Микаел Юрт, Ханс Русенфелт
Момичето, което запази мълчание (31)

Той не искаше да става масов убиец, но сега беше точно това, поне според „Уикипедия“.

„Човек, който умишлено умъртвява повече от трима души по едно и също време.“

„Направих каквото се налагаше“ — помисли си той, докато седеше пред компютъра.

Щеше да пише в интернет, ако я бяха намерили, нали?

Сърфира дълго. Провери сайтовете на всички вестници. Местни, национални, дори норвежки.

Нищо.

Последната новина в „Експресен“ беше на повече от три часа:

ПАДАНЕТО НА МРАКА ПРЕКЪСНА ИЗДИРВАНЕТО

Текстът отдолу не съдържаше нищо ново. Резюме на всички други статии от деня.

Убийството. Момичето. Изчезването.

Полицията не опровергаваше информацията, че момичето е видяло убиеца.

Вечерните вестници особено си падаха по такива истории. Първо — избито цяло семейство. После — заподозрян, когото полицията пуска и след това намира убит. И черешката на тортата — невинно дете, станало свидетел на ужаса и изчезнало безследно.

Бягащо.

Сам-само в необятните гори на Вермланд.

Той даже прочете статия в „Афтонбладет“, в която разговаряха с „експерт“ за огромните опасности, които го дебнат в дивото:

• Измръзване

• Жажда

• Счупени кости или падане

• Шок, който може да доведе до нелогично поведение

И последното, от което той се разсмя на глас:

• Вълци

Предположи, че журналистите са готови на всичко, за да повишат напрежението.

Направо не можеше да си представи заглавията, ако я намереха.

Никол Карлстен.

Как е могъл да не я види?

По дяволите. Извърши го. Изобщо не му хрумна, че Карлстен може да имат гости. Нямаше смисъл да се вайка. Станалото — станало.

Той затвори лаптопа, облегна се назад и се замисли.

Повтори си наум списъка на „експерта“.

Замръзването беше малко вероятно, все пак наближаваше средата на април. Умирането от жажда също не звучеше особено реалистично. На всяка крачка имаше езера и потоци. Нараняването в гората, разбира се, беше възможно и той нямаше представа как може да се отрази шокът на едно дете. Какво означаваше „нелогично поведение“? Да нагази във водата и да се удави? Да изскочи пред някой ТИР? При всички случаи не можеше да разчита на това. Звучеше твърде хубаво, за да е истина.

Значи оставаха вълците. Нито един човек, с изключение на онази гледачка в зоологическата градина в Кулморден, не е бил убит от вълк в Швеция от началото на деветнайсети век насам и той не очакваше тя да стане първата.

Значи по всяка вероятност щеше да оцелее.

Значи щяха да я намерят. Рано или късно.

Това, че той не я беше видял, не означаваше, че тя не го е видяла.

Трябва да направиш каквото се налага, дори невинаги да ти харесва.

Майка му го казваше. Често. Когато ставаше сутрин в пет часа, за да отиде на едно от трите места, където работеше; след като се преместиха при сестра й, когато баща му ги изхвърли; когато продължи да работи въпреки рака; когато уби кучето му, понеже леля му се страхуваше от него; всеки път, когато животът поставеше препятствие пред нея. Трябва да направиш каквото се налага.

Животът е несправедлив.

Друга от мъдростите на майка му, поради която тя никога дори не се опитваше да промени положението.

Той се наведе и изгаси настолната лампа с дърпане на верижката, която висеше под абажура. След това пак се облегна назад в тъмното. Погледна през прозореца: нощното небе бе обсипано със звезди. Нощта щеше да е студена.

Може би все пак тя щеше да измръзне до смърт?

Погледът му се зарея в далечината. Мислите също.

Момичето. Ако го е видяло, защо не е отишло в полицията? Беше десетгодишно. В днешно време не учеха ли децата още от детската градина да звънят на 112 и да бягат при чичко полицай? Къде тогава беше то? Съзнателно ли се криеше? Не беше издало и звук в къщата. Никакъв признак на живот, докато той систематично избиваше всичко живо наоколо. Шок или разумно поведение?

Била братовчедка на момчетата. Оказваше се, че често им гостувала, но едва ли познаваше добре околността. Тогава ако не отидеше в полицията, къде можеше да се дене?

Той чувстваше, че отговорът на въпроса е на една ръка разстояние. Липсващото парченце от пъзела беше пред очите му, а той не го виждаше.

Но съществуваше. Отговорът.

Щеше да се сети, убеден беше. Просто не биваше да мисли за него. Така действаше умът му. Пропъждаше проблемите, мариноваше ги в подсъзнанието, без да им обръща кой знае колко внимание. Оставяше мозъка да работи на спокойствие. Щеше да се сети, а след това — знаеше го — нямаше друг избор освен да действа отново.

Мислеше… грешка — надяваше се Седер да е последният. Никоя Карлстен нямаше нищо общо с тази работа.

Но трябва да правиш каквото се налага.

А се налагаше тя да умре.

Животът е несправедлив.