Микаел Юрт, Ханс Русенфелт
Момичето, което запази мълчание (60)

Тя не позна стаята веднага.

Но все пак се чувстваше в безопасност.

Майка й от едната й страна.

Мъжът, който я спаси от мрака, от другата.

Част от нея все още искаше да побегне. Апартаментът беше голям. Имаше много места за криене.

Но нямаше нужда. Тя вече нямаше нужда да бяга.

Седна в леглото. Имаше нужда от нещо друго.

Имаше нужда да отвори вратата на къщата.

Къщата, от която беше избягала.

С кръвта, която я уплаши. Която полепна по краката й, между пръстите, под ноктите.

Не искаше да отваря вратата. Не искаше.

Пак легна. Между тях. Искаше да остане тук.

Да се чувства в безопасност.

Кръвта можеше да почака.

Къщата можеше да почака.

Те бяха мъртви. Нямаше ги вече. Отварянето на вратата нямаше да промени това.

Но онзи, който ги уби. Мъжът с пушката.

Който я откри в пещерата.

Който, бе чула, едва не я беше открил в болницата.

Него още го имаше. И пушката му. Която пробиваше тела и проливаше кръв.

Него го имаше.

Мъжът, който я спаси, обеща да го залови, но имаше нужда от помощ. От нейната помощ.

Имаше нужда тя да отвори вратата.

Тя пак се надигна, измъкна се от леглото и напусна безопасното място.

 

 

Себастиан се събуди в девет часа. Отдавна не беше спал толкова добре. Установи, че държи ръчичката на Никол. Сигурно затова не се събуди в паника. Не беше сънувал кошмар, понеже този път не я изпусна. Сабине.

Всяка нощ в продължение на десет години бе търсил детска ръка, която да държи.

Този път успя да я задържи.

Мария беше обърната на другата страна и дишаше равномерно. Той се вгледа в дългата й тъмна коса. Осъзна, че рядко му се е случвало да гледа спяща жена сутрин и да не иска да напусне леглото. Може би защото не правиха секс. Но най-вероятно отговорът се криеше в детето между тях.

Той се протегна и чу как нещо пада на пода пред краката му. Внимателно се надигна и погледна.

Флумастерите и блокчето.

Когато си лягаха, ги бяха оставили в дневната. Той се стресна. Дали Никол е ставала през нощта?

Пак я погледна. Спеше кротко, нищо не показваше да е обикаляла сама апартамента и да е седяла на пода да рисува. Но това беше единственото логично обяснение. Отметна завивките и стана. Прокрадна се до рисунката на пода. Веднага разбра какво изобразява. Беше виждал снимките от местопрестъплението в къщата на Карлстен.

Тя го беше виждала на живо.

Карин Карлстен, просната в собствена си кръв в антрето.

Той вдигна листа. Вторачи се в него. Рисунката беше безумно силна в своята простота. Точните, но детски краски с флумастерите правеха и така страшното още по-смразяващо. Малко момиче стоеше пред отворената пътна врата. Вътре лежеше тялото, сгърчено на пода. Кестенявата коса на Карин в червено море.

Момичето, което в момента лежеше в леглото му, беше по-смело от всеки, когото бе срещал в живота си.

Имаше куража да се изправи пред демоните си съвсем само.

През нощта. Когато възрастните предпочитаха да забравят. Предпочитаха да сънуват.

Мобилният му телефон звънна. Той подскочи, изтича до масата, където го беше оставил, и го взе. Оказа се Ваня. Той й затвори, за да не събуди другите в стаята.

Набързо събра флумастерите и листовете от пода и ги взе със себе си. Внимателно затвори вратата зад гърба си.

Смяташе да я скрие. Рисунката. Чувстваше се длъжен да предупреди Мария. Иначе можеше да й дойде в повече. Тя не беше като Никол. Телефонът пак иззвъня. Ваня никога не се отказваше, знаеше го. Бързо вдигна.

— Здравей, извинявай, моментът не беше удобен — обясни той.

— Значи не си чул? — Директно, без встъпително изречение.

— Какво да съм чул?

— За извънредно лошата ти преценка.

Ваня звучеше едва ли не враждебно. Той беше напълно неподготвен за такова отношение. Подразни се.

— Какво? За какво говориш, по дяволите?

— В момента другарчето ти в креватите игри Малин Окерблад е заподозряна — изсъска тя, все така войнствено.

Себастиан се опита да разбере какво му казва, но не успя.

— Какви ги говориш?

— Брат й притежава земя в Стурбротен и е познавал Ян Седер. Схващаш ли? Същия Седер, когото тя пусна!

