Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Минус Ангел, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране
Silverkata (2020)
Разпознаване и корекция
Epsilon (2020)

Издание:

Автор: Zотов

Заглавие: Епидемия в Рая

Преводач: Ива Николова

Издател: ИК „Ера“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2011

Тип: роман

Националност: руска

Печатница: ЕКСПЕРТПРИНТ ЕООД

Редактор: Лилия Анастасова

ISBN: 978-954-389-118-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8724

История

  1. — Добавяне

Девета глава
Момичета топлес

петък, 10 часа и 07 минути

Калашников и Малинин стояха край райските врати и непрекъснато и нервно се оглеждаха на всички страни. Огромните порти се устремяваха право към небето и не се виждаше къде свършват зъбците на дебелите тухлени стени, които не би пробила дори и атомна бомба. Те удариха два пъти лъскавата медна камбана, и то преди десет минути, но не се забелязваха никакви признаци на живот. Малинин беше по-нервен и това беше съвсем естествено, тъй като още от самото начало си мислеше, че няма да ги пуснат в Рая. Прекараха цялата нощ в изморително пътуване — първо се друсаха няколко часа в мръсната оплюта мотриса, пълна със скинхедси, продавачи на порнопродукция и марихуана, тъй като мъдрите хора от креативния отдел на Управлението за наказания бяха взели за модел влаковете от Подмосковиего и от Таджикистан, смесвайки едното с другото. Когато стигнаха в Чистилището (естествено, мотрисата закъсня с два часа), двамата мъже профучаха на бегом по излъскания перон, където беше спрял фирменият райски експрес. След като недоверчивият кондуктор с ливрея и небесносиня фуражка прегледа пропуските им, стрелкайки пришълците с погледи, и ги пусна през една специална електронна машинка, двамата заеха местата си в просторното купе. Малинин мълчеше потресен. Вътре имаше климатици, тапицирани с индийска коприна седалки, тонколони, от които се носеше лека музика, и хладилник с безплатни напитки. Унтерофицерът не можеше да повярва на случващото се, тресеше глава и повтаряше като пенсионерка пред ценоразпис в моден бутик: „Това е то, това е то Раят, ей на какъв се оказа.“ Настроеният по-скептично Калашников не споделяше възторга на колегата си за райските селения, тъй като според неговите представи това трябваше да е нещо по-различно от луксозно обзаведен влак с кока-кола на вересия. Той взе чашата чай от ръката на любезната шафнерка и се замисли, загледан през прозореца, където на фона на приказно синьото небе се носеха снежнобели облачета. Експресът препускаше със светлинна скорост, но това не предизвикваше световъртеж. Всичко беше сладникаво и някак твърде прекрасно.

Когато минаха през плъзгащите се кристални врати, изкачиха се по разкошното стълбище от бял мрамор и се приближиха до въжделените райски врати, стана ясно, че въпреки обещанието никой не ги чакаше. Кръглата каменна будка с надпис „Информация“ (написан на двайсет езика) беше празна и ако се съдеше по пласта прах на масичката, в нея отдавна вече не бяха седели служители. Безплатният телефонен автомат не работеше, но за сметка на това фонтаните наоколо разпръскваха сладка ароматна вода. Малинин се сети за тълпата на входа на Ада, блъсканицата, полуразложените тела (някои със следи от изгаряния или дори без глави), мръснишките псувни и грубите митничари, които тарашеха куфарите на грешниците, и отново се умили. Калашников обаче се тревожеше, че Небесната канцелария се е отказала да ги ангажира с разследването. Иначе как би могъл да си обясни този толкова хладен прием? Той трескаво дръпна протритото въженце на камбаната още веднъж, вече без да се надява на каквото и да било. Звукът прониза главата му и завибрира в ушите му. Но най-неочаквано едното крило на вратите се разтресе и плавно се отвори настрани също като на гардероб. В образувалата се пролука застана момче на около десет години с бял хитон, подстригано на венец, със светли коси и слабо телце.

