Микаел Юрт, Ханс Русенфелт
Момичето, което запази мълчание (53)

Стаичката, която им бяха отделили в Туршбю, не разполагаше с прожекционен апарат, затова Били завъртя лаптопа си, та всички присъстващи да видят снимката на екрана. Три кирки, които Торкел веднага свърза мислено с Америка и златната треска през деветнайсети век, образуваха триъгълник. В средата му със зелено — вероятно за да покажат заинтересованост към околната среда — бяха изписани буквите F и C, а отгоре имаше прозрачно зъбно колело, или поне нещо, което приличаше на такова.

— „ФилбоКорп“ — започна Били. — Канадска минно-геоложка компания. Основана през 1918 година, има филиали по цял свят. Най-едрата риба е Джон Филбо, внук на основателя Едуин Филбо.

— Спести ни историята, наблегни на настоящето — размаха Торкел ръка, за да го подкани да побърза.

— В момента разработват две мини в Швеция. Една за мед и пиротит край Рьойтрескет северно от Соршеле и една в района около Куравара при Кируна — продължи Били и се наведе над компютъра, за да отвори карта, на която с червени точки бяха посочени мините.

И слава богу, помисли си Ваня. С известно усилие би могла да постави Кируна горе-долу където трябва. Някъде високо горе в средата. Но за Соршеле нямаше никаква представа. Да не говорим за Рьойтрескет и онова другото, на което не запомни името.

Телефонът на Торкел завибрира на масата и той изпъна врат, за да види дисплея. Себастиан.

— Трябва да се обадя — взе той телефона, стана и излезе в коридора. — Малко съм зает — бяха първите му думи, след като вдигна. — Важно ли е?

— Един адвокат се обади на Мария. Минна компания иска да купи имота в Туршбю.

— „ФилбоКорп“, да, вече сме по следата.

На Торкел му се стори, че Себастиан спадна като спукан балон. Явно беше очаквал, че ще хвърли бомба с това обаждане, пробив по случая, за който да обере лаврите, а те вече разполагаха с информацията. Торкел съзнаваше какво говори това за отношенията им, но за секунда изпита чиста злобна радост от разочарованието на Себастиан.

— Каква е историята? — попита колегата му.

— Още не знаем, но според Уве Хансон „ФилбоКорп“ искали да отворят мина в района на къщата на Карлстен. А те отказали да продадат земята си.

— За такова нещо убива ли се?

— Става дума за ужасно много пари.

Ето го отговорът. Любовта, ревността и може би битките за родителски права фигурираха сред най-обичайните мотиви за убийство, но парите оглавяваха класацията. От всичките седем смъртни гряха несъмнено най-много жертви вземаше алчността. Много пари можеха да накарат някои хора да прекрачат всякакви граници.

— Ами, ако няма друго… — Торкел хвърли поглед към стаята, където Ваня, Ерик и Били го чакаха мълчаливо.

— Не, просто исках да ти кажа за разговора.

— Благодаря.

В първия момент Торкел се поколеба, но после реши, че могат да го почакат още няколко секунди.

— Как е момичето?

— Добре. Добре върви.

— Радвам се. Обади се, ако проговори.

— Не думай.

Торкел отвори уста, за да отвърне, но усети, че качеството на връзката се промени. По-малко пращене. Тишина. Себастиан беше затворил. Торкел въздъхна и се върна в стаята.

— Мината в Куравара, онази край Кируна — продължи Били все едно не е имало прекъсване. — И там е станало нещо подобно.

— Какво?

— Е, не съвсем същото…

Били пак завъртя компютъра към себе си и с няколко бързи щракания намери каквото търсеше. Зачете на глас:

— Някой си Мати Пейок се противопоставил на идеята за мина и отказал да продаде имота си, обжалвал всички решения, пишел в пресата против „ФилбоКорп“.

— Както бихме могли да очакваме от семейство Карлстен, нали? — попита Торкел и погледна към Ерик в очакване той да потвърди, че точно такъв израз биха дали тези хора на съпротивата срещу планираната мина.

Ерик кимна.

— След като им създавал неприятности в продължение на над две години, Мати Пейок изчезнал — продължи Били и погледна останалите иззад компютъра.

— Умрял? — уточни Ваня.

Били поклати глава.

— Изчезнал. От компанията показали документи, че той им продал земята си, но брат му, Пер Пейок, е убеден, че подписът е подправен.

Торкел слушаше новата информация мълчаливо.

Нямаше съмнение, че ще трябва да проучат „ФилбоКорп“ под лупа. Но засега никой в компанията не знаеше, че са замесени в разследване на убийството във Вермланд.

Международна минна компания. Торкел не си правеше илюзии, че ще срещнат друго освен костюмирани адвокати, но с колкото повече факти разполагаха, преди да ги потърсят, толкова по-трудно щеше да им бъда на онези да възпрепятстват разследването.

Трябваше да научат повече. Много повече.

