Микаел Юрт, Ханс Русенфелт
Момичето, което запази мълчание (51)

Уве Хансон беше същински великан.

Торкел го видя в коридора, докато двама от местните униформени полицаи го въвеждаха в стаята за разпити. Няколко сантиметра над два метра и ако се качеше на кантар, Торкел очакваше стрелката да покаже някъде над сто и четирийсет килограма. Може и повече. Изпод яката на пуловера се показваха синьо-черни татуировки. Халка на ухото. Грамадни ръце, също с татуировки, и черна брада, която допълваше образа на потенциален убиец. Торкел знаеше, че се води от предразсъдъци, но не му беше трудно да си представи как Уве Хансон обикаля с пушка в ръка из бялата къща.

Мислите му бяха прекъснати от появата на Ерик.

— Уве Хансон е в първа стая.

— Благодаря. — Торкел се изправи. — Чакаме ли адвокат?

Ерик поклати глава:

— Не поиска.

— Какво му казахте? — попита Торкел, докато преглеждаше записките от първия разпит на Хансон.

— Само, че искаме да говорим с него за убийството на семейство Карлстен.

— И той не поиска адвокат?

Ерик пак поклати глава и излезе от стаята. Торкел го последва в коридора и хвърли бърз поглед на часовника. Имаше време да изтича за чаша кафе, докато Ваня дойде. Като идваше сутринта, забеляза, че един техник работи по автомата за кафе, тъй че вече би трябвало да разполагат с топли напитки.

 

 

Ваня остави студената вода да се стича по лицето й, докато се взираше в отражението си в огледалото.

Тъмни сенки под очите. Напоследък не спеше добре. Събуждаше се час-два след лягане и повече не успяваше да заспи, задремваше за малко и пак се будеше. Не знаеше защо. Не усещаше никакво телесно неразположение, когато се събуждаше, никакви неприятни мисли, които да не може да пропъди от съзнанието си, никакви неразрешени проблеми.

Просто не спеше.

Снощи сънува нещо. За Валдемар — дори насън вече не го наричаше „татко“ — как двамата се разхождат на Юргорден. Спряха при онова езерце, чието име тя така и не бе запомнила, онова с чаплите под дърветата. Разговаряха. За какво ли не. Както едно време. Когато той беше най-важният човек в живота й.

Преди лъжите, които унищожиха всичко…

В съня той я прегърна през рамо, докато вървяха покрай канала. Тя усети топлината на ръката му през тънкото яке. Почувства се в безопасност. Обичана.

Беше приятно.

Насън…

С раздразнена въздишка тя издърпа две хартиени кърпички от кутия на стената и си избърса лицето. Не бе вярвала, че някога ще го каже, камо ли след събитията от последните месеци, но Себастиан й липсваше. Не че на Торкел и Били им имаше нещо, но ако въобще решеше да говори с някого за измяната на Валдемар и Ана, то щеше да бъде със Себастиан.

Странно, но вярно.

Тя не го харесваше.

Дори не му вярваше.

Но в редките случаи, когато й хрумваше да поговори с някого, да си излее мъката, да не носи теглото съвсем сама, се сещаше единствено за Себастиан.

Само че той беше в Стокхолм, а тя имаше да води разпит.

Хвърли хартиите в кошчето и с един последен поглед към огледалото излезе от тоалетната и потърси Торкел.

 

 

— Това е Ваня Литнер, аз съм Торкел Хьоглунд, работим в Националния отдел за разследване на убийства.

Уве Хансон само кимна, когато полицаите дръпнаха столовете и се настаниха срещу него. Ваня включи малкия магнетофон, оставен до нея, съобщи датата, часа и имената на присъстващите. След това погледна Торкел въпросително дали той иска да започне. Искаше.

— Разкажете ми за семейство Карлстен. — Торкел се приведе напред и сключи ръце на масата.

— Какво да кажа за тях? — попита Уве Хансон с тих и изненадващо приятен глас за това огромно, почти брутално тяло. — Не ги харесвах, обадиха ме в полицията за някаква глупост. Но не съм ги убивал.

— Каква беше глупостта?

— Продавах боя за лодки, забранена за употреба по някакви екологични причини — отговори той търпеливо, като хвърли на Торкел поглед, показващ, че е съвсем наясно, че той вече знае за какво е била жалбата. — Но не и за продажба — добави той и се взря в лицата на двамата полицаи.

Ваня отвори папката пред себе си и за секунда сведе очи към материалите. Най-вече за пред свидетеля; беше наизустила предишния разпит, но въпросите винаги добиваха повече тежест, когато се основаваха на документирани факти.

