Zотов
Епидемия в рая (11)

Десета глава
Инкогнито

петък, 10 часа и 15 минути

Гласа се беше излегнал върху мекото кремаво легло с платнен небесносин балдахин, което се намираше точно в средата на стаята, и с интерес натискаше бутоните на хотелския телевизор, увеличавайки звука. По кабеларката тъкмо даваха забранения в Небесната канцелария филм „Догма“ с Бен Афлек и Мат Деймън. Разбира се, никой не би забранил на Гласа да гледа този филм (пък и нямаше кой да го направи), но след като всички вземаха пример от него, съвсем естествено следваше изводът, че трябва да е извън подозрения и да не държи такава лента в кабинета си, защото след това няма да се отърве от слухове и коментари зад гърба си. Защото тъкмо филмът „Догма“ направо съсипваше Гласа с начина, по който хората си представяха образа на своя Покровител. Като какъв ли не го изобразяваха. Отначало като стар дядо с бяла брада, в самия филм „Догма“ — като дългокоса жена, ревяща като моруна, а напоследък се появи упорита и точно затова необяснима тенденция да го показват като негър. Не че той имаше нещо специално против негрите (все пак и те бяха негови създания), но понякога нямаше да е зле да се спазва приличие. Ако епидемията от чума не можа да убие този свят, политическата коректност със сигурност щеше да го довърши. Нямаше съмнение, че в много отношения незнанието произтичаше само от това, че хората се срещаха с него единствено и само или във виденията си, или чак след смъртта си, а обратна връзка с Небесната канцелария не беше предвидена.

Може би без да иска режисьорът на „Догма“ случайно бе отгатнал едно важно нещо от битието на Гласа. Именно отгатнал, защото Гласа изобщо не допускаше, че някой от доверените му ангели би могъл анонимно да пусне секретната информация в Холивуд. Макар и много рядко, той наистина се появяваше на Земята във вид на най-обикновен човек. Идваше тук не за да въздава висша справедливост, тъй като не можеше да накаже и да награди всеки персонално, пък и с това се занимаваха специално командировани представители на Небесната канцелария. Но Земята беше идеално място за почивка и за тайните си посещения Гласа най-често избираше един отдалечен тропически остров в Югоизточна Азия. Тук винаги му харесваше и впоследствие той изкопира Небесната канцелария точно от една такава група острови, като любовно я украси с плажни плитчини от снежнобял коралов пясък, с кокосови палми, разноцветни рибки край кораловите рифове, отстранявайки старателно морските таралежи и досадните комари, мусонните дъждове и безмилостно прежурящото слънце. Ако не друго, той винаги се проявяваше като добър дизайнер и имаше богата фантазия. Все пак да създадеш само девет хиляди вида мухи на Земята не беше задача, която е по силите на всеки.

На екрана актьорът Алън Рикман, който играете ангелът пратеник, гневно смъкваше панталоните си пред стъписаното момиче, за да му покаже пълната липса на полови белези. Гласа се усмихна. Много интересно кой ли бе решил пръв, че ангелите са безполови и защо до ден-днешен всички бяха толкова уверени в това? И то при положение че в много библейски източници имаше изключително подробна информация по този въпрос заедно със съпътстващи обяснения. Но я ми кажете, ако обичате, кой през XXI век чете Библията? Всички само усърдно се изхвърляха с фалшиви цитати от нея, научени от интернет, защото това стана модерно. Ако човек се замисли сериозно, ще установи, че модата по принцип е много вредно нещо. Ето, например в тази Русия… (Гласа тихичко въздъхна.) Веднага щом след няколко десетилетия той отново стана модерен сред обществото, обстановката тутакси се преобърна с главата надолу. Всички, които вярваха и не вярваха в неговото съществуване — от комунистите до лесбийките, дружно се строиха в редица със скръбни лица и горящи свещички, защото да не вярваш се възприемаше като нещо крайно неприлично. Онези, които в течение на много години опровергаваха самото му съществуване с научни методи в блестящи дискусии, внезапно се развикаха в един глас: „Времената бяха такива, но дълбоко в душата си ние никога не сме се съмнявали.“ Стигна се до сюрреалистични абсурди в стил „Пикасо“ — когато някой килър тръгваше да си свърши работата, му палеше свещ, та да не би да се провали. Това беше една много забавна и интересна страна. Следващия път трябваше да отиде там и да провери дали нещо се е променило от времената на княз Владимир. Там хората бяха страшно смешни — първо не оставиха камък върху камък от храмовете, построени в негова чест, а сетне започнаха да ги възстановяват с детинско усърдие. Ходеха на атеистични манифестации с червени знамена, а сетне громяха изложбите на онези, които се опитваха да му се надсмеят. А сега дори в евтините си реклами показваха, че Гласа помага на жената в банята, като й изпраща от небесата шампоана с нужната марка. Да, с такива хора никога няма да скучаеш…

Опитният сервитьор с бял костюм почука внимателно на вратата: „Поръчвали ли сте плодов нектар, сър?“ „Да-да, оставете го тук, моля.“ Все пак пластмасовата карта беше хубаво нещо. До този момент му се налагаше да тръгва в отпуск с придружител, който навсякъде плащаше вместо него, тъй като според неписаните правила Гласа нямаше право да се докосва до истински пари. Гавраил смяташе това за отживял анахронизъм. Да, може би сега древните традиции изглеждаха смешни, но всички забравяха, че точно те заложиха основите на съвременното общество. Просто беше вредно на хората да се дават технологични нововъведения, тъй като тяхната специфика се състоеше в това, че те ВИНАГИ ги използваха неправилно. Не, той изобщо не смяташе, че всички на Земята до ден-днешен трябва да ходят с животински кожи и със секири, но… Ето на, той дари на хората интернет, за да общуват по-бързо. И какво стана? Най-посещавани в мрежата бяха безплатните порнографски сайтове. А когато им подари изобретението „бензин“, за да се движат с превозни средства, дори и през ум не му минаваше, че ще се намерят хиляди хора, които ще намъкнат найлонови торби на главите си и ще дишат въпросния бензин, докато получат разтърсващи видения.