Надяваше се местният им колега да може да помогне.

 

 

— Какво знаете за минната промишленост?

Пия Флодин донесе четири чаши кафе от кухнята нататък по коридора на втория етаж в общината, където се намираше и нейният офис. Ако изобщо таеше някакви лоши чувства към Торкел след последната им среща, явно ги криеше добре. Беше самата любезност.

Торкел и Ваня седяха на канапето, което заедно с креслото, на което се беше настанил Били, съставляваше мебелировката в единия ъгъл на просторния й кабинет. Тя самата издърпа офис стола си иззад грамадното бюро и седна срещу канапето. Ерик остана прав.

Ваня плъзна поглед из помещението. Голям персийски килим на пода пред и под бюрото. Под него — тъмно дюшеме. Зелени тапети придаваха на стаята известна тежест, нещо като зала в старинен дворец. Два големи прозореца със зелени завеси. Картини в тежки рамки на три от стените; Ваня предположи, че вървят със стаята, независимо кой е председател на общинския съвет. На четвъртата стена, тази зад бюрото, висяха по-лични предмети. Снимка на Пия с бившия министър-председател Йоран Першон с негов автограф, подобна, но с футболния треньор Свен-Йоран Ериксон, плакат от „Спорт-Експресен“ със ски-тунела, също в рамка. Още снимки с ръкостискания и усмивки. Детска рисунка, избледняла на слънцето, но още можеше да се прочете: „Най-добрата майка на света“ с големи ъгловати букви. Ваня ни най-малко не се вълнуваше от вътрешен дизайн, в нейния апартамент цареше строга йерархия, при която функцията винаги беше поставена над естетиката и личния вкус, но усещането, което лъхаше от тази стая, беше за смесица от нарцисизъм и власт. Но Пия беше политик, тъй че какво да очакваш?

— Всъщност нищо — чу тя как Торкел отговаря на въпрос на Пия.

Той се наведе, взе чаша и отпи от топлата напитка. Много по-топла от кафето в полицейското управление, дори след като поправиха машината. Ето такава трябва да е температурата на кафето.

— Допреди няколко години и аз не знаех, но се наложи да науча. Не бих казала, че е лесно да отвориш мина. Мляко?

Тя им подаде малка бяла каничка. Ваня и Торкел поклатиха глава. Били се протегна към нея. Пия не беше донесла чаша за мъжа си, забеляза Торкел. Или е знаела, че той не иска, или чисто и просто е решила, че за днес му стига толкова кофеин. Предвид впечатленията си от семейство Флодин дотук, той клонеше към второто обяснение.

— Откога „ФилбоКорп“ искат да копаят тук? — попита.

— Да видим, кога получиха разрешително за проучване на терена?

Пия погледна мъжа си, сякаш за да й помогне да си спомни.

— Преди шест-седем години — каза тя, без да дочака евентуалния му отговор; все пак Ерик кимна утвърдително от мястото си до вратата. — Плановете са изоставени от над две години, затова изобщо не ми хрумна, че може да има нещо общо.

— На мен също — обади се Ерик. — Изобщо не ми хрумна.

— Наистина ли са се обадили на горката жена, за да купят имота? — възмути се Пия, сякаш го приемаше като лична обида.

— Да.

— Проява на лош вкус. Така смятам. — Пия поклати фризираната си глава. — Истинско безобразие.

Ерик отново кимна утвърдително и Торкел не намери причина да задълбава в темата.

— „ФилбоКорп“ — насочи той разговора към основния въпрос.

— Да, „ФилбоКорп“ поиска разрешително за проучвания на онзи район преди… хм, осем-девет години може би.

— Какво е това разрешително? — попита Ваня и остави чашата.

— Дава право на дадена фирма да картографира особеностите на ландшафта с цел да се установи какви минерали има в района — отговори Пия и Ваня предположи, че тази формулировка, или подобна, е поместена в някой официален документ.

— И имат право да го направят дори да не притежават земите? — попита Торкел.

— Да, по закон можеш да получиш разрешение да проучваш и да копаеш независимо кой притежава земята. Но не ние решаваме, има държавна агенция, която взима тези решения.

— Бергстатен — додаде Ерик.

— Значи „ФилбоКорп“ са получили такова… — Торкел забрави думата.

— Разрешително за проучване, да. Бергстатен, областният съвет и Комисията по околната среда дадоха позволение.

— И кога беше това? — попита Били, който беше отворил лаптопа на коленете си.

Негова работа беше да включи днешната информация в хронологията и по-добре да я свърши още сега, при това възможно най-внимателно.

— Както казах, преди шест-седем години. Ако искате, мога да проверя точната дата.

— Да, благодаря.

— Окей, получили са разрешителното, после? — подкани ги Торкел, който предусещаше, че тази нова следа ще им отвори много допълнителна работа.

Времето за пиене на кафе в общината трябваше да се съкрати до възможния минимум.