Изгърбеният му орлов нос доста осезаемо разваляше ангелската му външност.

— Ей, какво сте се раззвънели? — попита той на разбираем и за двамата език. — Това тук да не ви е Града. От нощес търсят човек, който на първо време би могъл поне малко да се разбере с вас на руски. Понеже вие не можете да обелите една дума на арамейски. — Хлапето захапа лакомо една голяма сочна ябълка. — Както и да е, влизайте, заповядайте. Само че първо ще минете през митницата, такива са правилата. Аз се казвам Дмитрий, а ако се налага, наричайте ме просто Димон.

Тримата преминаха бавно по покрития с лъщящи жълти тухли път до огромния полупрозрачен пететажен комплекс, изграден във футуристичен стил. Цялата тази многотонна конструкция сякаш всеки миг щеше да се откъсне от основите си и да излети в космоса като някакъв странен извънземен кораб. Навсякъде се развяваха небесносини знамена, а от тонколоните се разнасяше същата тиха умиротворяваща музика. Те влязоха в супермодерна приемна, където имаше плазмени телевизори, скърцащи дивани от изкуствена кожа, а също така рентген и металотърсач. От двете му страни стояха двама души с небесносини униформи — единият беше висок охранен мъж на около петдесет години, а другият — също толкова пълничък дядка. Момчето се здрависа с двамата и седна важно на един от диваните, дояждайки ябълката си. Митничарите поздравиха гостите с дружелюбна усмивка и любезно ги помолиха да дадат за оглед „онова, което е забранено за внасяне“.

— А какво по-точно е забранено? — попита Калашников.

Митничарите казаха нещо на арамейски, а момчето кимна.

— Имате ли порнографски материали? — попита то и кой знае защо погледна към Малинин. — Забранени са дори изображения по бански костюми, имайте предвид това, пичове. Макар че ако ти беше индийски праведник, щяха да ти разрешат да внесеш дори „Кама Сутра“.

Малинин извади с мрачно изражение от джоба си колода карти, на която бяха изобразени момичета топлес. Калашников се облещи.

— Серьога, ти да не си полудял? — прошепна и стрелна с поглед момчето. — Как може да мъкнеш голи жени в Рая?! Че на това отгоре на карти? Ще те направят на кайма.

— Ами, не се замислих, вашблороде — изскимтя тъжно Малинин, ръцете му се разтрепериха и той изтърва картите върху полираната маса. — Мислех си, че така можем да си прекарваме времето вечер след работа. Понеже съм свикнал в Града…

От досегашния си опит Калашников знаеше, че на Малинин с неговата невероятна селска наивност е невъзможно да обясниш каквото и да било.

— Следват алкохолните напитки — преведе неумолимо момчето. — Ще ги предадете за пазене. Когато си тръгвате, ще ви ги върнат. Забранено е да носите водка, бира, коняк, шльокавица, калвадос, вино и дори домашна бира.

По бузата на Малинин се стече сълза. Устните му се разтрепериха. Алексей най-сериозно се изплаши за подчинения си и стисна рамото му, което означаваше: „Спокойно, Серьога, само спокойно.“ Унтерофицерът разкопча с резки жестове две обемисти военни манерки, които бяха закрепени под мишниците му, и ги хвърли точно пред митничарите.

— Да ви приседне дано — каза той, ридаейки, и погледна с откровена злоба безстрастните очи на крилатите същества, облечени с безупречно изгладени небесносини униформи. — Изобщо не разбирам какъв Рай на майната си е това за един руснак, щом тук не можеш дори да си пийнеш по човешки?! Това не е Рай, а…

В този момент Калашников реши, че стискането на рамото няма ефект и много силно го сръга с лакът в ребрата. Първо веднъж, а после втори път.

