Микаел Юрт, Ханс Русенфелт
Момичето, което запази мълчание (29)

Беше студено.

Много по-студено, отколкото бе очаквала.

Застоялият въздух в пещерата едва ли беше много над нулата. Тя се сви в нишата, която беше намерила, отпусна глава на коленете си и хвана глезените си с две ръце. Така беше малко по-топло, но не можеше да компенсира студа, който прииждаше към нея от влажните скали. Зъбите й затракаха. Няколко пъти си пое дълбоко въздух и се опита да се отпусне, доколкото е възможно. Така беше малко по-добре…

Поколеба се дали да не си свали якето и да легне върху него, но се отказа. Облечено може би щеше да я топли малко повече.

Затвори очи.

Нямаше никаква разлика. Мракът беше толкова плътен, че нямаше значение дали са отворени, или затворени.

Но все пак ги затвори.

Чуваше единствено собственото си дишане. Тишината бе толкова дълбока, че започваше да си мисли, че е оглушала. На това място нямаше дори да забележи, ако е оглушала и ослепяла. Това я устройваше. Тъмнината и тишината.

Никой нямаше да я намери.

Никой не е намерил онези момчета, които умрели тук.

Тя обаче нямаше намерение да умира тук.

Тогава защо дойде? За да не я намери никой. Завинаги ли щеше да остане тук? Как щеше да се справи? Момчетата бяха умрели. Дали и тя не беше дошла тук, за да умре?

С раздразнение отхвърли въпросите. Дойде, за да не я намери никой. Не искаше да я намерят. Чисто и просто не искаше. Поне не още. Може би по-късно. Не беше мислила за след това. Да избяга на сигурно място. Това беше всичко. После щеше да й се наложи да мисли за след това.

Сигурно щеше да се опита да намери мама. Тя щеше да знае как да постъпи.

Само че нямаше телефон. Когато се върна, не се сети за него. Зареждаше се до леглото й, докато с Фред гледаха телевизия, когато на вратата се позвъни, когато изстрелът…

Не!

Нямаше да мисли. За онова. За онова навън. Вътре го нямаше. Вътре все така беше тихо и спокойно. Там трябваше да отиде тя. Цялата. Да се затвори изцяло. Вече пристигна и можеше да се съсредоточи върху това. Скоро щеше да й се наложи да мисли как да действа оттук нататък. Но още не.

Може би никога.

Може би всичко, от което се нуждаеше, се намираше вътре. Стига само цялата да отидеше там. Може би никога нямаше да се наложи да напусне спокойствието на мястото, което не беше място.

Тишината. Забравата.

Не усети кога е заспала.