Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Минус Ангел, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране
Silverkata (2020)
Разпознаване и корекция
Epsilon (2020)

Издание:

Автор: Zотов

Заглавие: Епидемия в Рая

Преводач: Ива Николова

Издател: ИК „Ера“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2011

Тип: роман

Националност: руска

Печатница: ЕКСПЕРТПРИНТ ЕООД

Редактор: Лилия Анастасова

ISBN: 978-954-389-118-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8724

История

  1. — Добавяне

Единайсета глава
„Мъртвешката хватка“

петък, 10 часа и 20 минути

Примижавайки от удоволствие, Шефа запали любимата си хаванска пура, сдобивайки се по навик с огънче от палеца си. От ноздрите му излязоха сивкави струйки, тъй като чувствителният му нос поемаше тръпчивата, но в същото време ароматна миризма на тютюна. Той повъртя малко пурата в устата си и издиша гъст облак дим в лицето на възрастния човек с боядисани червени коси, който седеше на крайчеца на стола. Мъжът се смръщи, а очите му неволно се напълниха със сълзи. Но не посмя да разпръсне дима с ръка.

— И това ли е всичко? — просъска злобно Шефа, стискайки пурата е острите си кучешки зъби. — Значи ти половин година се опитваше да влезеш при мен, за да ми изтърсиш ЕЙ ТОВА, така ли?

Мъжът осъзна, че е дошъл със своята молба в неподходящ момент. Обаче нямаше избор и затова се хвърли в контраатака.

— Но аз не искам много — изскимтя той тъничко на пресекулки. — Само едно малко бюстче в двора на общежитието… Разберете ме правилно, свикнал съм с това от петнайсет години. А пък тук никъде няма нито едно мое изображение — нито паметник, нито портрет, моят профил го няма и на монетите, пионерите не се заклеват пред мен и никой не ми целува обувките. Ако щете ми вярвайте, но дори развих мания за преследване. По десет пъти на ден тичам пред огледалото да се погледна, понеже си мисля, че вече изобщо не съществувам? Но от вчера не се отразявам дори и в огледалото. Да не би вече да са ме направили на вампир?

Шефа се надвеси плавно над масата и одраска болезнено събеседника си с нокът по месестия нос. От изненада той се задави насред думата.

— Сапармурат, самият аз нямам нищо против теб — размърда устни Шефа, всмуквайки от пурата. — Аз харесвам хората, които са влюбени в себе си до степен да мастурбират пред образа си. Но нали разбираш, старче, ти си попаднал в Ада. У вас, в Ашхабад, си бил царят на пясъците, но тук си никой и нямаш никакво име — такива са условията на наказанието. Ще ти кажа под секрет, че с книгата „Рухнама“ мина границите, като заяви, че самият Глас ти я е нашепнал в ухото. Не биваше да правиш това… Знаеш ли колко е обидчив Гласа? — Шефа въздъхна. — Ужасно е обидчив. И книгата ти не му хареса, та затова се обиди, че прехвърли авторството на тази халтура върху него. Мога да те зарадвам, че се отърва леко, защото шегите с Гласа по принцип свършват много зле.

Сапармурат се премести от ръба към облегалката на стола.

— Със сигурност се отърва леко — продължи Шефа. — Знаеш ли кой е Ким Ир Сен? По очите ти виждам, че знаеш. А на този човек в Града му заповядаха да изгради сам собствената си статуя, висока петстотин метра и широка двеста метра. Как ти се струва това? Вече двеста години гради неуморно, бърка бетон, тича за строителни материали, строи скелета… И сега вече направо не може да се гледа — щом се зърне в огледалото, и веднага му се повдига. А пък ти тук ми се оплакваш, хленчиш, губиш ми времето. Кофти му било на горкичкия без собствения му образ. Скъпи мой, та ти все още не знаеш какво означава истинско наказание. Ако те изпратя в телевизията да водиш денонощно „фабрика за звезди“, ще те видя тогава какви ще ги приказваш.

Сапармурат се изпоти и цялото му тяло се разтрепери.

— Стига-стига — успокои го Шефа. — Все пак аз не съм фашист. Просто всички ми омръзнахте. Идвате, мрънкате. Секретарката всеки ден ми докладва, че ту имамът Хомейни тресе брадата си тук, ту генералисимус Франко иска да бъде приет, ту Калигула се свира на диванчето в ъгъла. Много сте ми скромнички. А на Земята сигурно всеки от вас е смятал, че е самият Глас и че Шефа не му е брат, нали така?

Сапармурат сведе смутено очи.

— Позволете ми да се погледна поне за секунда — каза жално той. — Вие сигурно имате някакво специално огледало? Само да си оправя косата.

— Ти май съвсем полудя? — изтрака с острите си зъби Шефа, а от ноздрите му блъвна пламък. — Има неща, които дори аз не мога да променя. Що за Ад ще е това тогава? Такива като теб винаги са пред очите на пресата. Всички трябва да виждат, че наказанието ги измъчва много силно, иначе публиката ще се чувства страшно обидена. Марш в общежитието си и повече да не съм те видял. Ще те изпепеля на майната ти.

