Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Минус Ангел, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране
Silverkata (2020)
Разпознаване и корекция
Epsilon (2020)

Издание:

Автор: Zотов

Заглавие: Епидемия в Рая

Преводач: Ива Николова

Издател: ИК „Ера“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2011

Тип: роман

Националност: руска

Печатница: ЕКСПЕРТПРИНТ ЕООД

Редактор: Лилия Анастасова

ISBN: 978-954-389-118-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8724

История

  1. — Добавяне

Четирийсет и осма глава
Любов

понеделник, 9 часа 00 минути

Ангелът със синя униформа от сукно мърмореше досадно, подрънквайки с връзката ключове:

— Не се приближавайте повече от десет сантиметра един от друг… Не се докосвайте с ръце… Не давайте нищо един на друг… Не се целувайте… Не се прегръщайте…

— Чух вече! — каза злобно Калашников. — Стига си ми повтарял.

Той беше страшно ядосан, че му се наложи да чака цели четири часа, докато подпишат всички документи, за да го пуснат при Алевтина. Поискаха му оригинална бележка от местоработата, отпечатъци от пръстите и стъпалата, гипсова отливка на ушната му мида, две попълнени анкетни карти с печатни букви на арамейски език (за това му помогна принц Дмитрий), застраховка, справка за финансовото му състояние в Града, снимки, на които в едър план да се виждат очите му, и официална покана от представител на Небесната канцелария. Анкетните карти разстроиха окончателно Калашников, особено въпросите „Възнамерявате ли да влезете на територията на вилата с цел да извършите плътски грях?“ и „Участвали ли сте някога в разрушаването на офиси на Гласа на Земята?“ Райската бюрокрация се показа в целия си блясък и дори Вартоломей, в чиито ръце бяха преминали правомощията на Гавраил, не можа да ускори нещата. Той само закара лично Алексей до вилата, в която бяха завели Алевтина, и тактично каза, че ще го изчака в колесницата. Малинин вече бе отишъл в квартирата им да се наспи.

Ключът се превъртя в ключалката и вратата най-сетне се отвори. Стиснал в разтрепераните си от нетърпение ръце букет от четен брой рози, Калашников тутакси се прости със злобата и беса си и влезе плахо в голямата стая, боядисана в унил бледосин цвят, с който вече бе свикнал. Подът и таванът бяха в същия цвят. Прозорци нямаше. Стаята беше съвсем гола, а разделителната линия и двете забити за пода табуретки от двете й страни придаваха мизерен вид на обстановката. Възрастният ангел отново избоботи, че трябва строго да спазват правилата, и затръшна силно вратата. Калашников вдигна очи от разделителната линия и замря.

НА ДРУГИЯ СТОЛ, ВПЕРИЛА ПОГЛЕД В НЕГО, СЕДЕШЕ АЛЕВТИНА.

Сърцето му се вледени. Тя изглеждаше точно както през онзи ден, когато в последната сутрин от живота й на Земята той тръгна на работа. Тъжна, с разпусната коса, бледа от нощното недоспиване (все пак беше бременна втори месец) и изумително красива. Тъй като не виждаше стола, той седна до него на пода, без да сваля очи от лицето на Алевтина.

И двамата мълчаха, от тази тишина ги обземаше страх.

— Любов моя — каза Алексей и осъзна, че не изрича нищо, тъй като гласът му бе изчезнал.

— Любов моя — повтори Алевтина. — Льоша, нежност моя единствена.

Калашников усещаше, че в гърлото му се надига буца, а очите му се пълнят със сълзи. Алевтина се разплака. Изражението на лицето й изобщо не се променяше, но от очите й като поточета се стичаха едри прозрачни капки. Внезапно една тревожна бръчка проряза челото й.

— Льоша, ама аз вече съм чувала някъде това — каза тя. — Прочетох го в един трилър. Да не би нарочно да си зубрил цяла нощ тая тъпия, че да ми направиш впечатление?

— Ами ти? — измъкна се Калашников. — И твоята фраза е от същата книга.

— Да — смути се Алевтина. — Знаеш ли, десетки години си представях тази наша среща с всички подробности, казвах ти хиляди думи, сигурно вече съм научила всяка от тях и се е забила като трън в сърцето ми. Но когато те видях, забравих всичко. Чуваш ли музиката. Това е Рахманинов… Нашата песен, Льоша.

Калашников се заслуша и наистина долови, че в ушите му звучи тиха прекрасна музика, изпълнявана най-вероятно на великолепна антикварна цигулка.

Той рязко се обърна.

— Какво търсиш тука, говедо? — попита топло Калашников цигуларя, който стоеше зад гърба му. — Махай се оттук, иди да свириш на друго място, чуваш ли?

— Да, но Вартоломей ми нареди… да е по-романтично…

— МАРШ НАВЪН! — изкрещя той.

Когато пребледнелият от уплаха цигулар изхвърча през вратата като попарен, той отново погледна Алевтина в очите. Оправяйки косата си, тя се усмихваше през сълзи, а устните й се извиваха от едва сдържан смях.