— Преди да започне, получилият разрешителното трябва да изработи план как ще процедира. В този план участват и собствениците на земята, които имат право да изказват възражения.

— И Карлстенови са изказали възражения — уточни Торкел.

— Точно така, но реално това не попречи на никого. Обжалваха всичко, затова накрая фирмата реши да проучва земите извън техния имот.

— Не разбирам — обади се Ваня. — В такъв случай кога са замразили проекта?

— Много по-късно. Както казах, не е лесно да отвориш мина.

Тя се усмихна леко, сякаш за да покаже, че тя самата е научила по трудния начин колко е трудно и колко време отнема.

— Проучването показа, че има достатъчно големи находища, за да продължат, но стана ясно, че жилата отива под имота на Карлстен и ще трябва да се доберат до него, за да има печалба и полза за обществото от целия проект.

— И тогава те са отказали — обади се Ваня.

И на нея — както на Торкел — лекцията за минното дело започваше да й писва, но Пия решително поклати глава и стана ясно, че нямаше намерение да приключи скоро.

— Не, „ФилбоКорп“ не се отказаха, сдобиха се с необходимите документи да отворят мина.

— Защо, като са знаели, че няма да получат земята на Карлстен? — учуди се Били.

— Сигурно са се надявали проблемът с Карлстен да се разреши, докато получат другите разрешителни и са искали да са готови, ако се разберат със семейството, та да могат да започнат веднага. Получиха концесия според Закона за полезните изкопаеми, разрешителни според Закона за околната среда, а ние от общината им дадохме разрешителни за строеж според работния план, така че липсваше единствено договор за продажба на земята по договорка със собствениците.

— Но Карлстенови отказаха.

Тримата полицаи насмалко да подскочат, като чуха гласа на Ерик. Очевидно и тримата бяха забравили, че и той е в стаята.

— Твърдо.

Пия кимна:

— Без земята на Карлстен проектът не беше достатъчно силен икономически. Опитаха да се разберат, но когато се заговори открито за отчуждаване, се стигна до Европейския съд и други международни инстанции. Не беше изключено „ФилбоКорп“ да спечелят, но всички процеси се проточват във времето, затова изтеглиха проекта преди… да, преди около две години.

Пия разпери ръце в жест, който ясно показваше, че това е краят на историята. Тя се протегна и взе чашата си, чието съдържание, предположи Торкел, сигурно вече бе достигнало температурата на кафето в управлението.

Той се облегна назад на дивана и се опита да подреди мислите си.

Минна компания разполага с разрешително и с всички необходими политически връзки, за да отвори нова мина. Едно семейство се опълчва. Компанията губи възможността за значителна печалба.

Мотив модел 1 А.

И не беше вярно, че са се оттеглили от проекта. Разговорът с Мария Карлстен сочеше противното. Все още бяха силно заинтересовани.

Но „ФилбоКорп“ едва ли бяха единствените, загубили пари от провалените планове.

— С колко собственици на имоти е трябвало да се спазари компанията? — попита Ваня в същия момент и Торкел се впечатли колко сходно мислят.

— С всички. — Пия вдигна рамене, сякаш за да покаже, че е трябвало сами да се досетят.

— Но колко точно?

— Пет, като броим Карлстен.

— Трябва ни списък с другите четирима.

 

 

Били стоеше до бялата дъска и се колебаеше дали да зачеркне името „Карлстен“ от краткия списък. Бяха мъртви и следователно не представляваха интерес за бъдещото разследване по същия начин като останалите, но всички, които щяха да го прочетат на дъската, бяха наясно с това. Ако името им останеше, списъкът на повлияните от плановете на „ФилбоКорп“ щеше да бъде по-пълен. Решения, решения.

Остави ги.

Не ги зачеркна.

Отстъпи крачка назад. Добави към хронологията дейността на „ФилбоКорп“ в района, като се позоваваше на документите, които взе от Пия Флодин. В левия край написа имената на петимата собственици на земя и информацията, с която разполагаха за тях. Освен семейство Карлстен това бяха:

ХЕДЕН — ФРАНК И СИНЪТ МУ ХАМПУС

БЕНГТСОН — ГУНИЛА И КЕНТ

ТУРШОН — ФЕЛИКС, ХАНА И ДЪЩЕРЯ ИМ КОРНЕЛИЯ

АНДРЕН — СТЕФАН

Информацията след всяко име беше оскъдна. Това, което успяха да намерят из различните регистри, до които имаха достъп, допълни онова, което вече знаеха. Ерик им разказа за Франк Хеден. Вдовец с болен син. Бивш колега на Пия, сега пазач на дивеча към общината. Наскоро диагностициран с рак.

Торкел сподели впечатленията си за семействата Туршон и Бенгтсон от разговорите си с тях. Не разполагаха с кой знае какво. Налагаше се пак да ги посетят. От днес от съседи и евентуални свидетели се превръщаха в евентуални заподозрени.