След като вратата се затвори зад гърба на Сапармурат, Шефа започна да изпълва пространството на кабинета с цигарен дим и посвети времето си на традиционното четене на сутрешната градска преса, чиято внушителна купчина покриваше бюрото му. Стиснал в ръка сандаловия молив, той по навик отбелязваше най-интересните места в статиите. В очите му първо се наби рубриката „Кримки“, изписана с едри бели букви върху черна подложка.

„Скандал: двама виртуози се сбиха по време на симфоничен концерт“ — прочете той натрапчивото заглавие във вестник „Смърт“ и погледна голямата снимка, на която се бяха вкопчили един плешив мъж с очила и един младеж с перука на букли. — След кратък, но яростен спор за качеството на изпълнението си Ростислав Костропович удари Волфганг Амадеус Моцарт с виолончелото по главата — зачете се в текста Шефа. — Започна ожесточен бой, в който се включиха Бах, Рахманинов, Ференц Лист и Йохан Щраус, дирижиращ нескрито схватката. Пресцентърът на Управлението за наказания съобщава, че всички, взели участие в сбиването, са осъдени на две седмици изправителен труд — да свирят в групата „Владимирски централ“.

Шефът прелисти миришещата на мастило страница и философски си помисли, че творците не бива да се събират в една група. Дори двама гении в една кухня бяха много. Избухваха скандали за това кой е по-талантлив и те завъртаха такива интриги, че византийските сановници направо цъкаха с език от завист.

„Мъртвешка правда“ подробно информираше за бурната връзка между участниците в телевизионния сериал „Моята ужасна тъща“ — Кларк Гейбъл беше завъртял любов с ексминистъра на културата на СССР Людмила Фурцева. Без да пестят епитети, измамените съпрузи и на двамата споделяха с вестника скандални откровения за свинщините на скъпите си половинки. М-да, нямаше нито дума за политиката. Естествено, креватните подробности на скандалите със звездите се възприемаха далеч по-добре. И накрая официозът „Адски вестник“ имаше нов скандал в отношенията между славянската и прибалтийската общности в Града — прибалтийците настояваха славяните да им върнат бронзовия паметник, за да се сдобият с нова възможност да стоварват проблемите си върху него. „Ама че ненормални хора — помисли си раздразнено Шефа. — Преди шест месеца се изправяха на нокти, за да махнат този паметник. А сега стана ясно, че са се лишили от самия смисъл на своето съществуване, защото вече нямат за какво да се карат със славяните. Каква е тая свадлива природа у хората? Дори Монтеки и Капулети са се помирили след смъртта на Ромео и Жулиета, но тия не могат.“

Шефа затвори „Адски вестник“. Интересно какво ли правеше Калашников в Небесната канцелария? Вече трябваше да е пристигнал там. Но нямаше как да му се обади оттук по мобилния, тъй като между Рая и Ада нямаше роуминг. Контактът се осъществяваше по една-единствена телефонна линия с два апарата — първият се намираше в кабинета на Шефа, а вторият — при Гласа. Общо взето, Шефа дори не се опитваше да скрие, че също се развълнува от това къде изведнъж са започнали да изчезват ангелите. Вариантите не бяха много. Ако Гласа ги бе уволнил тайно от Гавраил, те отдавна вече щяха да са се появили в кабинета на Шефа да питат за свободни работни места. Както се полагаше на един представител на тъмните сили, той не смяташе за срамно да си мечтае, че все някога всички слуги на Гласа ще преминат на работа при него в един и същи момент. Но като реалист много добре разбираше, че за да осъществи тази мечта, трябва много да работи. Да извърши убийство ли? Че с какво можеше да убие обитателите на Рая… Тук вече нямаше никакви варианти. Светената вода нямаше да им навреди, а ангелите не се бояха от друго, включително и от огнестрелното оръжие. Може би просто бяха избягали по някаква причина? Хъм, и защо трябваше да го правят, щом от всевиждащото око на Гласа не можеше да се скрие нищо? Например ЦРУ си потроши краката да търси в афганистанските пещери Осама бен Ладен, но Гласа още от самото начало знаеше, че няма никакъв Бен Ладен и че това е един любителски виртуален проект, който Шефа направи на компютъра си от скука. Вземаш картинки на Хотабич, на африкански антилопи и на двама бедуини и ето — пред вашия печален поглед се възправя „терорист номер едно“ Уффф… Че какво ли би могло да се случи в тоя Рай? Само дето му викат Рай… Или поне така беше по негово време — бюрокрация, тежък управленчески апарат, интриги на почва „близост до главния“, вражда между колегите, а пък онзи, който носеше документи за подпис на Гласа, беше с ранг на полубог.

Внезапно Шефа бе озарен от една идея… Ами, ако… Да-да, всъщност защо не? Особено като се имаше предвид, че изпращаха ангелите в командировки там, където се случваха толкова ужасни неща като унищожаването на градове и не само. Разбира се, наказателните акции съществуваха отдавна, макар че… Интересна идея.

Шефа дръпна към себе си телефона със синия бутон и го натисна, предвкусвайки победния си разговор с Гавраил. Сега щеше да покаже на тези парвенюта от Небесната канцелария къде точно работят истинските професионалисти, които използват сивото си вещество по предназначението му.

Трябваше му една минута, за да осъзнае, че някой е прекъснал връзката с Рая.