Zотов
Епидемия в рая (22)

Двайсет и първа глава
Куй и четирите знака

събота, 22 часа и 51 минути

Не можеше да се каже, че вилата за гости поразяваше с лукса си, но мнението, че нейният собственик не притежава изтънчен вкус, би прозвучало като злостна клевета. Двуетажната сграда приличаше на колониална хасиенда в южноамерикански стил с жълти керемиди по покрива, с белосани кулички, с насадени в редица слонови палми в двора и със симпатична малка камбанария. Както смътно се досещаше Калашников, предишният собственик на тази вила бе работил като ангел-хранител някъде в Перу или в Боливия. Вътрешността на просторните стаи, на чиито стени вместо тапети имаше боя, бяха украсени с глинени фигурки със сомбреро, самодейни маслени пейзажчета и статуи в човешки ръст, снабдени с копия и явно донесени от командировката. Калашников и Малинин лежаха върху инкрустираните с черепи широки дървени нарове в различни краища на хола. Уморено се взираха в тавана, където имаше пъстро петно, изобразяващо туземската версия на „Тайната вечеря“ — тъмнокожият Глас, заобиколен от нагиздени с пера ученици, седеше край отрупаната маса и хапваше пържени морски свинчета, наричани на местен език куй^[1].

— Очаквах повече, защото рекламата им е организирана много добре — разсъждаваше Малинин, докато разглеждаше как двама апостоли поглъщат морските свинчета. — Това е страхотен маркетинг, вашблороде, защото Рай автоматично се нарича всяко място, където животът е супер. И никъде няма нито дума за разни забрани, за камери за следене и претърсвания по митниците. Не споря — отбеляза предпазливо той, — че по принцип и тук може да се живее. Климатът е страхотен, морето е топло, Гавраил ни даде къща като същински хотел пет звезди. Само че тук хората са малко, няма с кого да си поприказваш, улиците са пусти. Може би затова още не съм срещал онзи поп от нашето село, на когото му отмъкнах жената.

— На теб май много ти се ще да ти забият един в лицето? — отвърна Калашников, съзерцавайки апатично морските свинчета. — Доста простосърдечен народ живее в нашата Русия. А дълбоко в душата си не предполагаш ли, че той няма да е много щастлив да те види?

— Че защо да не е щастлив? — разпали се Малинин. — Нали сме земляци. Макар че местните хора май наистина се държат непредсказуемо. Ангелите продължават да ме напрягат и аз не зная как да се държа с тях. Уж са свети същества, но ония, дето ги видяхме в базата, са като същински екшън герои с татуировки. Преди съвсем искрено смятах, че трябва да са безполови, а се оказа, че сред тях има и мъже, и жени.

— Защо не вземеш да прочетеш Библията в свободното си време, братле. — Калашников отмести поглед към скулптурата на един воин с копие. — Ангелите наистина би трябвало да са безплътни или поне така е прието да се смята. Но на Земята си имат истинска плът, защото могат да придобиват нужния вид и на мъже, и на жени, в зависимост от това на кого какво му харесва. И не е странно, че докато са в командировка на Земята, толкова много се вживяват в образа си, че сетне не искат да променят външността си в Рая. Пък и това да си безплътен е трудна работа. Мисля, че и на теб няма да ти е приятно да те прегазват колесници, докато си вървиш по улицата, и да не можеш да хванеш нищо с ръка, дори и молив, защото си нещо като призрак.

Той взе захаросан бадем от подноса и го лапна. Ядката беше изпечена добре и той я захруска с удоволствие.

— Горкичкият Вартоломей виси на плажа с момчетата си — обяви жалостиво Малинин, след като погледна към прозореца. — Дали да не го повикаме тук да изпие две чаши сок? Че така се получава много неудобно.

— Съгласен съм — кимна Алексей. — Но сетне Гавраил ще ни откъсне главите, защото е категоричен, че охраната трябва да бъде денонощна. Вярно, Гаврюша е изпаднал в пълна депресия, защото с всеки изминал час надеждата му, че ще открием причината за изчезването на ангелите, се изпарява. Срокът почти изтича. И сума народ ще се зарадва на уволнението му, понеже, доколкото разбрах, тук не обичат Гавраил. И ако се съди по това, че се опитаха да ни ликвидират, явно залозите са много сериозни. Привидно всички ни се радват и ни се усмихват дружелюбно, но само да се обърнем и — хоп! — сипват ти отрова в чашата. След случая, в който се опитаха да ни почерпят със светена вода, вече изобщо не зная от коя страна да очакваме удар.

— Тъй де. Аз вече развих истинска параноя — помръдна върха на носа си Малинин. — От предишното разследване разбрах, че в кримките убиецът винаги се оказва точно онзи, когото не подозираш. В такъв случай това със сигурност е принц Дмитрий. Дали да не опитаме да го притиснем и да си изясним всичко?