Единственият, за когото не знаеха нищо, беше Стефан Андрей. Не бяха говорили с него във връзка с убийството, понеже той не живееше близо до дома на семейство Карлстен. Дори не живееше в Туршбю. Притежаваше гора в района, но живееше в Лондон. Четирийсет и пет годишен. Необвързан. Анализатор на рискове в инвестиционна банка. Друго не знаеха.

Торкел влезе в стаята, понесъл купчина папки, и преди Били да успее да му каже, че информацията на бялата дъска е обновена и да попита какво да прави сега, Торкел го изпревари:

— Трябва да отидеш до Кируна. — Той дръпна най-близкия стол и седна.

Били се надяваше, че не го е чул правилно. Кируна?! Дори още ден-два в Туршбю щяха да му дойдат в повече. Но Кируна… През април… Слънцето изобщо беше ли изгряло там горе? Поне снегът със сигурност не се беше стопил.

— И какво ще търся там? — изстена той и се постара с всяка сричка да подчертае нежеланието си да отива.

— Да проучиш тази история с „ФилбоКорп“ — обясни Торкел, като с нищо не показа да е забелязал неохотата на Били.

— Не може ли просто да прочета доклада от разследването?

— Искам да говориш с брата и да видиш този договор за продажба.

— Нали знаеш, че има скенери — не се даваше Били. — И телефони. Скайп…

— Скенерите и Скайп не са като да застанеш очи в очи с някого — отвърна Торкел, отвори демонстративно най-горната папка и започна да чете. Разговорът беше приключил.

— По Скайп може — направи последен опит Били.

— Отиваш в Кируна.

Били въздъхна унило. Шеф, пряка заповед — нямаше какво да направи.

— Не може ли поне Ваня да дойде с мен? Така ще можем да си разпределим задачата и няма да се наложи да вися там толкова дълго.

— Не, тя ми трябва тук.

— Тогава може ли да взема някой друг?

— Може — въздъхна Торкел. — Взимай когото искаш, но тръгни възможно най-скоро.

Били кимна и излезе. Хвърли един поглед на телефона си.

Трябваше да напусне хотела.

Да се прибере в Стокхолм.

Може би щеше да се добере до Кируна още днес. Иначе щеше да пренощува в Стокхолм. Вкъщи. При и с Мю. От телефонния секс нищо не излезе. Дори не искаше да си спомня. Оказа се невероятно… неловко и… Не, определено не искаше да си спомня.

— Звънни на Гунила да вземе билети за теб и придружителя ги — подвикна Торкел подире му, докато вървеше към изхода.

Way ahead of you, помисли си Били, докато слушаше сигнал свободно. Асистентката на Торкел щеше да има удоволствието да провери как той най-бързо да напусне мястото, където не му се стоеше, за да отиде на място, където не му се ходеше.

 

 

През годините си в „Риксмурд“ бе научил много. Например как да си събира багажа максимално бързо. Четвърт час след като се прибра в стаята си, вече беше готов да я напусне. За това време събра вещите си и проведе няколко телефонни разговора.

Първо с Йенифер.

Гласът й звучеше весело както винаги, когато й позвъни, и още повече, когато я попита дали иска да го придружи до Кируна.

По работа.

С „Риксмурд“.

— Защо не отиваш с Ваня или някой друг от екипа? — попита тя, след като се посъвзе от лудата радост за пътуването, въпреки че едва щеше да й остане време да се приготви.

Въпросът не изненада Били. Не беше тайна, че Йенифер остана безкрайно разочарована, когато обучението на Ваня във ФБР пропадна и тя загуби мястото в Националния отдел за разследване на убийства, което получи за кратко. Йенифер беше твърде умна, за да се сърди на Ваня, знаеше, че не е нейна вината тя да трябва да се върне в Сигтуна, но чувствата са си чувства, не се подчиняват на логиката и тя все още — може би несъзнателно — имаше зъб на Ваня, както усети Били, когато чу, че леко натъртва името й.

— Торкел има нужда от нея в Туршбю, а Урсула още не се е върнала, така че няма кой — обясни Били. — И често казано, предпочитам да ида с теб.

Тя се засмя:

— I bet you say that to all the girls.

След това се върнаха в действителността и Йенифер с ужас се сети, че за нищо на света не би могла да вземе отпуск в толкова кратки срокове. Били обеща да го уреди.

Следващият му разговор беше с шефа на Йенифер — Магнус Скугсберг от полицията в Сигтуна. Били набързо обясни положението: „Риксмурд“ имаше нужда от Йенифер Холмгрен за важно разследване, по което работеха.

Да, убийството на семейството в Туршбю.

Не, тя трябваше да замине за Кируна.

Не, Били не можеше да каже причината.

Да, Били разбираше, че създават неудобство на полицията в Сигтуна, че предупреждават твърде късно и не по каналния ред.

