Zотов
Епидемия в рая (9)

Осма глава
Маска на прозореца

петък, 9 часа и 03 минути

Архангел Елевтерий се протегна, разгръщайки мъчително изтръпналите си криле. Събуждането му изобщо не беше приятно, тъй като още вчера вечерта се почувства изключително зле, а сега положението му дори се бе влошило. Ставите го боляха, сякаш бе участвал в състезание на комбайнери, а очите му сълзяха. Налице бяха очевидни симптоми на силна простуда. Той уж взе предпазни мерки — преди сън изпи една precious pill^[1], каквито раздаваха на служителите на Небесната канцелария. Само че на сутринта нямаше никакъв ефект. Издавайки звук на плачеща флейта, той се изсекна шумно в носната си кърпа и сложи ръка на челото си. То беше горещо като тиган върху печка. От какво ли се чувстваше така? Вчера се бяха отбили с приятели в японския суши-бар „Литсу“ и там хапнаха ролца с кисели краставички и пийнаха чай. Само че досега никой не се беше тровил с чай.

Обикновените хора на Земята бяха сигурни, че в Рая никой не боледува, понеже това е просто невъзможно в едно толкова идеално общество. Наивници, те дори не предполагаха какви са условията тук. Праведниците наистина си почиваха, но ангелите и архангелите вършеха каторжна работа, заради която им се налагаше непрекъснато да рискуват здравето си. От командировките на Земята, където сигурно бяха ходили всички служители на Рая, откакто Гласа я създаде, на небето бяха пренесени доста инфекциозни болести, например остри респираторни заболявания и краста. Освен това бълхите с огромно удоволствие се заселваха в перата на крилете им. Естествено, никой не беше застрашен от рак, но въпреки това беше неприятно. Вероятно така са се чувствали испанските конкистадори, когато са се натъкнали на неизвестната им тропическа малария и жълтата треска в джунглите на Южна Америка. Друг е въпросът, че всичко това се лекуваше за един миг, само че този път кой знае защо нищо не помогна. Но това беше дреболия, щеше да изпие още едно тибетско хапче, а сега щеше да се обади на Гавраил и да му обясни, че няма да може да отиде на задължителното сутрешно заседание. Честно казано, изобщо не разбираше защо са нужни всички тези бюрократични процедури. Освен нелегалната емиграция в Рая, с която всички уж се бореха, но знаеха, че няма да минат без нея, нямаше никакви други съществени проблеми. След като Шефа ръководеше десетки милиарди грешници, нямаше никакво съмнение, че те най-спокойно можеха да се справят с някакви си две хиляди праведници. Ако зависеше от него, той щеше да си затвори очите пред този проблем. Голяма работа, че за една седмица са изчезнали трима ангели. Само че не биваше да вдигат такъв шум и още по-малко да се обръщат към Шефа. Още повече като се имаше предвид, че в Небесната канцелария нямаше система за наказания и тези ангели биха могли да теглят една майна на текущата си работа и да изчезнат на някой от земните курорти.

Архангелът посегна към служебния телефон. Да му се не види… Май вчера го остави в кухнята, докато говореше с един познат, след като се върна от работа. Налагаше се да стане от леглото. Отдавна не се бе простудявал така — още от времето, когато ходи на посещение на остров Шпицберген, където попадна в ужасна виелица, докато плаваше върху един леден блок. Елевтерий спусна вдървените си крака върху бамбуковия под, който му се стори чудовищно студен. Крилата му се влачеха безсилно зад него, а мускулите му се присвиваха от спазми. Той погледна назад — влажната от пот възглавница беше покрита с почти изсушени пера. М-да, какво ти заседание. Със сигурност щеше да е истински подвиг, ако успееше да стигне до кухнята и да се върне обратно. В сегашното му състояние това също не беше чак толкова лесно.

Мобилният му телефон си беше точно там, където го остави. Елевтерий залиташе от слабост. Протегна ръка към апарата, но внезапно чу зад гърба си тих звук като от драскане.

Той вдигна глава и се обърна. Онова, което видя, хвърли архангела в крайно изумление — през прозореца се промъкваше човек е черна каубойска шапка и е копринена мантия. Лицето му беше скрито е бяла маска като онази, която използваха във филма „V като вендета“. Маската се усмихваше с изкуствена усмивка.

Елевтерий отстъпи инстинктивно назад и закачи с тялото си мобилния телефон, който падна от масата, а от удара в пода „вечната“ му батерия изхвърча със звън. Без изобщо да се притесни от факта, че са го забелязали, неканеният гост се провря спокойно през прозореца. Изправи се и изтупа с ръцете си, на които носеше ръкавици от гласе, прашинките от съвършения си черен костюм. Втораченият в архангела поглед на гримираните му очи не изразяваше никакви емоции. Непознатият наклони главата си настрани като птица и очевидно се наслаждаваше на стъписването на домакина.

„Мечът! На стената в спалнята виси моят меч“ — осени внезапна мисъл Елевтерий, но краката му вече не го слушаха, тъй като очертанията в кухнята започнаха да се размазват, подскачайки и люлеейки се, и палаво му намигаха с ярките си петна. Той отвори напуканите си устни, залепнали от горещата му слюнка, но не успя да каже нищо, тъй като непознатият се устреми към Елевтерий и го сграбчи за гърлото с желязната си ръка в ръкавица. Спусна се мрак… В последния миг архангелът усети, че лежи на пода, а гостът неочаквано изчезна. Вместо думи от гърлото му излизаше хъркане, а от устата и от носа му се лееше някаква течност. Пространството внезапно започна да се върти с бясна скорост, а всички цветове се сляха като в калейдоскоп, който се взриви в разноцветни пръски.

На плажа, до който водеха стъпалата на вилата на архангела, два рака пълзяха лениво около един жълт кокосов орех и все не можеха да решат от коя страна да му пробият дупка, за да се докопат до ароматното мляко. Топлият вятър духаше през отворения прозорец и поклащаше пердетата…