— Е, щом правилата са такива, какво да се прави… тъй де. — Малинин вдигна фуражката си и свали от темето си още една манерка. — Само че за такива работи трябва да се предупреждава предварително… Ако знаехме по-рано, щях… А не може ли да ги изпием ей тук? С негово благородие бързичко ще…

Митничарят завъртя строго глава и унтерофицерът се примири. Сетне вече без протести им иззеха цигарите, DVD-устройството, дисковете с филми и новите вестници от Града. След като напълниха един доста голям сандък с конфискуваните вещи, служителите помолиха двамата пришълци да се подпишат и Малинин по навик започна да търси нож, за да се пореже, тъй като в Града винаги се подписваха с кръв. А когато се подписаха, гостите получиха по две миниатюрни електронни копчета, които веднага закрепиха за ушите им.

— Това е автоматичен преводач ретранслатор — обясни им бодро хлапето Дмитрий. — Арамейският език, на който говорят ангелите и архангелите, ще бъде превеждан на руски за вас, а когато вие започнете да говорите на вашия велик и могъщ език, всеки от тях също ще може да ви разбере. А сега ще се качим в колесницата и за половин час ще стигнем до централния офис. Тъй като досега в Рая не са идвали създания от Ада, аз ви разпечатах от моя компютър една специална инструкция за това как да се държите при нас и от какво да се пазите.

Той мушна в джоба на Калашников смачкан лист.

— Това ли е всичко? — попита ужасен Малинин, докато наблюдаваше как трите манерки, сложени в железния сандък, бяха преместени в огромен сейф.

— Да, чичко — прихна Димон. — Можеш да смяташ, че вече сте преминали през митническата проверка. Макар че тук няма никакъв смисъл да криеш каквото и да било, защото тук не е Града и момчетата виждат като с рентген.

От другата страна на митницата ги очакваше изискана дървена колесница, в която бяха впрегнати три коня, окичени с ябълки. По нещо наподобяваше и файтон, и кралска карета. На капрата седеше мъж с гърбав нос и каскет, който се засуети, щом зърна момчето.

— Ееееее, драги, вече се изнервих да те чакам — каза кочияшът, който приличаше на арменец, свали каскета си и се поклони. — Въх-въх, трябваше да ме предупредиш, че ще се забавиш.

— Престани, Сурен. — Махна с ръка хлапето и скокна пъргаво на седалката. — Нали виждаш, че посрещнахме гости на самия Гавраил. Стига си мърморил, тръгваме.

Кочияшът млясна с устни и засука ръкави, а пред очите на присъстващите се разкриха космати ръце, покрити с татуировки. Конете препуснаха с всичка сила. И след две секунди изведоха колесницата на приказно бялото курортно крайбрежие, цялото застроено със симпатични кафенета. В далечината по невероятно чистите плажове от коралов пясък се виждаха нови вили, построени в най-различни стилове — от баварски до китайски. Елегантните им покриви бяха боядисани в бяло и небесносиньо. Праведниците вдъхновено плаваха из морето на банани и скутери. Над цялото крайбрежие се носеше гигантски балон с лика на Гласа, който се усмихваше, сложил ръка на врата на една сведена пред него покорна овца.

— Серьога, погледни какво прекрасно слънце! — усмихваше се щастливо Калашников. Той не можеше да откъсне очи от небето и от кокосовите палми, които растяха покрай пътя. — И само как грее! Нито е горещо, нито е студено. Кажи, това не е ли супер?

Мрачният Малинин изобщо не споделяше възторзите на началството си. Откакто му взеха манерките с любимото питие, той изпадна в крайно раздразнително състояние и приличаше на жена в месечен цикъл — вбесяваше го абсолютно всичко.

— Вашблороде — пошушна той в ухото на Калашников, — откъде се е взел тука тоя кавказец? Изобщо не прилича на праведник. Как е попаднал в Рая?

Но точно в този сюблимен момент се разнесоха нежните трели на арфа.

