Zотов
Епидемия в рая (5)

Четвърта глава
Синдромът на козела

четвъртък, малко по-рано, 21 часа и 11 минути

Шефа гледаше обкованата със злато врата на кабинета и на лицето му беше изписано крайно недоверие. С него току-що се свърза вярната му секретарка — френската кралица Мария-Антоанета, и развълнувано му съобщи, че е дошъл необичаен посетител по някакъв изключително важен въпрос. Толкова необичаен, че Шефа тутакси забрави за всички спешни срещи. Виж ти, те вече го търсеха сами. До скоро той дори не можеше да си мечтае за това. Колко хубаво, че никога не спеше, иначе със сигурност щеше да си помисли, че сънува. Какво пък, нямаше да е грях да поудължи този безценен миг, като подържи малко госта в огромната приемна. Потупвайки отмъстително с опашката си, Шефа почака още малко, за да поизмъчи новодошлия, а след това натисна бутона на интеркома с дългата фаланга на мъхнатия си пръст.

— Да влезе — каза той с официален тон. И зае поза на изключително заето същество, грабвайки купчинка листове и слагайки очила на носа си.

Вратата се отвори, а през нея безшумно се промъкна фигура, облечена с дълго до петите монашеско наметало с качулка. На гърба му се издигаше гърбица, но Шефа много добре знаеше, че това не е някакъв вроден недъг. Би трябвало да се престори, че не го познава, но босът не се сдържа.

— Я виж ти кой е дошъл! — Шефа побутна очилата към върха на носа си и впери жълтите си очи в посетителя. — Гаврюша в целия си блясък! Какво става, скъпи мой? Да не би Гласа пак да е оставил управлението на теб, а ти отново да си се издънил, както миналия път, когато проспа проблема с фюрера?

Шефа знаеше, че има пълното право да си позволи такъв пренебрежителен тон в разговора си с госта. При положение че новодошлият бе дръзнал да извърши тази нечувана дързост — да се появи в кабинета му инкогнито, това означаваше, че има ОГРОМНА нужда от него. Посетителят смъкна качулката от главата си, а по раменете му се разпиляха златни къдрици и се разкри волево младо лице с тънък нос и покрити със светла брада бузи. Без да чака покана, Гавраил седна в неудобното кресло от другата страна на масата.

— Гласа изобщо не знае, че съм дошъл тук. Взех решението да се срещна с теб на свой риск и на своя отговорност — отговори тихичко той. — Наложи ми се да използвам VIP-пропуска, който дава право на представителите на Небесната канцелария да ходят в Ада, за да инспектират. Вярно, откакто се помня, никой никога не го е използвал. Трябва спешно да се консултирам с теб. Напоследък в Рая започнаха да стават странни неща и аз не мога да намеря логично обяснение за тях.

Настроението на шефа се подобри. Денят определено завършваше много добре и когато архангелът си тръгнеше, задължително щеше да пийне нещо.

— Поздравявам те най-искрено — усмихна се садистично той. — Гласа със сигурност няма да ти прости втора такава тежка издънка, въпреки политиката му на всеопрощение, която се рекламира толкова мащабно. Ще те пратят на Земята като ангел-хранител и ще бачкаш на две смени — денем ще регулираш уличното движение, за да предотвратяваш автомобилни катастрофи, а нощем ще шушнеш в ушите на девойките в пубертета да не си смъкват гащичките.

Гавраил размърда разочаровано криле и гърбът му потръпна. А сетне вдигна глава и погледна непреклонно Шефа в тържествуващите му очи.

— И все пак ти си страшно злобно създание — проточи натъжено архангелът. — Наистина ли си забравил всичко? Та нали навремето ти също беше ангел, работехме в едно ведомство, бюрата ни в централния офис бяха едно срещу друго. Наистина ли не си спомняш как всички от ведомството ходехме всяка неделя на пикник край кораловите острови? Там ти свиреше на китара и беше душата на компанията.

— Там е работата, че много добре си спомням. — В гласа на Шефа прозвучаха метални нотки. — Включително и онзи прекрасен миг, когато станах паднал ангел, а всички вие дружно гласувахте като един за изгонването ми от Рая. Ако не ме лъже паметта, ти също не възрази срещу това… скъпи мой Гаврюшенка.

От ноздрите му излязоха тънки струйки черен дим, които бяха явен признак на гняв. Гавраил въртеше нервно в ръце златната писалка, която бе взел от бюрото.