— Нямате алиби за деня на убийството — отбеляза тя и погледна право в кафявите очи под буйните вежди.

— Имам за част от деня — отвърна той спокойно и не отмести поглед. — Доколкото си спомням, вие не бяхте сигурни за точния час.

Което беше вярно. Уве Хансон бе описал подробно движението си в онази сряда. Но през час-два оставаха празноти, в които никой не можеше да потвърди разказа му; само че тъй като те наистина не знаеха точния час на смъртта на Карлстен, нямаше как да свържат часовете без алиби с убийството.

Ваня не настоя.

Подхвана нова тема.

— Какво правихте в събота между девет и единайсет?

— Тази събота? Завчера?

— Да.

— Между девет и единайсет сутринта?

Ваня кимна.

— Трябва да съм бил в магазина. В събота отваряме в десет.

— Трябва да сте били в магазина? — обади се Торкел.

— Бях в магазина — поправи се Уве и го изгледа с досада.

— Сам ли бяхте? — попита Ваня.

Уве отново насочи вниманието си към нея.

— Отварям сам, после от обяд до затварянето в четири сме двама.

— Значи в събота сутрин сте били сам?

— Да.

— Имахте ли клиенти? Някой видя ли ви?

— Какво е станало в събота?

Торкел и Ваня се спогледаха. Торкел кимна. Ваня отново хвърли едно око на папката, сякаш търсеше факти, с които да притисне Уве. Само че не разполагаше с факти. Само с догадки.

В най-добрия случай косвени улики.

— Автомобилът ви е забелязан близо до Мечата пещера, където по-късно открихме Никол Карлстен — излъга Ваня невъзмутимо и го погледна в очите.

Истината беше, че автомобил, който би могъл да е на Уве Хансон, е бил забелязан близо до Мечата пещера, но в сегашното положение истината не им беше от полза.

— Момичето от къщата? — попита Уве с искрено учудване. — Не съм ходил до Мечата пещера в събота — продължи той, след като никой от двамата не отговори на въпроса му.

— А как ще обясните присъствието на автомобила? — бавно затвори папката Ваня.

— Не е бил той.

— Сигурен ли сте? Не сте го давали на никого? Никой не може да е взел ключовете без ваше знание? — Торкел разпери ръце в жест, който казваше, че са чували и по-странни обяснения.

Ваня чакаше напрегнато. Ако автомобилът на Уве наистина е бил видян в гората и Уве го е паркирал там, Торкел му даваше възможност да обясни как се е озовал там, без той самият да е забъркан. Така поне щяха да получат потвърждение, че са на правилна следа. После оставаше само да разобличат лъжата.

— Не, сутринта отидох с колата на работа и никой не я е карал през целия ден.

Ваня въздъхна разочаровано. Не беше клъвнал. Освен това не долови фалш в гласа му. Може би известна досада. Струваше й се, че през годините Уве Хансон неведнъж е бил разпитван и обвиняван заради огромните си размери и дивия си вид. Ваня направи последен опит:

— Значи не можете да обясните как автомобилът ви се е оказал при Мечата пещера в събота?

— Не е бил там — отвърна огромният мъж твърдо.

Торкел и Ваня се спогледаха и замълчаха. Повечето шведи не обичаха тишината. Искаха да я запълнят. Понякога разпитваните се оплитаха в обяснения и хипотези, за които полицаите не ги бяха питали. Едва след няколко секунди им се стори, че така ще се получи и с Уве Хансон — той се понамести на стола и си пое дъх.

— Кой е бил регистрационният номер на колата горе?

Отново бързи погледи между Торкел и Ваня. Не обяснение. Не хипотеза, която уж да им помогне в търсенето. Въпрос.

Имаха три алтернативи.

Да излъжат — знаеха номера на колата на Уве.

Да премълчат — просто да не отговорят на въпроса.

Да признаят — да кажат истината, че не знаят.

Ваня реши да остави избора на Торкел.

— Слушайте ме — започна той с уморена въздишка, която показваше, че търпението му се изчерпва. — Фигурирате в това разследване, защото имате мотив.

Втората алтернатива, забеляза Ваня.

— Жалба в полицията, която изобщо не ми навреди? Това не е мотив. — Уве Хансон се облегна на масата. — Знам няколко души с по-сериозни мотиви от мен. Милион пъти по-сериозни.

Време беше да действа по-отбранително.

 

 

Не му харесваше, но лежеше буден още от изгрев-слънце и не можеше да измисли друго решение. Още се ядосваше, като си помислеше колко близо беше до успех в пещерата. Ако беше пристигнал само пет минути по-рано, момичето вече нямаше да е проблем. То наистина се криеше там, в тясната ниша зад процепа в скалата.