Продължаваше да изсъсква думите. Себастиан се чувстваше съвсем объркан.

— Вярно ли е? — заекна само.

— Да, Торкел ще я разпитва.

— Звучи откачено.

— Естествено. Как успяваш? Спал си и с онази Елинор. Дето простреля Урсула. И майката на убиеца във Вестерос, ако не греша.

— Престани…

— Може би в бъдещите разследвания трябва да те изчакваме да си избереш секс партньори и после просто да ги арестуваме — продължи Ваня, без ни най-малък знак, че възнамерява да млъкне. — Доста ще ни облекчиш работата.

— Да, да, много весело, ха-ха, но трябва да говоря с Торкел — отвърна той напрегнато.

— Той няма да ти се зарадва, ако на това се надяваш.

— Ваня, трябва…

— Отсега мога да ти кажа какво ще чуеш от него — прекъсна го тя грубо. — Ще стоиш далеч от Малин, ще ми помагаш тук в Стокхолм и ще дойда да те взема след двайсет и пет минути. Приготвяй се.

След тези думи му затвори.

Себастиан стоеше неподвижно и се мъчеше да схване казаното от Ваня. Възможно ли беше? Замесена ли беше Малин? Възможно ли беше той да има толкова лош късмет?

Надникна в спалнята. Сети се, че трябва да събуди Мария, преди Ваня да е дошла. Нямаше да изглежда никак добре, ако Ваня я завареше в леглото му. Не и след този разговор.

 

 

Ваня се сърдеше, че вече не е в Туршбю. Може и да беше детинско от нейна страна, но не можеше да не чувства, че са я отпратили от центъра на събитията в периферията.

А тя мразеше да се намира в периферията.

Самата мисъл, че ще пропусне разпита на Малин Окерблад, я вбесяваше. Поведението на прокурорката я дразнеше от самото начало и наистина щеше да се наслади на възможността да я притисне хубавичко. Торкел обеща да я замести достойно, а и тя знаеше, че го бива. Но не беше като да участва лично.

Същевременно съзнаваше, че всички следи трябва да се проучат като хората и че е време да поуплашат „ФилбоКорп“ с информацията, че подозират за връзка между убийствата в Туршбю и плановете за нова мина. Освен това й предстоеше среща със Стефан Андрен, мъжът от Лондон, който също притежаваше земя в района. Той щеше да пристигне вечерта в Стокхолм от Осло и беше обещал да й се обади. Но на първо място в списъка стоеше „ФилбоКорп“. Двамата със Себастиан щяха да бъдат там след трийсет минути.

Тя паркира пред жилището на Себастиан на „Грев Магнигатан“, въведе кода на входната врата и изтича догоре. Може би се държа малко грубо по телефона, съзнаваше го, но той здравата се беше изложил. Никой не го беше карал да спи с Окерблад. Заслужаваше да му се стъжни животът. Същевременно тя беше наясно, че ако иска да има полза от него, трябва да се поукроти, иначе през остатъка от деня той щеше да се държи като обидена примадона. Още повече щеше да затрудни работата им. А имаха много за вършене.

Тя взимаше по три стъпала наведнъж. Звънна на вратата му. Той отвори по-бързо от обикновено.

— Здравей, ей сега съм готов — покани я вътре.

Тя влезе в антрето. Носеше се ухание на кафе и топъл хляб. Уютно и приятно. Една врата се отвори и жена по халат излезе от банята. Ваня тъкмо понечваше да каже нещо язвително, когато я позна.

Мария Карлстен. Майката на Никол.

Никол се показа от кухнята по пижама. Мляко по устните и половин препечена филийка в ръка.

— Какво правят тук? — прошепна Ваня на Себастиан, след като двете се скриха в кухнята.

Той я изгледа учудено, сякаш въпросът й беше странен.

— Живеят тук. Разкриха апартамента във Фарща. Решихме, че това е най-безопасното място.

— Кой го реши?

— Ние с Торкел, тъй че не си фантазирай, че аз съм го измислил — отвърна той.

В гласа му имаше острота, ясно беше, че няма никакво намерение да дискутира доколко е уместно семейството да се намира в кухнята му. Ваня се почувства напълно неподготвена. Нямаше представа, че майката и детето се крият при Себастиан. Защо не го знаеше? Нима Торкел й нямаше доверие или просто е искал да си спести възраженията й?

— Постигнахме сериозен напредък с Никол — продължи Себастиан, сякаш прочел мислите й. — Спокойната домашна обстановка й се отрази добре.