Да, разбираше, че графикът не се прави в последния момент, но не можеха ли да се справят няколко дни и без Йенифер? Торкел Хьоглунд щеше да им бъде признателен.

Били винаги се изненадваше как името на Торкел отваря всички врата в полицейските кръгове. Самият Били го познаваше единствено като началник, който със здрава, но почти невидима ръка направлява „Риксмурд“. Рядко се възползваше от позицията си на шеф. Не се налагаше. Никога нямаше съмнение кой взима решенията в групата. Но всеки път, когато Били разговаряше с полицаи извън екипа, оставаше с усещането, че работи за съвсем друг човек. Легенда. Човек, към когото всички изпитват почит, възхищение и страх. Човек, чиято дума тежи и чието приятелство, или поне уважение, трябва да се търси. Магнус Скугсберг не правеше изключение. Може би все пак не беше толкова трудно да освободят Йенифер, оказа се. Нека отиде с Националния отдел за разследване на убийства. Нека Били предаде много поздрави на Торкел.

След това му се обади Гунила да каже, че първият възможен полет до Кируна е утре сутрин от Арланда. Запазила му автомобил под наем от „Херц“ на „Берйебювеген“. Трябвало само да отиде да си го вземе. Сега щяла да се погрижи за билети, хотел и рент-а-кар в Кируна. Някой щял ли да го придружи?

Били предаде на Йенифер, благодари й и закопча ципа на сака си. Гунила си я биваше. Експедитивна, професионална и винаги намираше решение на проблемите. Ваня беше убедена, че Гунила е тайно влюбена в Торкел. Забелязала признаци, така каза, без да конкретизира какви точно са тези признаци. Били й напомни, че Гунила е омъжена с три деца. Ваня попита това какво общо има. Така и не се разбраха.

Били си взе сака.

Готов за път.

Погледът му падна върху плика, който беше купил от „ИКА“ и беше оставил на малкото бюро. Адресиран и готов за пускане. Вътре бяха поставени четката за зъби на Ваня и косми от гребена на Себастиан, заедно с малко тоалетна хартия с негова кръв, вероятно от порязване при бръснене, която Били беше намерил в кошчето в банята му.

След като открадна четката на Ваня и се вмъкна в стаята на Себастиан, беше напълно убеден, че проектът му ще завърши успешно, но когато всичко необходимо се озова в плика, го обзе колебание и не го изпрати. Сега обаче трябваше да реши. Дали наистина искаше да знае? Каква щеше да е ползата, ако подозренията му се окажеха основателни? Дали нямаше да е най-разумно да се откаже?

Взе плика на излизане. Каквото и да решеше, не можеше да го зареже в стаята. Докато шофираше към Стокхолм, щеше да има предостатъчно време да избере по кой път да поеме.

И му оставаше още един телефонен разговор.

 

 

Отложи обаждането на Мю до качването в автомобила. „Форд Фокус СТ“. Доста нов, само на 1790 километра. Приятен за шофиране. Били се движеше със 130 по Е45 по посока Суне, когато спря музиката на телефона и набра номера на Мю. Екзибит млъкна и беше заменен от сигнал свободно. Мю отговори на третия сигнал:

— Здравей, скъпи.

— Здрасти, какво правиш? — Били усети, че вика. Беше невъзможно да говориш с нормален тон, когато използваш вградения микрофон в колата. Природен закон.

— Чакам клиент след пет минути — отговори Мю и той си я представи как поглежда малкия си златен часовник.

Само този образ можеше да види. Никога не бе стъпвал в кабинета й. Според Мю нямало нищо за гледане. Две скучни кресла, обърнати едно срещу друго от двете страни на малка масичка. Бюро в единия край на стаята, килим от „Икеа“ на пода и евтина кафемашина на „Нескафе“. Това било всичко. Намирал се в офис сграда и бил не повече от дванайсет квадрата.

Наричаше посетителите клиенти. Според Били бяха по-скоро пациенти. Общо взето можеха да се разделят на две групи. Бизнесмени, които се нуждаеха от помощ, за да бъдат именно бизнесмени, и бъдещи бизнесмени, които искаха „да развият пълния си потенциал“ и „да бъдат верни на себе си“. Били знаеше, че тя им е от полза, че наистина се чувстват по-добре, чувстват, че се развиват, след като я посещават известно време, но не разбираше как точно се получава.

— Дали може да се чуем по-късно? — попита тя.

— Имам добра и лоша новина — продължи Били и се престори, че не е чул, че тя няма време да разговаря с него. Пет минути до следващия клиент. За две щяха да приключат.

— Започни с лошата — въздъхна тя, сякаш готова за най-лошото.

— Утре отивам в Кируна.

— Кируна?!

— Кируна.

— Какво ще правиш там?

— Ще бачкам.

— Окей. — Известно раздразнение в гласа; не стигаше Туршбю, ами сега и това. — А каква е добрата новина?