Той беше на правилна следа.

На точното място.

Но в лош момент.

Даже не му трябваха и пет минути, три щяха да стигнат. Може и две. И всичките му тревоги щяха да останат в миналото.

За един кратък миг обмисли дали да не застреля и двамата. И малката, и онзи пълен полицай, или какъвто там беше, който седна да говори с нея и накрая я убеди да излезе от скривалището си. Щеше да е съвсем лесно да ги убие. Но как щеше да се измъкне после? Изстрелите щяха да се чуят, звукът щеше да отекне в пещерата и да прогърми навън, където гъмжеше от полицаи. Да, той можеше да побегне в другата посока. В мрака, дълбоко в пещерата, но никой не знаеше дали изобщо има друг изход от нея. Щеше да се окаже в капан вътре.

Затова се принуди да ги пусне да си отидат. Да ги види как се отдалечават.

А после болницата.

Там трябваше да е лесно. Но не я откри.

Досега беше активен, действаше, но когато стана от леглото и слезе в кухнята, за да сложи кафе, вече беше осъзнал истината — на два пъти беше близо, на два пъти тя се измъкна. Нямаше да му се удаде трета възможност. Вече беше невъзможно да се добере до нея.

Беше жива. Вестниците пишеха, че не говори. Сигурно беше вярно, иначе полицията вече да е почукала на вратата му.

Защото тя сигурно го е видяла, нали?

Приемаше, че е така. Какво тогава му оставаше? Да се погрижи да има възможно най-малко технически доказателства, ако — или когато — тя реши да разкаже какво е видяла. Нищо в дома му не биваше да го свързва с престъплението.

Той смяташе, че вече се е погрижил за почти всичко. Бе избрал пътища без камери за наблюдение до и от болницата, беше паркирал достатъчно далеч, та никой, който види и евентуално разпознае колата му, да не направи връзката — точно както и при Мечата пещера — и се беше вмъкнал в болницата през задна врата без камерите.

Беше почти сигурен, че никой не би могъл да разкрие присъствието му нито в пещерата, нито в болницата.

Пушката, която използва за Карлстенови, беше при Ян Седер. Беше отишъл до Филипстад да си смени гумите, за да не могат евентуални следи на пътя да заведат полицията при него.

Нещо друго?

Трябваше да помисли внимателно.

Стана, дръпна едно от кухненските чекмеджета, извади малък бележник и флумастер с логото на тунела за ски.

Трябваше да е изчерпателен. Да не пропуска нищо. Методично да запише всичко.

Пак седна на масата. Допи кафето, взе флумастера и започна да пише.

Изгори дрехите от къщата на Карлстенови

Изгори дрехите от пещерата

Изгори ботушите

Леко го заболя. Много обичаше ботушите си. На всичкото отгоре бяха почти нови.

Но човек прави каквото се налага.

Измий багажника на колата

Пароструйката, беше чел някъде, най-добре почиства всички видове петна. Но дали се налагаше? Възможно ли беше пушката на Седер да е оставила някакви следи в колата му? Само по себе си нямаше нищо странно в нея да е имало оръжие, той притежаваше разрешително за няколко. Остави тази точка от списъка, но постави въпросителен знак.

Малък приоритет.

Нещо друго? Какво би могло да го препъне?

Оръжието, колата, дрехите, ботушите… Не му хрумваше нищо повече.

Изгори списъка

Това написа накрая, остави бележника на масата, изправи се и отиде на горния етаж да се облече и да започне деня сериозно.

Докато минаваше покрай кабинета, погледът му попадна на компютъра, но реши да не го включва. Като седнеше пред него, понякога се застояваше цял час, че и повече, без да усети. Но пък интернет се беше оказал неоценим помощник, когато му трябваше информация как върви разследването на престъплението. Вечерните вестници бяха плашещо информирани.

Реши, че в крайна сметка това е за негово добро и че само набързо ще прегледа няколко сайта. Нищо повече. С две бързи крачки се озова пред компютъра и раздвижи мишката, за да го събуди. Наведе се, дори нямаше намерение да сяда, толкова бързо щеше да действа. Отвори сайта на „Експресен“. Връзката му беше добра и страницата се отвори едва за няколко секунди.

Все пак седна.

ЕТО КЪДЕ СЕ КРИЕ

С големи букви. След това с малко по-малки, но все така набиващи се на очи:

ТЯ ОЦЕЛЯ В КЪЩАТА НА УЖАСИТЕ

Той прочете развълнувано статията и пак погледна размазаната снимка със светлия овал на прозореца.

Момичето, което се измъкна.

Каза си, че трябва да добави още нещо в списъка на кухненската маса:

Иди във Фарща