Микаел Юрт, Ханс Русенфелт
Момичето, което запази мълчание (4)

Както обикновено Себастиан отиде пеш до службата на Кунгсхолмен.

Това беше новата му привичка. Отнемаше повече време, но колкото по-дълго отсъстваше от апартамента, толкова по-добре. Сериозно обмисляше да се изнесе. И без това прекарваше повечето си време навън. В кратките часове от престоя си там, обикновено крачеше напред-назад, неспособен да седне. Когато най-накрая се умореше, се опитваше да навакса с книгите, които твърдеше, че вече е прочел. Само че дотолкова не можеше да се успокои, че започваше новата, без да е дочел предишната. Една глава тук, друга там, но рано или късно мислите му се разлитаха на всички посоки.

Дори жените го отегчаваха. Не беше изоставил флиртовете, те го развличаха донякъде, но сам се изненадваше колко рядко стига до края на пътя в последно време. Не беше обичайно за него.

Но образът на Урсула на пода…

Не можеше да си го избие от главата.

Кръвта, която шуртеше, изтичаше през дясното око като от спукан найлонов плик, косата й с полепналата кръв по нея… Струваше му се, че в антрето все още се носи сладникавата миризма на кръв въпреки всички препарати, с които го беше изжулил.

Затова ходеше в службата всеки ден. Трябваше да работи. Разследване, по възможност толкова сложно и трудно, че да изисква пълното му отдаване.

Само че подобни задачи липсваха. Никой полицейски участък не бе потърсил помощта на „Риксмурд“, Националният отдел за разследване на убийства, и както обикновено в такива периоди, екипът компенсираше за многото извънредни часове, които бяха изработили. Били иначе не пропускаше да дойде, независимо дали течеше разследване или не, но сега се отбиваше само от време на време, колкото да си провери мейла, но нищо повече.

С Торкел се срещаше дори по-рядко. И слава богу.

Торкел беше влюбен в Урсула, а тя се намираше в дома на Себастиан, когато куршумът я покоси. Безжизненото й тяло се строполи в неговото антре. Себастиан усещаше, че Торкел винаги ще го вини за случилото се, макар няколкото пъти, когато се видяха, старателно да отбягваха темата.

Дали Себастиан обичаше Урсула? Несъмнено — едно време. Но първата му мисъл, когато чу изстрела и я видя просната в антрето, беше отвратителна. И не беше предизвикана от паника. Беше ясна и недвусмислена и бе всичко друго, но не и изпълнена с обич.

Мамка му, каква работа ще ми се отвори.

Жена, която познаваше от много години. Жена, с която се беше сближил повече и с която се бе престрашил да бъде по-откровен, отколкото с когото и да било, умираше на неговия под, а първата му реакция беше: „Мамка му, каква работа ще ми се отвори“.

Тази мисъл му беше добре позната.

Често му минаваше през главата — при конфликти, настойчиви жени, досадни задължения в службата, общуване с хора. В тези случаи беше нормално. Дори правилно.

Но тогава, в онзи момент…

В антрето след изстрела.

Дори той го намираше за плашещо.

Единствената му радост в момента беше, че Ваня се отбиваше от време на време. Тя оставаше и единствената причина той да продължава да ходи на работа.

В последно време отношенията им се бяха пооправили. Шокът от разкритието, че Валдемар не й е биологичен баща, бе преобърнал живота й. Той намали и силата на подозрението й, че Себастиан е замесен в недопускането й до обучението във ФБР. Сякаш тя вече просто нямаше сили да повдига въпроса.

Беше съвсем естествено; малцина се изправяха пред това, с което тя се бореше в момента. Война на няколко фронта. В такива случаи по-добре да сключиш мир поне с един от враговете, пък бил той и крехък.

Освен това Себастиан не преставаше да отрича каквато и да било вина от негова страна. На два пъти се обърна към комисията, за да им покаже каква грешка са допуснали, като са отстранили Ваня. Разбира се, и двата пъти се погрижи Ваня по някакъв начин да научи за смелите му опити. Комисията не промени решението си. Ваня Литнер можеше да кандидатства следващия път, когато се освободеше място за Куантико. Но неговото застъпничество се отплати по друг начин.

Няколко дни след последния си опит той я срещна в коридора. Тя се държа по-кротко от обикновено. Изглеждаше уморена, далеч не толкова бойка, далеч не толкова готова да го захапе при първа възможност. Дори му благодари. Чула за обръщането му към комисията, така му каза, а после разправи за баща си, който вече не й бил баща.

Тогава двамата се сближиха отново. Не толкова, колкото преди. Но все пак. Беше някакво начало, а и след тази среща мислите му за Урсула се поразсеяха.

Отново бе намерил върху какво да се съсредоточи.