Гласа отпи от разхладителния нектар. Оставаше му само да се надява, че този път е избрал нормално време за отпуската си. А имаше повод да се притеснява, тъй като миналия път замина само за една седмица през август 1939 г. и — хоп! — след три дни Хитлер започна Втората световна война. Гавраил се шашардиса и не знаеше какво да направи, тъй като до този момент нито веднъж не бе попадал в такива ситуации. Малко преди отпуската му един ангел дори му представи докладна с предложение да уволни заместника си и да назначи друг… Но Гласа реши да изпрати докладната в архива и да предостави последен шанс на Гавраил. Защо не отмени отпуската си ли? Изключено. Почивката беше елементарна необходимост и за целта той измисли уикендите — мюсюлманите почиваха в петък, евреите — в събота, християните — в неделя. Добре поне, че преди да остави Гавраил да стопанисва селенията, уреди всички спорни въпроси — през следващата половин година не се канеха да бомбардират Иран, гладът в Судан беше предотвратен, макар и трудно, но успя да овладее поскъпването на нефта до 250 долара. В този момент нямаше други сериозни геополитически проблеми. Тайничко Гласа се надяваше хората да се научат да се справят без него, но те все не успяваха. Ако махнеше войнствеността и жестокостта, атеизмът по принцип беше прекрасно нещо. Щом земните обитатели бяха уверени, че той не съществува, това беше много добре… Тогава нека да се справят със собствени сили, а не да гледат към небето, очаквайки помощ от него. Човечеството беше уникално по своята същност. Първо нарушаваше с яростно упоение заветите му, а после настойчиво искаше от него намеса, помощ и защита. Извинявайте, ама в това нямаше никаква логика. Всъщност, както ехидно би отбелязал Шефа: „Нима не ги създаде самият ти?“ Споменът за Шефа го накара да се свъси и да остави нектара настрани. Беше много лошо, когато в борбата за душите се противопоставяха такива мощни конкуренти. Всъщност формално Гласа не признаваше Шефа дори за съвсем незначителен съперник (защото това би нарушило правилата на играта), но фактът си оставаше факт — 99 процента от душите отиваха при него. Вярно, качеството на тези души… Честно казано, той не би желал особено да срещне в Небесната канцелария човекоядеца Бокаса или Хенрих Химлер. Но проблемът беше в това, че самото съществуване на Шефа в природата развращаваше подчинените му. Преди ангелите бяха наясно, че ако преминат в разряда на падналите, няма къде да се дянат — очакваха ги вечна безработица, психологически проблеми и тежка депресия. Сега всеки се усмихваше пред него, но в същото време знаеше, че ако изведнъж стане паднал ангел, Шефа с радост ще го вземе на работа. Извинете, но как би могъл да работи в такива условия? Ала нямаше какво да направи. Все пак не можеше да предизвика края на света. Нямаше значение дали са добри или лоши, защото всички хора бяха негови деца.

Гласа остави дистанционното. Скоро щеше да стане много горещо. Време беше да отиде до морето и да се натопи един-два пъти, после да изпие още една чаша нектар и да се цопне в басейна, за да поплува. Той съзнателно не превключи телевизора на канала на политическите новини. Защото почивката винаги трябваше да бъде почивка, особено след такава работа. Може би изобщо беше грешка да населява Земята? Но кой би могъл да предположи в какво ще се превърне това. Ето на, с Марс или с онази Венера нямаше никакви животрептящи проблеми и ако там внезапно станеше земетресение, това изобщо не го интересуваше, защото в марсианските канали не живееше никой, колкото и да ги възпяваха фантастите. Той отиде до прозорците, отдръпна завесите и сияещото слънце блесна в очите му. След минута Гласа излезе от хотелската стая, понесъл раирана кърпа.

Високият мъж с дълга светла коса, облечен с фланелка и прилепнали дънки, който стоеше до прозореца на отсрещната хотелска стая, свали тежкия си военен бинокъл. Сетне отвори капака на телефона с острия си изпилен нокът и написа с тънките си пръсти на музикант следния есемес: „Той току-що дръпна пердето и взе една кърпа от банята. Най-вероятно отива до морето.“

След минута на дисплея му просветна отговор: „Сигурен ли си, че не подозира нищо?“ Мъжът тръсна глава и написа съобщението: „Да, иначе това веднага щеше да се забележи.“ „НЕ СВАЛЯЙ ОЧИ ОТ НЕГО. Свържи се с мен, ако забележиш и най-малкото отклонение в поведението на обекта. Имаме нужда най-много от още ТРИ ДНИ. След това той вече няма да може да направи нищо.“

Мъжът затвори мобилния си телефон и отиде до овалното огледало, което отрази младо лице с небесносини очи и с подпухнали и зачервени от безсънието клепачи. Жалко, че нямаше кой да го сменя, защото беше тежко да стои непрекъснато в засада, залепен за бинокъла. Но нищо, ако начинанието успееше, според обещанието щяха да го вземат обратно в Рая и там щеше да се наспи както трябва. А сега трябваше да отиде на плажа и да наблюдава клиента отдалеч, без да привлича внимание…