от снимка, направена с увеличение от голямо разстояние, вероятно целенасочено, за да засили усещането за сензация и изключително разкритие, предположи Торкел. Предвид днешните технологии не му хрумваше друга причина снимката да не е на фокус. Показваше част от сградата, където Никол и Мария бяха пристигнали преди по-малко от денонощие. Човек лесно можеше да се разпознае, ако реши, въпреки лошото качество на снимката. Светъл овал, който спокойно можеше да мине за детско лице на прозорец на третия етаж. Червен кръг около прозореца, та никой да не пропусне къде точно се намира, нито да постави под въпрос истинността на новината.

— Е, отпечатаха го — въздъхна Торкел, след като описа страницата на Себастиан по телефона.

— Пишат ли къде точно се намираме? — попита Себастиан, докато се опитваше да определи сериозността на положението.

Сигурно пак щеше да им се наложи да се местят. Въпросът беше къде, но за негово учудване отговорът веднага изникна пред очите му.

— Пишат: „В анонимна многофамилна къща във Фарща“ — отвърна Торкел, след като прегледа набързо текста. — Но предвид снимката за никого няма да е трудно да ви открие.

— Два пъти се опитаха да я убият, къде им е умът, по дяволите?! — Себастиан шептеше, понеже се намираше в дневната.

— Вероятно изобщо нямат ум. Разпоредих да ви пазят. Ще поставим двама души на стълбището.

Себастиан само кимна, понеже едва говореше от ярост. Закрачи из стаята и почти изсъска в слушалката:

— Тя се нуждае от тишина и спокойствие, и възможно най-нормална среда.

— Никой няма да ви приближи — увери го Торкел твърдо.

— Нормална среда не означава изолация и непрекъсната заплаха — рече Себастиан и усети, че пак е заговорил с назидателния тон. — Трябва да има възможност да излезе, ако пожелае. Без журналисти и фотографи из храстите и без някой, който да стреля по нея.

Торкел за секунда понечи да обясни на Себастиан, че времето, когато фотографите се спотайваха по храстите, беше минало преди десетилетия, но разбираше какво има предвид колегата му.

— Ще ви преместим — реши бързо. — Имаме и други защитени адреси.

— Точно там е проблемът — отвърна Себастиан, почти изненадан, че Торкел още не е събрал две и две. — Нямате нито един защитен адрес, очевидно някой от вашите снася информация.

— Откъде знаеш? — Торкел инстинктивно зае отбранителна позиция, както винаги, когато критикуваха колегите му.

— Ами нали току-що ми го прочете?

На Торкел не му отне много време да признае, че Себастиан има право. Вестникът в ръката му беше доказателство за това. Информацията за местоположението на Никол и Мария можеше да идва само от човек от полицията. Възможностите не бяха безкрайни и Торкел реши на всяка цена да открие виновника и да се погрижи той или тя да не остане и час повече на служба.

Но този въпрос можеше да почака.

— А какво предлагаш? — попита и хвърли вестника върху леглото в стаята си.

Себастиан най-сетне прие идеята, която му хрумна още в момента, в който Торкел се обади да каже, че скривалището им е разкрито.

— Може да дойдат у нас.

Торкел не отговори веднага, което Себастиан изтълкува като първоначална съпротива срещу предложението.

— Имам място, ще си имат собствена стая, никой — освен теб, мен и екипът — няма да знае къде са.

Торкел чувстваше дълбоко в душата си, че би трябвало да забрани, че и въпрос не може да става, че предложението е абсурдно и в разрез с всички правила и препоръки. Проблемът обаче беше, че идеята не беше лоша. Никак даже.

Тъкмо обратното.

Малката се беше привързала към Себастиан и Торкел беше сигурен, че ще й се отрази добре да бъде с него, все пак тук ставаше дума за наранена психика, а това бе специалността на Себастиан. За много неща Торкел му нямаше доверие, но професионалните умения не бяха сред тях. Имаха сериозен проблем и Себастиан предложи решение, което — поне като за начало — можеше да свърши работа.