— В момента пътувам към къщи. Утре летя от Арланда, така че довечера ще си бъда вкъщи.

— Ще си идваш?

Искрена радост. Той чу, че тя се усмихва. Той също се усмихна.

— Идвам си. Вече наближавам Суне.

— Толкова ми липсваше. И знаеш ли… утре мога да дойда с теб.

Усмивката на Били леко замръзна. Какво имаше предвид? Да го закара до летището? Но нещо в тона й му подсказа, че е нещо друго. Нещо повече.

— О, как така?

— В Кируна. Мога да дойда с теб. Тази седмица нямам други клиенти. Смятах да си взема няколко почивни дни и да се съсредоточа върху сватбата, но може да го направим заедно. В Кируна.

Би трябвало да се зарадва, но не си го беше представял така. Не му харесваше. Но не биваше тя да разбира. Трябваше да мисли бързо.

— Идеята не е добра — изтърси той, преди да успее да измисли по-добър отговор.

— Защо? — смая се тя.

Защото щеше да ходи с Йенифер. Защото чакаше с нетърпение да отиде с Йенифер. Защото планът беше да отиде с Йенифер. Избра най-безопасния подход. Работата.

— Ще бачкам.

— Е, едва ли през цялото време.

— Напротив.

— И вечер, и нощем?

Той усети подозрението й, че не я иска. Тя умееше да слуша. Долавяше нюансите, какво се криеше зад думите, какво всъщност означават. Това беше важно в работата й, а тя беше добра в нея.

— Съжалявам, много искам да отида в Кируна с теб, но идеята не е добра. — Стори му се, че докара достатъчно нежен и жален тон. — Изпращат ме от „Риксмурд“.

— Сама ще си платя пътуването, ако това те тревожи.

— Не, не е това, просто… Отивам по работа и не мисля, че е редно да водя приятелката си.

Настъпи кратко мълчание. Били предположи, че тя обмисля дали да направи още един опит, или да се предаде. Избра второто:

— Добре. Просто ми хрумна.

— Съжалявам, но няма как — повтори Били наистина тъжен.

— Добре. Ами, клиентът идва, така че…

Тя не довърши изречението, но нямаше и нужда. Разговорът беше приключил.

— Добре, ще се видим довечера. Обичам те.

— И аз. Карай внимателно.

И тя затвори. Били несъзнателно намали скоростта. Не мина както очакваше. Щеше да работи в Кируна. През цялото време. А и не познаваше полицай, който да води половинката си по командировки. Така че всичко, което й каза, беше вярно. Независимо от това се чувстваше сякаш я е излъгал.

Пак пусна музика. Екзибит продължи откъде беше прекъснал. „Man vs Machine“. Най-добрият му албум, ако питаш Били. Той засили звука и пак настъпи газта.

 

 

Торкел стоеше до една от колите зад управлението и чакаше всички да се съберат. Допълнителният персонал беше информиран, разделен на групи и в момента товареше необходимото оборудване в автомобилите, които щяха да ги отведат по адреси. Торкел щеше да тръгне с едната група при семейство Бенгтсон, а Ваня и Ерик щяха да започнат с Хеден, така се разбраха. Първите приключили щяха да продължат с Туршон.

Задната врата се отвори и Торкел видя Ваня да излиза. Тя примигна няколко пъти, за да свикнат очите й с яркото слънце. Наистина изглеждаше уморена, помисли си Торкел. Черни кръгове около очите, косата — без блясък, лицето — бледо. Вдигна ръка на челото си, за да се предпази от лъчите, и дойде при него.

— Готови ли сме? — Погледът й се плъзна по паркинга зад управлението.

— Май да — отговори Торкел. — Ти как си?

Ваня се обърна към него и го изгледа въпросително.

— Добре, защо?

— Изглеждаш леко уморена.

— Просто не спя много добре, нищо ми няма.

— Добре ли се храниш?

Ваня се поколеба. Торкел нямаше откъде да знае, повтори си няколко пъти. Не за това питаше. Той не знаеше за демоните от миналото й. Които сега се бяха оттеглили. Никой не знаеше. Освен Валдемар. Той й беше помогнал в онзи тежък период. Неуморно бе стоял до нея по целия път. Както се очаква от един баща. Не беше престанал да вярва, че ще се справят. Заедно. Така и стана. Въпреки всичко преживяно през последните месеци, тя нито веднъж не усети импулса да престане да се храни. Не беше заставала пред огледалото с мисълта, че ще се почувства по-добре, ако отслабне. Не беше свързала потиснатостта и болката с тялото си. Не искаше да се самобичува. Да бичува други — да, но не и себе си.

— Да, да, нищо ми няма — повтори твърдо.

Нищо й нямаше. Поне не физически.

— Знаеш къде да ме намериш, ако ти се говори.

Ваня кимна и му се усмихна леко. Торкел осъзна, че отдавна не я е виждал да се усмихва.