— Ало! — извика хлапакът, след като измъкна ловко един мобилен апарат от гънките на хитона си. — Да, аз съм принц Дмитрий. А ти кой си? О, Гаврюша, не те познах, ще забогатееш.

В ушите на Алексей зазвуча каноничната фраза от операта „Борис Годунов“, която двамата с Алевтина веднъж бяха ходили да слушат в „Болшой театър“. „Заповядай да ги заколят, както ти заколи малкия принц“. Значи ето къде се бе озовал малкият Дмитрий — синът на Иван Грозни, след като по заповед на Годунов се бе „натъкнал на нож в Углич“. Да бе, натъкнал се! И така осем пъти, както се казваше в онзи виц. Е, какво пък, не беше странно, че се намира в Рая. Къде другаде би могъл да бъде?

Каретата леко се раздруса на един завой, тъй като Сурен пришпорваше конете като луд.

— Бибиииииип — разнесе се странен металически звук от устата на Малинин.

Калашников потръпна и погледна ужасен подчинения си. Но той също не изглеждаше добре — устните му бяха разтворени, а очите му облещени.

— О, извинявайте — отдръпна за миг от мобилния телефон принц Дмитрий. — Съвсем забравих да ви предупредя, момчета. Всички псувни в Рая са строго забранени, затова обицата в ухото ви моментално ги блокира.

— Бибиип биииииииип биииииииииип — каза Малинин, обръщайки се към Калашников. — Бип бип, бибиииииип бип бибиииииииип… бибибипбииии…

— Напълно съм съгласен с теб, братле — прояви съчувствие Алексей. — Но какво да се прави? Много добре знаеш, че всеки си е господар в къщата.

В отговор Малинин избибитка отчаяно и също се вторачи в палмите. Те заобикаляха една сграда с блестящи прозорци, построена във формата на лотос, чиито каменни листа бяха устремени към небето. Около „лотоса“ се издигаха три луксозни небостъргача, които поразяваха с ултрамодерния си дизайн. Всички постройки бяха свързани помежду си с прозрачен кристален мост — явно колесницата бе навлязла в административния район. Ято бели гълъби направи шеметен кръг над пътешествениците. Улиците блестяха от толкова неестествена чистота, че приличаха на музейни експонати. В това време Дмитрий успя да приключи разговора си с невидимия абонат.

— Гавраил ви чака — каза принцът и затвори мобилния апарат. Той вече не се усмихваше, а лицето му бе станало сериозно. — Дойдохте много навреме. Току-що се оказа, че е изчезнал четвърти ангел на име Елевтерий. Гавраил иска да изгледа записа на камерите за външно наблюдение заедно с вас. Преди около два дни нареди да ги монтират по всички острови.

„Виж ти, нима е достатъчно Гласа да замине в отпуск и ей на в какво се е превърнал Рая? — помисли си иронично Калашников, загледан в прегърбения Малинин. — Навсякъде има видеокамери, влизат в открито сътрудничество с вражеската страна заради собствената си изгода и изобщо атмосферата е подозрителна. Какво ми напомня това? Като се замисли човек, Серьога май има известно право. Не може да се пие, не може да се пуши, картите са забранени и няма никакъв начин да разпуснеш малко. Преди май си представях Рая по-различно. И наистина, откъде се е взел тук тоя арменец? Изобщо не прилича на светец, пък и дрехите му не са подходящи, а на това отгоре има татуировки. Все едно че е драснал от затворнически лагер.“

Кочияшът спря каретата до един искрящ от небесносини светлини небостъргач, построен във формата на платноход с пристройки, който беше в рязък контраст с окадените и полуразрушени офиси в Града. В подножието на мраморното стълбище стояха две жени с престилки на цветя, стиснали метли с дълги дръжки, и оживено си говореха на някакъв неразбираем език.

Калашников окончателно престана да разбира каквото и да било.