Микаел Юрт, Ханс Русенфелт
Момичето, което запази мълчание (72)

Себастиан най-после беше успял да намери детския канал. Сега седеше до Никол на дивана в дневната и гледаше заедно с нея. Ваня никога не би повярвала, че Себастиан би зяпал анимационно филмче. Мария си беше възвърнала самообладанието и се беше заела с готвенето. Ваня не беше кой знае колко гладна, но й помогна да приготви спагети със сос. Цялата ситуация й се струваше крайно особена. Все едно Себастиан я е довел да се запознае с новата му приятелка. Малко момичешки разговори в кухнята. После пък щяха да вечерят, да пият вино и да обсъждат плановете си за лятото или някоя друга подобна баналност. В цялата работа имаше нещо много типично за Себастиан Бергман. Свидетелка и нейната майка се крият в защитено жилище, а то се превръща в нещо като домашно огнище.

— Отдавна ли познавате Себастиан? — полюбопитства Мария, докато режеше домати за соса.

Ваня се обърна към нея:

— Не много. Година-две.

— Но той не е полицай, нали?

— Не, работи като криминален психолог.

— Да, той ми каза. Никога не съм срещала такъв като него.

Ваня само кимна любезно, леко притеснена накъде се е насочил разговорът.

— Мисля, че е прекрасен човек — продължи Мария. — Не знам какво щяхме да правим без него. Вижте само как се привърза Никол към него. Невероятно.

— Да, бива го с хората — отбеляза полицайката сухо, като се надяваше Мария да усети ироничния й тон.

Мария не забеляза нищо.

— И толкова щедър — продължи в същия дух. — Приюти ни в собствения си дом.

— Добре че има стая за гости.

— Всъщност ние не спим там — отвърна Мария леко смутено и изгледа Ваня с крайчеца на окото.

— Така ли?

— Спим при него. Никол е по-спокойна между нас — поясни Мария.

Ваня се вторачи в нея. Какво говореше тази жена? В едно легло ли спяха?

Мария сякаш за първи път проумя как звучи. Изчерви се леко.

— Не е нещо такова. Просто спим в една стая. Заради Никол.

— Не е моя работа — побърза да каже Ваня.

— Не познавам човек като него — повтори Мария нежно.

Ваня се усмихна сковано и я прекъсна:

— Не, не познавате. Извинете ме. Трябва да говоря с него. Имам да му казвам нещо. За разследването.

Излезе от кухнята и Мария загледа учудено подире й.

— Себастиан? Би ли дошъл за малко?

Ваня го поведе към кабинета. Затвори вратата. Себастиан веднага забеляза, че е развълнувана, че нещо не е наред.

— Какво има? Какво е станало? — притесни се той.

— Какви ги вършиш, по дяволите? — изсъска тя.

— Какво?

— С онези двете. За които носиш отговорност. Наистина ли спите заедно?

Не това беше очаквал да излезе от женския разговор в кухнята. Не беше подготвен за подобна дискусия. Най-добре да я прекъсне в зародиш.

— Не е твоя работа — отсече с тон, който не търпеше възражение.

— Напротив — не се предаде Ваня; нямаше да го остави да се измъкне толкова лесно. — Това е крайно неетично. Говорим за майка и малко момиче, с които имаш единствено професионални отношения!

— Аз спасих Никол. — Себастиан разпери ръце и повиши глас. — Тя ми вярва. Помагам й.

— Изобщо не става дума за състрадателност. Всичко се върти около теб. Около твоите нужди. — Тя се приближи и заговори по-тихо: — Видях те как погали детето по главата, преди да излезеш. Как ги повика, като се прибра. Покани ме „да хапна у вас“. Все едно сте семейство.

— Говориш глупости — прекъсна я той.

— Така ли? Спиш с тях!

Себастиан започваше да губи търпение. Ядоса се здравата. Побесня.

— Нахвърляш ми се само заради срещата с баща ти и…

— Не говорим за мен — изръмжа тя.

Нямаше да му позволи да намеси личния й живот. Тя не беше като него. Знаеше да отделя професионалното от интимното.

— Говорим за това, че не знаеш граници. Не знаеш какво може и какво не. Не виждаш разлика между работа и личен живот, между твоите чувства и нужди и тези на другите хора. Затова и лягаш с която ти падне. Затова изведнъж си създаваш ново семейство. Ти би трябвало да подкрепяш другите, Себастиан. Да им помагаш. Не да се възползваш от тях, когато са най-слаби. Извратено е, да му се не види!

Себастиан я гледаше и мълчеше. Можеха да останат тук и да спорят до края на деня. Но той не искаше това. Нямаше сили. Внезапният гняв го напусна и го замени изтощение.

— Не се възползвам от тях — каза тихо, но ясно. — Помагам им и ако ти не го разбираш, проблемът си е твой.

Ваня пое дълбоко въздух, тя също започваше да се уморява. Бяха като двама боксьори в края на рунда.

— Добре, да приемем, че правиш всичко това заради тях. Искаш само да помогнеш. Каза ли на Мария, че си загубил дъщеря си? Че Никол е на почти същата възраст, на която щеше да е тя?

— Не съм.

— Защо?

— Защото няма нищо общо. Няма връзка. Не става дума за Сабине…

Той се отпусна на стола. Сабине го повлече надолу, остави го беззащитен. Ваня разбра колко е била права. Опита се да заговори по-меко. Искаше да го накара да разбере. Не да го нарани.

— Загубил си семейството си по ужасен начин. Човекът, в който си се превърнал, всичко, което правиш, е било повлияно от това. Ако наистина не виждаш връзката със Сабине, значи си сляп. А знам, че не си.

Той не отговори. Гледаше я мълчаливо.

— Ако действително държиш на тях двете, дръж се професионално. Наистина професионално. Те се нуждаят от помощта ти. Ти трябва да се грижиш за тях. Не те за теб. Разбираш ли? Тя не е Сабине.

Замълчаха за секунда. После той се протегна и бавно издиша.

— Разбирам. Разбирам, че грешиш.

Той се изправи и излезе. Тя се загледа след него. Тъкмо смяташе да го последва, когато звънът на мобилния я прекъсна.

Обаждаше се Стефан Андрен. Можел да я види още сега. Стига да не е заета.

Определено не беше заета.