— А ти си си все същият, Льоша… Добър си с хората… Залови ли ГИ?

— Кого? — не разбра Калашников. — А, онези ли… Да, разбира се. Кога се е случвало да не съм залавял когото трябва? Естествено, че ги спипах като зайчета.

— И аз това гледам — цялото ти лице е в синини, както винаги, когато се прибираш от работа вкъщи. Оная глупачка ме накара да ти напиша писмо — засмя се тихичко Алевтина. — Много е смешна… Мислеше си, че ще зарежеш разследването заради мен… Само че аз те познавам… Затова най-спокойно го написах.

— Разбрах го — кимна с усмивка Калашников. — Аля, майната им на всички тия. Не искам да говоря за това. Да пукнат дано и пет пари не давам, че тук тази фраза няма никакъв смисъл, чуваш ли? Не мога да повярвам на очите си, че те виждам.

— И аз също — кимна покорно Алевтина. — Да не би да сънуваме?

— Възможно е — потвърди с готовност той. — А в действителност сме се напушили, седим и ядем пасти с марихуана в Амстердам.

Внезапната догадка го прониза болезнено. И той я погледна тревожно в лицето.

— А къде… къде е детето ни? Нали ти беше… Нали в онзи момент ти беше… Ти…

— Да — прошепна Алевтина. — Душите на неродените деца тук стават ангели, не знаеш ли това? В момента той е на Земята в служебна командировка. Много искаше да дойде, за да се види с теб, но не успя.

— ТОЙ ли? — уточни Калашников и се почувства толкова щастлив, колкото се бе чувствал само веднъж в живота си като малък, когато го забравиха в една сладкарница. — Виж го ти него, прилича на баща си. Работата е на първо място.

Без да се наговарят, те станаха едновременно, приближиха се бавно един към друг и спряха точно до разделителната линия. Щастието им бе разделено на две равни половини от лента с жълт полицейски надпис do not cross. Зад вратата нещо тревожно тракаше и шумолеше. Но и двамата знаеха, че каквото и наказание да ги очаква впоследствие, линията вече не съществуваше. Тя изчезна в мига, когато Алевтина докосна с ръка лицето му като порив на вятъра.

— Аля — каза Калашников.

— Льоша — отвърна Алевтина.

Той я хвана за ръката и установи, че пръстите й са същите, както ТОГАВА — топли и живи. Калашников ги целуваше и търкаше бузата си в нейната като кученце. Алевтина го прегърна през врата и застена високо, сякаш изпитваше силна болка.

Шумът зад вратата се засили.

— Не мога — каза твърдо Алевтина. С неподозирана сила тя разкъса копринения си хитон и прекрачи падналата на пода дреха. — Нека това стане сега, Льоша. Нека да го направим. След това ще отида в Ада, така ли? Не ми пука.

— Не ми пука — отвърна като ехо Калашников, сграбчи я в прегръдките си и полудял от аромата на кадифената й кожа, впи устни в нейните. Розите се пръснаха по пода.

Привлечен от неясните звуци, които се разнасяха от стаята, възрастният ангел докуцука лениво до вратата и погледна през шпионката. Онова, което видя, го накара да изпусне ключовете и да потръпне, обзет от първобитен страх. Старецът натисна дръжката, но тя не поддаде. Явно предвидливо бяха затиснали с нещо вратата от другата страна. Изпаднал в паника, ангелът забарабани по желязната й повърхност, но не само, че не му отвориха, а по всичко личеше, че нямаха и намерение да го направят. Задушавайки се от ужас, ангелът се втурна по коридора и излезе на площадката пред входа на вилата. Наблизо в колесницата седеше Вартоломей, разлистваше неизменните „Жития на светците“ и току поглеждаше към ръчния си часовник.

— Какво има? — попита той учудено изплашения ангел.

— Там… Там… — задъхваше се ангелът. — Там те… Право на пода… Такива неща… Трябва да обявим тревога… Кошмар… Как изобщо посмяха… Това е прелюбодейство…

Вартоломей прихна и прикри устата си с ръка, но осъзна, че не може да се сдържи, отпусна се назад на седалката и смехът му се разнесе като гръмотевица. Ангелът облещи жално очи. Явно началникът не му вярваше.

— Видях ги с очите си — опита се той да поправи грешката. — Надникнах там, а те…

— Надникна ли? — изрева Вартоломсй. — Хората не са се виждали сто години и са се усамотили само за минутка! А ти, уродливо говедо, ги наблюдаваш през дупката като в парижко пийпшоу, така ли? Да не си посмял да им пречиш…

И той завря в носа на ангела косматия си юмрук с големината на малък пъпеш.

— РАЗБРА ЛИ?

Ангелът, в чиято глава всичко окончателно се обърка, първо отскочи, сетне постоя малко на едно място, опитвайки се да разбере нещо, и накрая седна върху пясъка на плажа.

Вече забравил за шашардисания ангел, Вартоломей прелисти страницата.

— Извратеняк…