— Благодаря ти, но няма нужда. Беше ми дошло в повече, но сега съм добре.

Тя пак му се усмихна и го остави, отиде при една от другите коли, където чакаше Ерик. Торкел се загледа подире й. Имаше нещо гнило. Не само у Ваня, а в целия екип. Нещо не беше наред от самото начало на разследването и определено не се оправяше с времето.

Себастиан беше в Стокхолм с ключовия им свидетел.

Били пътуваше — против волята си — към Кируна.

И накрая Урсула, разбира се.

Може би затова им беше толкова тежко. Те бяха отбор. Четирима души — петима, ако броиш Себастиан, което Торкел невинаги правеше, когато мислеше за екипа си — които се бяха развили заедно. Бяха израснали заедно. Бяха узрели заедно. Бяха споени. Цялото беше по-голямо от единиците. Стигаше един от екипа да липсва и равновесието се нарушаваше. Навярно точно това ги измъчваше сега. Затова усещането беше различно. Балансът беше нарушен. Торкел искрено се надяваше, че днешният ден ще им осигури пробива, от който така се нуждаеха.

Той искаше да се махне оттук.

Рядко изпитваше това чувство по време на разследване, но сега искаше единствено да се прибере у дома. Да се махне от Туршбю, да се махне от „ФилбоКорп“, да се махне от мъртвото семейство и да се махне от Малин Окерблад.

След срещата в общината Торкел се обади на прокурорката да й обясни как възнамеряват да действат. Щяха да разпитат още един път четиримата собственици на земя, пострадали от отказа на Карлстен за мината, и същевременно да претърсят четирите къщи. Беше очаквал прокурорката да сметне това за правилна стъпка, но тя се оказваше пълна с изненади.

— Действително ли разполагаме с достатъчно основания да тършуваме из домовете им по този начин? — попита тя, веднага след като Торкел й обясни плана.

— Отказът на семейство Карлстен да се отвори мина им е струвал няколко милиона. Какво повече ви трябва? — За свое учудване Торкел усети, че този път не успя да сдържи раздразнението си.

— Искам да знам какво основание имате за толкова сериозни и — бих казала — обидни за хората мерки.

— Току-що ви казах. Семейство Карлстен са се опълчили срещу мината и това е коствало на въпросните хора няколко милиона. Ето ви основанието.

— Не е достатъчно, за да нахълтвате в домовете им.

Торкел затвори очи. Домашният обиск е полицейска мярка, не нахълтване в нечий дом. Той беше избрал тази мярка като следваща стъпка в разследването им. В разследването ми, поправи се той. Време беше да покаже кой е шефът.

— Не съм ви молил за разрешение — отсече той възможно най-авторитетно, та да няма никаква опасност смисълът да остане неразбран дори от човек, с когото говорят на различни езици. — Само ви информирам какво ще правим.

— Все пак аз съм ръководител на предварителното разследване — заяви Малин в опит да си възвърне контрола, но Торкел я прекъсна:

— С цялото ми уважение, не ми дреме какво смятате за достатъчно основание — продължи Торкел, без да повишава глас, но по-остро. — Аз съм разследващият полицай и мога сам да взема решението за обискиране. Щеше да е приятно да сте на наша страна, но след като не гледате на нещата както гледам аз, може да приемете този разговор за информативен, нищо повече.

След което затвори. Не вдигна при следващите й две обаждания и изтри есемеса, който съдържаше единствено думата: „недопустимо“. Повече не се беше чувал с ръководителката на предварителното разследване. Може би тя щеше да му създаде главоболия, но не му се вярваше. Винаги можеше да изиграе картата със Седер. Решението й да го освободи беше затруднило сериозно работата им и освен това бе довело до нов смъртен случай. Тъй че Малин Окерблад нямаше да му създава повече проблеми.

Торкел се огледа.

Всички изглеждаха готови за потегляне.

Видя Ерик и Ваня да се качват в една от колите и да потеглят, следвани от други две. Обърна се към оставащите автомобили и забеляза Фабиан, застанал до един от тях, да му дава знак, че са готови. Торкел му махна и се настани зад волана.

Как само му се искаше да се махне оттук.

 

 

Ерик не се чувстваше комфортно, докато шофираше, седнал до Ваня.

Отчасти понеже отиваха при Франк, човек, когото Ерик смяташе за семеен приятел и когото сега щяха да третират като заподозрян. Щях да го разпитват. Да тършуват в дома му.

Но имаше и други причина за безпокойството на Ерик.

Торкел ясно даде да се разбере, че не му стига само да говори с хората от списъка на дъската. Държеше да направи и обиск у всеки един. За това беше необходим допълнителен персонал, който Торкел искаше да извика от други участъци. Карлстад и Арвика бяха най-близо.

Торкел предложи сам да се обади, за да поиска допълнителните ресурси, но Ерик сметна за най-разумно сам да се погрижи. Иначе съществуваше риск да се разнесе мълва, че той се крие зад „Риксмурд“, че напълно е изгубил контрол.