— Ще пратя кола — склони Торкел. — Кога ще сте готови?

 

 

— Какъв голям апартамент!

Себастиан се стресна при думите й. След като взе връхните им дрехи и ги покани да разгледат жилището, се бе вторачил в стената в антрето.

Отново.

Бяха минали няколко дни, но какво всъщност бе очаквал?

Да забрави?

Да се прибере в апартамента си, без да си представя червено петно и почти да подушва мириса на кръв?

Да, това беше очаквал. Сега изведнъж го осъзна. Или поне се бе надявал, че компанията, присъствието на живи хора ще прогони спомените и някак ще прочисти дома, в който му ставаше все по-трудно да живее. Е, очевидно не се беше получило.

Поне не още.

Откъсна очи от стената и видя Мария пред вратата към дневната, а до нея Никол, стиснала я през кръста.

— Извиняваше, какво казахте?

— Голям апартамент.

— Да, да, голям е.

Себастиан се завъртя към поставката за шапки, взе една закачалка и окачи палтото на Мария.

— Сам ли живеете тук? — продължи жената, докато двете с Никол пресякоха малкото коридорче към другите стаи.

— Да — потвърди той и закачи якето на детето.

Мария се спря пред затворена бяла дървена врата.

— А тук какво има?

— Отворете и ще видите.

Мария се подчини.

— Предлагам да се настаните тук — каза Себастиан и с две широки крачки отиде при тях.

— Каква красива стая! — възкликна Мария и влезе.

Себастиан я огледа и осъзна, че е права. Стаята беше красива, макар и неголяма. Лили бе настояла да имат стая за гости и я обзаведе след едно доста скъпо отиване на търг в Нортелйе. Светлосини тапети, стилно бяло бюро и писалище в стил рококо от едната страна. Черно-бели портретни снимки в черни рамки по стените. Под прозореца с бели завеси — широко легло с рамка от ковано желязо. Всички вещи принадлежали на един и същ покойник. Дори фотографиите. Нямаха представа кои са тези хора, които някога в миналото са се наконтили и са отишли да се снимат, но Лили реши, че вървят с мебелите. Красиви предмети, които си отиваха, но се нуждаеха от живо същество, за да превърнат помещението в нещо повече от една красива стая, да я превърнат в част от дом.

— Как смятате, можете ли да спите и двете в леглото или да донеса още един матрак? — попита Себастиан.

— Няма нужда, идеално е — обърна се Мария към него. — Благодаря за… всичко. Наистина съм ви много признателна.

Себастиан не отговори веднага. Внезапно осъзна колко е отвикнал да получава благодарности. Умееше да прави добро, някак по навик и неискрено, но много отдавна никой не беше изказвал на глас добри чувства към него. Вероятно сам си беше виновен, но все пак… Беше приятно.

— Няма за какво — промълви искрено и срещна очите й. — За мен е удоволствие.

— И така да е, благодаря. Не знам как щяхме да се справим без вас.

Отново настъпи тишина, след което Себастиан си пое дълбоко дъх и отстъпи крачка назад.

— Къщата е празна, така че, ако нямате нищо против, ще изляза да напазарувам — каза с по-висок от обикновено глас, с което успя да наруши странната близост, която бяха почувствали. — А след това ми се иска двамата с Никол да седнем да си поговорим.

Той се обърна към Никол, която мълчаливо разглеждаше снимките върху бялото бюро.

— Съгласна ли си?

Никол се завъртя и го погледна в очите. И после кимна леко. Едва доловимо. Само за миг, но пак беше нещо. Реакция. Леко открехната врата към самоналожения затвор.

Себастиан й се усмихна топло и за първи път от онази нощ насам дори не погледна стената в антрето, докато излизаше.