— Пич, вече минаха толкова години, стига си се цупил — каза ядосано архангелът. — Съществуват такива неща като корпоративна етика и ти я наруши, като се противопостави публично на ръководството. Много добре знаеш, че ако не беше изтекла информация в Библията, всичко щеше да свърши с едно мъмрене по време на заседанието, но в този случай, извинявай, ама се наложи да те изхвърлят от облаците в пъкъла. Интересно какво щеше да направиш ти с човек, който се опита да ти отнеме властта?

Шефът се замисли много дълбоко, тъй като възможните варианти бяха безброй. Щом забеляза колебанието му, с присъщата си ловкост Гавраил взе инициативата.

— Ето на, виждаш ли! Корпоративната работа, приятелю, по принцип е сложно нещо — може би някое от момчетата вътрешно те е подкрепило, но няма как да се цепиш от колектива. Пък и освен това, ако трябва да си сложиш ръка на сърцето, ти наистина ли съжаляваш за този развой? — Гавраил се подсмихна. — Я погледни с какво се сдоби в замяна на това! Ръководиш милиарди, прославят те в стотици филми, образът ти е увековечен в изкуството, прекланят се пред теб на събрания! Ти се превърна в бранд.

Когато чу тази безобидна дума, Шефа видимо се напрегна и се вторачи с омраза в събеседника си. А от колебанието му не остана и следа.

— Бранд ли? Интересно дали на теб ще ти хареса, ако превърнат в твой символ един козел — изсъска злобно той. — Ти изобщо виждал ли си някога тия козли на живо? Лично на мен не ми е много приятно да ме асоциират с козел. Сигурно това е работа на вашия креативен отдел?

— Е, на нашия е… — призна си неохотно Гавраил. — Но, от друга страна, извинявай, ама с кого да те асоциират? С фламинго ли? Съгласи се, че изобщо не приличаш на фламинго? А козелът все пак има рога…

— Край, стига вече — подскочи Шефа. — Използването на такива номера е истински черен пиар. Аз дори не споменавам тайните ви машинации с Холивуд. Знаеш ли, на теб също нямаше да ти хареса, ако образа ти изиграеше Робърт де Ниро, който твърди от екрана, че човешката душа е затворена в яйцата.

— Аз нямам нищо общо с Холивуд. Претенциите ми към тях са други и искрено си мечтая да ги накъсам на парчета — отсече Гавраил. — Гледа ли трилъра „Константин“? Не стига, че там според сюжета съм изобразен като завършен мръсник, ами на това отгоре съм и жена. Теб поне те играят готини мъже.

Шефа се засмя с облекчение.

— Е, невинаги са мъже. В „Заслепен от желания“ ме игра фотомоделката Лиз Хърли. Но аз съм търпеливо същество — тя все някога ще се озове при нас в Града и тогава ще си побъбрим миличко с нея на четири очи.

— А щом си търпеливо същество — хвана бика за рогата Гавраил, — тогава би трябвало да разбираш нашата ситуация. Проблемите в Рая са реални. Няма НИКАКВИ хора, това е истинска катастрофа. Супсрлуксозните вили на безбройните острови пустеят от хилядолетия, обслужващият персонал се е смаял какво да прави от безделие. Наистина ли ти трябват още души? Вече не знаеш къде да ги дяваш. Остави ни и ние да си направим малко пиар, та обитателите на Небесната канцелария да станат повече. Хората се хващат по-лесно на черния пиар и ти много добре знаеш това. Не е достатъчно да обясняваш колко добър си ти, трябва здравата да оплюеш конкурента си и само тогава ще си окей. Ние не можем да си признаем официално, че сме автори на черен пиар, защото това не е наш метод. Само че ни трябват души.

Архангелът разпери широко ръце, за да покаже колко голяма е нуждата им от души.

— Вашите хора не са пиари, а кучешки лайна — контрира го Шефа. — Каква полза има от тях с вашите идиотски правила? Значи островът, на който се намира Валхала, е пуст, така ли? И защо? Защото според правилата на викингите те отиват в Рая само когато са с меч в ръка. Но ако един викинг пристигне във Валхала с въпросния меч в ръка, значи вече е убил някого, нали така? А във вашите заповеди категорично е казано: не убивай. И затова във Валхала до ден-днешен няма нито един викинг.