Арвика не представляваше проблем. С Регина Хулт се работеше лесно. Тя чу какво иска той и защо и незабавно изпрати четирима от хората си, подходящи за задачата. Оставаше обаче Карлстад.

В Карлстад се намираше Ханс Уландер.

— Как върви? — попита Уландер, веднага щом чу кой се обажда.

Съвсем нормален въпрос от страна на висшестоящ, но както го зададе Уландер, в ушите на Ерик прозвуча като: „Не върви добре, а?“.

— Разследването напредва, затова се обаждам. Ще ни трябват още хора. Възможно най-скоро.

— Още хора. За какво са ти?

Ерик се поколеба. Торкел го беше предупредил да не назовава „ФилбоКорп“, нито чии имоти ще обискират, тъй като колкото повече хора знаеха, толкова повече нарастваше опасността от изтичане на информация.

— Днес ще извършим няколко обиска — отговори Ерик.

Поне толкова беше длъжен да съобщи на Уландер, за да може да изпрати компетентни хора.

— Значи сте близо до разрешаването?

— Така се надяваме.

— И аз се надявам. Пресата не ни изкарва особено експедитивни.

Ерик не отговори. Беше очаквал Уландер да използва този разговор, за да го жегне по някакъв начин. Всеки момент щеше да научи по какъв.

— Чудех се дали да не изпратя Пер да ти помага.

Ерик видя цялата картинка. Пер Карлсон, другият кандидат за поста на Ерик, идва в Туршбю след цяла седмица разследване, включва се, когато то — да се надяваме — приключва успешно и Уландер заявява, че са разрешили случая едва след пристигането на Пер Карлсон. Неговият фаворит за работата на Ерик. И това щеше да докаже, че са сбъркали, като са предпочели Ерик.

— Разследването е на „Риксмурд“, ние само асистираме — отвърна Ерик, без да повишава глас; нямаше да достави това удоволствие на Уландер. — Не виждам какво може да прави Пер тук.

— Това, което правиш ти, но малко по-добре.

— Разследването е на „Риксмурд“…

— Да, вече го каза — прекъсна го Уландер.

— Не са поискали още един старши комисар — продължи Ерик, без да му обръща внимание. — Трябват им хора за обиск на няколко имота.

— Знаеш ли, не разполагам с излишни хора, с които не знам какво да правя.

Ерик не можеше да повярва на ушите си. Наистина ли щеше да откаже да им помогне? Нима дотолкова недолюбваше Ерик, че да попречи на разследването? Усети как гневът му се надига. Едно е да не го харесва, съвсем друго да се държи непрофесионално, да се проявява като лош полицай и лош началник.

— Не можеш да отделиш трима души? — попита той, като се постара да проличи, че изобщо не му вярва.

— В момента е трудно, имаме много болни — заяви Уландер.

Ерик затвори очи. Някой ден най-накрая щеше да се принуди да отвърне. Да се изправи срещу Уландер. Надяваше се преди това да се установи на новата работа, да се утвърди като старши комисар, за да тежи думата му, да се сдобие с няколко висши началници, които да го подкрепят, но сега усети, че вече не търпи да играе по свирката на Уландер.

— Ханс, знам какво се опитваш да направиш — изрече той ясно и спокойно. — Но няма да изглежда като мой провал. Ти отказваш да изпратиш хора и всички ще го разберат. Ще пострадаш ти, не аз.

Настъпи тишина. Толкова пълна, че Ерик взе да се чуди дали връзката не е прекъснала, или пък Уландер е затворил.

— Ханс?

— Колко души ви трябват? — чу се припрян въпрос. Не можеше да сбърка едва сдържания гняв в гласа му.

— Поне трима, по-добре четирима.

— Ще дойдат.

— Благодаря.

Ерик се приготви да приключи разговора и тъкмо щеше да затвори, когато гласът на Уландер прозвуча отново. Мрачен и заплашителен.

— Слушай ме, Ерик. Разполагаш с тази седмица, после лично ще поема нещата и тогава това ще изглежда като твой провал. Дори приятелките на жена ти няма да те спасят.

Отново настъпи тишина. Този път главният комисар затвори.

Ерик захвърли телефона. Можеше да го очаква. Приятелството на Пия с шефката на областната полиция. Може би допусна грешка, като предизвика Уландер. Грешка, която можеше да повлияе на бъдещата му кариера в полицията.

За това мислеше, докато паркираше колата в двора на Франк Хеден.

— Е, стигнахме — проговори той и осъзна, че нито веднъж през цялото пътуване не е продумал на Ваня, която сега разглеждаше любопитно къщата през прозореца. Торкел беше споменал, че тя е най-добрата, с която някога е работил.

Ерик се надяваше да е вярно.

Надяваше се днешният ден да им даде пробива, от който се нуждаеха.

Наистина не искаше да си тръгва оттук.