— Чудесно — промълви Ваня и усети, че е искрена; Никол беше единственият им свидетел. — Какъв напредък? Можеш ли да ми кажеш?

— Разбира се.

Той я поведе към кабинета си. По пътя Ваня надзърна към кухнята. Майката и момичето изглеждаха доволни; закусваха. Вероятно Себастиан имаше право. Апартаментът му беше по-подходящ от временната полицейска квартира за десетгодишно дете, което се нуждае от мир и спокойствие. Тя не беше нито приятна, нито уютна.

Влязоха в кабинета и Себастиан затвори вратата. Отиде при полица, която се огъваше под тежестта безброй книги, и взе няколко листа, оставени върху томовете.

— Никол ги нарисува вчера.

Започна бавно да й показва картинките. Една по една. Тя видя момиче в гора. Той обърна на следващата.

— Помниш ли, предположих, че се движи назад. Към убийството. Оказах се прав. В Туршбю нарисува линейката пред пещерата, после самата пещера. Сега е в гората.

Рисунките бяха емоционално натоварващи. Силни багри. Ваня се впечатли от таланта на Никол да се изразява. Детският почерк само засилваше усещането за ужас. Голямата гора изглеждаше наистина заплашителна. Малкото момиченце — съвсем само. Ваня проследяваше бягството рисунка след рисунка.

— И тук стигаме до къщата. Ето я в ъгъла, виждаш ли?

Ваня кимна. Прав беше. Тя позна бялата къща на семейство Карлстен.

Себастиан показа последната картинка.

— Тази я е нарисувала през нощта. Още не съм я показал на Мария.

Като видя тялото с кестенявата коса в локва кръв, Ваня разбра защо.

— Значи е видяла всичко?

Себастиан кимна. Ваня го погледна развълнувано.

— Добра работа, признавам.

— Има още. — Той върна листовете на полицата. — Още не е приключила.

— Трябва да призная, че си бил прав. Явно престоят тук й се отразява добре — продължи тя малко по-помирително, отколкото възнамеряваше. Но точно сега беше доста впечатлена от него.

— Благодаря ти.

— Въпреки че ми се стори доста странно да ги заваря тук.

— Ясно ми е. Знам, че се изложих с Малин — призна той.

Ваня несъзнателно се усмихна.

— Меко казано. В момента Торкел я върти на шиш.

— Хванахте ли брат й? Как се казва? — попита Себастиан.

— Тумас Нурдгрен. Не, от убийството насам никакъв го няма. Никой не го е виждал. Мисля, че Торкел ще го обяви за издирване.

Себастиан й се усмихна.

— Но се знае, че има лична връзка с Карлстен, над трийсетгодишен е и познава района?

Ваня кимна Себастиан продължи самоуверено:

— Справя се със социалния живот; дори е имал сериозна връзка. Нали?

Тя разбра накъде бие.

— Да, отговаря на профила, който си изработил — отвърна сухо.

— Просто исках да го чуя от теб.

Тя поклати глава, но се засмя.

Той отвори вратата и излезе в дългия коридор.

— Тръгваме ли? — предложи. — Мога да отсъствам няколко часа.

Ваня кимна:

— Винаги е за предпочитане да сме двама. Започваме с „ФилбоКорп“.

Себастиан отиде в кухнята и се сбогува с Никол, като я погали по главата.

— Трябва да отида на работа, но няма да се бавя.

Никол изглеждаше разтревожена, но накрая кимна.

Той се обърна към Мария:

— Обадете се, ако възникне нещо. Не отваряйте на никого.

Ваня погледна тримата в кухнята. Внезапно й хрумна да му позволи да остане. Може би тук щеше да е от полза повече, отколкото с нея. Но нещо в цялата ситуация я смущаваше. Не й се струваше съвсем нормална. Себастиан не се държеше като професионалист, разследващ случай. Тя имаше чувство, че гледа семейство. Таткото тръгва за работа.

— Никол явно те харесва — подхвърли, когато той се върна. — Изглежда ти има доверие.

— Да, единствена на света — въздъхна той.

Ваня поклати глава. Типично за него. Всичко приемаше лично.

— Тя е дете, Себастиан. Дете, преживяло травма. Нуждае се от теб, но не те познава — каза тя малко по-остро и по-директно, отколкото възнамеряваше.

— Тоест, ако ме познаваше, нямаше да ме харесва и да ми се доверява?

— Щеше да й е малко по-трудно — отвърна Ваня прямо.

Той си обу обувките. Даде да се разбере, че разговорът е приключил.

Излязоха от апартамента мълчаливо.