— Наясно съм с това — отвърна кисело Гавраил. — Виж какво, старче, хайде поне днес да не се караме, искаш ли? Абсолютно си прав за някои неща — за гушата съм. Имаме такива проблеми, че направо е истински ужас. Дори не можеш да си представиш за какво става дума.

— Това само може да ме радва — отбеляза оптимистично Шефа. — Нали не си забравил, че аз отдавна вече не работя във вашето ведомство? Вашите загуби са печалба за мен. Както и да е, хайде, казвай какво е станало при вас. Заинтригува ме.

— Накратко, положение е следното — зашепна Гавраил. — Само че нека това да си остане между нас, окей? Общо взето, от понеделник насам от централния офис на Небесната канцелария започнаха да изчезват безследно ангели, които са началници на големи отдели. Един след друг. Неизвестно къде.

— Как така? — повдигна лекичко вежда Шефа.

— В понеделник изчезна Серафим, началникът на отдела на нелегалната имиграция. Във вторник изчезна Рафаил от креативния отдел. Вчера изчезна моят помощник Михаил. Във всички от тези случаи къщите са празни, вътре няма никого, само в една стая намериха опаковка от ананасов сок. Все едно че са се изпарили. Хитонът на Серафим висеше на облегалката на стола му, а мобилният му телефон беше оставен до леглото. Всички легла бяха разтурени, явно през нощта са спали в тях. Пропълзяхме всеки сантиметър в околността и проверихме всяка палма. Но тях просто ги няма. Портиерът се кълне, че ангелите не са минавали през райските врати.

Силна тревога обзе Шефа.

— Не забелязахте ли пепел по пода? — попита разтревожено той. — Спомняш ли си събитията, които станаха наскоро в Ада, когато един наемен килър убиваше със светена вода?

— Нямаше нито една прашинка — отсече Гавраил. — Засега все още никой не е изпаднал в паника, но повечето вече са на крачка от това. Сред праведниците плъзнаха слухове, всички гадаят кой ще изчезне следващия път, а някои потънаха в истинска депресия. А най-важното е, че никой не може да разбере дали са избягали сами, или им се е случило нещо?

— М-да… тая шегичка наистина е неприятна — замисли се Шефа. — Само че с какво мога да ги помогна аз? Дори нямам никаква версия за това какво се е случило при вас.

— Ами, разбираш ли… — почеса неуверено крилото си Гавраил. — Вчера на закрито заседание… е три на два гласа решихме, че трябва да се обърнем към теб, иначе работата ни е спукана. Защото мъжът, който разкри забърканата история е отравянията със светена вода в Ада, работи при теб. Гласа ще се върне от отпуск в неделя — само след три дни. Ако през това време не разберем какво се е случило или, не дай Глас, изчезне още някой ангел, с нас е свършено. Тъй че бъди така добър да ми дадеш този човек.

— Колко хубаво са уредени отношенията между извънземните създания — отбеляза дълбокомислено Шефа. — Ти не си ми се обаждал пет хиляди години и нито веднъж дори не си ми честитил рождения ден. Но веднага щом ти се е появил проблем, който не си в състояние да решиш, още в същия миг се материализира в кабинета ми. Не мислиш ли, че това е малко странно?

— Няма да лицемернича, интересите ми са користни — съгласи се Гавраил. — И, естествено, ти ще поискаш нещо срещу това. Извинявай, но няма да ти предложа душата си.

— Нямам такова желание — махна с ръка Шефа. — Както правилно отбеляза, вече не зная къде да ги дявам тия души. Но въпреки това не ми харесва, когато нещата излизат от контрол. В течение на толкова хилядолетия всичко беше спокойно, но през последната година започна някаква невероятна бъркотия — в Ада убиват, в Рая изчезват безследно ангели. Такива неща трябва да се пресичат в зародиш. И само по тази причина ще ти дам моя детектив, но в името на справедливостта нека да сме квит. Ти няма да докладваш на Гласа за това, а ние ще свикаме креативно заседание на неутрална територия — да речем в Крим, където ще разработим нов символ за мен на Земята. Няма нужда да е фламинго, но козела категорично не го приемам.

— Съгласен съм — въздъхна с облекчение Гавраил и незабелязано от Шефа избърса скорострелно студената пот от челото си. — Кога да чакаме твоя човек?

— Ей сега ще го повикам тук — отвърна Шефа. — А ти погледай малко телевизия.

Той дръпна към себе си електронния тефтер и натисна буквата К…