— Този път се престара с предположенията си, братле — подсвирна Калашников. — Защото точно той има много добри отношения с Гавраил и няма никаква причина да издънва началството си по такъв свински начин.

— Ами ако има брат-близнак? — не преставаше Малинин. — Четох един страшен трилър, в който имаше двама близнаци: — единият беше добър, а другият — лайно. И в крайна сметка се завихри страшна дандания…

— Споко, братле — прекъсна го Алексей. — Трилърът е доста измъчен и напрегнат жанр. Онова, което може да се разкаже на две страници, най-усърдно го описват на петстотин и по тази причина към края читателят вече не може да разбере кой кого преследва и с каква цел го прави. При всички случаи ти гарантирам, че принцът няма никакви роднини в Рая. Разбира се, в ония смутни времена е имало двама самозванци, но те отдавна вече са в Града и работят в перачницата. А пък за параноята си прав, защото и аз спя само с едно око. На кого можеш да имаш вяра тук? Точно затова не ни остава нищо друго, освен да включим в работата си и Сурен, тъй като, от една страна, можем да го шантажираме, а, от друга — да му предложим материална изгода. И това е изключително рядка случайност. Защото на тази територия за съжаление не можеш да купиш никого с пари.

— За парите сте прав, вашблороде — потвърди Малинин, дъвчейки един бадем. — Тук са построили истински комунизъм — граби храна колкото си щеш и всичко е безплатно. Може би точно заради това взех седем чувала бадеми. От една страна, защо са ми толкова? Но, от друга страна, авантата никога не е излишна. Всъщност вие сигурен ли сте, че анализът на перата ще даде нужния резултат?

— Не съм сигурен — сви рамене Калашников. — А ти какво предлагаш? Пак ли искаш да насиним мутрата на някого в някой тъмен ъгъл? Тогава трябва да участваш в хонконгски филм. Само че ние, братле, не се занимаваме с ала-бала, а с интелектуално разследване.

— Аааааа… — проточи респектирано Малинин и сдъвчи ядката.

— Там е работата — продължи Калашников. — И не разполагаме с никакъв друг метод. Например днешният подробен разпит в базата не ми даде нищо, фактите са следните — в течение на две хиляди години нито един от ангелите на възмездието не е имал истинска бойна практика. Дори се учудвам, че и досега техническото оборудване на базата се усъвършенства с такава любов. Макар да не изключвам, че някои от тях не са изгубили бойните си навици, защото ако веднъж си се научил да трошиш умело челюстите на някого, по принцип е невъзможно да се отучиш от това.

Малинин изплю бадема и вдъхна с наслада солената морска миризма. От плажа долитаха крясъците на чайки, които пикираха над водата.

— Днес рано сутринта претършувахме кабинетите на изчезналите ангели с надеждата да намерим някакъв компромат — продължи Калашников. — Разговаряхме със служителите и разпитахме свидетелите. Няма да отрека, че се появи нещо интересно, заради което те помолих да си поговориш със Сурен насаме. Служителите от централния офис на Небесната канцелария са забелязали еднакво поведение и у петимата ангели преди тяхното изчезване, та затова дадох перата да им направят независим анализ.

— Прегледах внимателно досиетата им — обяви Малинин. — Но не открих нищо.

— А пък аз открих — изрече Алексей покровителствено и пренебрежително. — Някъде преди около пет хиляди години тази мила компания от петима ангели е ходила по едно и също време на Земята, и то не в командировка. По всичко личи, че това е бил своеволен акт. Оттогава допреди известно време те не са напускали Рая. Но странното е друго — че целта на тяхното пътуване до Земята е засекретена. Има само един неясен документ, който свидетелства, че са понесли „сериозни глоби“. И след като Сурен ни донесе онова, което му поръчахме, ще отидем на гости на Гавраил да си разменим една-две думи.

— Ще пукна от любопитство — призна си честно Малинин. — Направо ще пукна. Вашблороде, кажете поне нещо, иначе умирам.

— Най-сладкото остава за накрая — отсече Калашников. — Какви са тези маниери? Казах ти да седиш кротко и да си хапваш бадеми. Нищо не мога да ти разкажа, преди да се появи Сурен.

Помощникът замлъкна. Той също очакваше трепетно пристигането на арменеца, но по други причини. Тази сутрин Сурен му разказа за един отдалечен остров, където бил оборудван мюсюлмански рай. И между другото, кочияшът спомена, че през острова текат „реки, пълни с мляко, мед и вино“. Първите две реки изобщо не трогнаха сърцето на Малинин, но за сметка на това третата страшно го заинтригува. Вярно, очакванията му се оказаха донякъде напразни, тъй като Сурен обясни, че виното е само безалкохолно. Малинин се поколеба за секунда и го увери, че когато няма кокошка, и свраката се яде и Сурен се закле да му донесе една петлитрова туба. Същия ден един негов познат от службата за снабдяване на Небесната канцелария щял да кара на острова мляко на прах за реката, тъй че нищо нямало да му коства да гребне тайничко и от винцето. Според Сурен острови като този не били чак толкова много, тъй като отделът за религии на Небесната канцелария се отличавал с изключителна строгост и много рядко издавал сертификати. Например там така и не признали растафарианците^[2], затова в Рая нямало приказен остров, обгърнат в лилава мараня и обрасъл с ароматна трева със заострени листа. „Иначе, уважаеми, всичко щеше да е много просто, нали? — добави Сурен. — Въй-въй, измисляш си собствена религия, правиш си секта, създаваш си красив Рай и се кефиш там, колкото й се ще на грешната ти душица. Тогава знаеш ли какъв щеше да я моят Рай, бе, пич? Тук да има момиче и тук да има момиче, и ей там също да има момиче, и всичките да са като росни китки. И да има поляна, където да гори огън и на него всеки ден да се пече по един тлъст овен за вкусни шашлици.“

Малинин също нямаше нищо против „тук да има момиче и тук да има момиче“, но според неговите разбирания пълната картина на райското блаженство би увенчал бар на принципа all inclusive, а също така и шведска маса с пушена сланина, шунка, кисели краставички и пресни картофи със сметана.

Калашников погледна разтревожено Малинин, който бе вторачил празен поглед в него и издаваше жални звуци като от смучене.

— Не се разстройвай така, братле — каза му. — Наясно съм, че много искаш да разбереш какво чак толкова съм изровил, но така като нищо можеш да изпаднеш в кома.

Цялото тяло на Малинин подскочи и той се стовари с грохот от нара.

Вратата се отвори и на прага се появи разтревоженият Вартоломей.

— Всичко е наред — спря го Калашников. — Серьога просто правеше гимнастика преди лягане, но не си прецени силите и заби брада в пода. Човекът се отдава докрай на работата си, какво да го правиш.

Вартоломей кимна студено и тъй като не намери какво да каже, понечи да си тръгне. Но не успя да го направи, тъй като на отворената врата едва не го повали един човек с туба, в която нещо предизвикателно избълбука. След миг гостът лежеше на пода, а Вартоломей усърдно извиваше ръката му.

— Въййййййййй! — разкрещя се човекът, в когото Калашников и Малинин разпознаха Сурен. — Какво ти става, бе, уважаеми, май съвсем си се смахнал? Това съм аз!

Ангелът пусна лакътя на Сурен, но предвидливо продължи да го притиска с тялото си.

— Какво има в тубата? — попита с тон, който не предвещаваше нищо добро.

— Безалкохолно вино — обяви злобно кавказецът. — Можеш да го опиташ.

Вартоломей вдигна тубата и я наведе, а в устата му потече младо червено вино, струйки потекоха по врата му. С болезнена яснота Малинин усети, че всеки миг ще се нахвърли върху Вартоломей и ще го налага, докато не загуби завинаги способността си да гълта. Но ангелът след секунда остави съда и избърса устата си с ръкава на хитона.

— Добре — каза неохотно. — Щом гостите искат безалкохолна напитка, това не нарушава правилата. Остави виното и си върви, нямаш повече работа тук.

Сурен постъпи точно така. Захвърли тубата на пода, след което там веднага се появи мокро петно, и отиде при Калашников да се сбогува. Когато стисна протегнатата ръка на кавказеца, Алексей усети малък четириъгълник от дебела хартия. Щабскапитанът сви лекичко дланта си, притискайки хартията, а Сурен едва забележимо му се усмихна. Сетне се обърна към Малинин, който се хвърли на врата на кавказеца, наричайки го „съкровище“ и „спасител“. Калашников благоразумно се отдръпна настрани и уж случайно пъхна ръка в джоба си. В това време Малинин разтърсваше Сурен за раменете, готов да се разплаче, и го молеше да им идва на гости по всяко време на денонощието. Всичко свърши с това, че отегченият от чакане Вартоломей изтръгна кавказеца от ръцете на Малинин и го изведе навън. Без да губи нито миг повече, унтерофицерът изтича до тубата и наля половин литър вино във вазата за цветя, а след това го пресуши на една глътка. Напълни следващата „чаша“ също толкова бързо и я опразни със скоростта на светлината. А третата му се хлъзна по-бавно, но затова пък с по-голямо удоволствие.

Застанал в дъното на стаята, Калашников проследи как вратата се затваря след Сурен и Вартоломей. Върху него падаше сянка и след като се убеди, че никой не го вижда (включително и Малинин), извади парчето хартия от джоба си. Разгърна го внимателно и се загледа в драсканиците. Върху сивия лист с разкривен почерк бяха изрисувани четири знака — две букви и две цифри. Излизаше, че не е сгрешил с предположението си, което не сподели с Малинин. Защото небесните обитатели можеха да бъдат ликвидирани само с ТОВА.

Сега вече не се съмняваше, че ангелите не изчезват никъде.